Ивайло Терзийски

КЪСНА ЛЮБОВ

Защо се върна - аз не знам -
при мен - обесникът. Уж свикнах
да зъзна в утрините сам,
да нищя сенки в мрака синкав.
Дали съм същият? Не съм.
Кажи ми дума за разтуха.
И младата гора след гръм
потрепва, шума дипли суха…
а после се разлиства пак
и с клонки облаците сресва…
Веднъж ли си представях как
нахълтваш в моя ден и песен…
… и както е по навик стар,
целуваш устните ми неми…
Но всяка обич губи чар,
не я ли споделиш навреме…

НАВЯРНО НЯМА ДА ТЕ ПРЕЖИВЕЯ

Навярно трябва да те преживея.
Тъй както преживявам зла поличба:
виси на кръста ми отдавна скалпа
на временната твоя всеотдайност.
Не се отучих да прекрачвам рани,
настръхнали като военни мини.
Навярно искам да те преживея.
Без тебе ми предписват кратка зима,
безсъние и непомерна мъка,
хронични лунни пристъпи на лудост,
тъй както се предписват витамини -
на всеки друг, в последен стадий болен.
Навярно бързам да те преживея.
Заобикалям клопките познати
на няколко пометнали знамения:
оставено от теб листо на прага,
цветя от скреж в окото на прозореца,
перо от гълъб в челюстта на въздуха.
Навярно мога да те преживея.
Ще смъркам този първи сняг, додето
заситил подозренията чужди,
ми сложат ветровете белезници
и влезна във прозрачната килия
на твоето притихнало очакване…
Навярно няма да те преживея…

ПРАВО

Как да зная дали ме обичаш,
как ме сънуваш и колко…
Мислите ми са коленичили,
меч над тях вдига болката.
В свят, нелогичен, и грозен,
казваш ми, че съм истина.
Нужно ли ти е на баир лозе -
моите чувства разискрени?
Имаш си дом и огнище.
Мъж, две тераси, и мебели.
Казваш, че с мен, и сред нищото,
можеш да бъдеш най себе си.
Питаш ме, малко лукаво,
даже съвсем преднамерено:
имаха ли на щастие право
Вронски и Ана Каренина?
Вятърът кимва почтително
и ни целува из тъмното
както смъртта - по очите -
двама щастливо прокълнати…