ВЕНЦИ

Христо Г. Казанджиев

Имаше някога в големия град много голям, по-огромен и от града артист по слава и име, които се носеха през планини, през морета, през царствени селения и завиждаха му всички, даже папата и патриарсите.

На сцената той беше цар, някога просяк, някога млад; биваше добър и зъл - но долу, в живота, всички казваха, че той е цяло дете. За себе си нищо не оставяше, всичко даваше на хората, на света, на живота, който и да беше на негово място, възгордял се би, но той - не.

След полунощ, когато морен напущаше театъра, тълпа народ го чакаше пред грамадния изход с двата лъва под колонадите, чакаше го с портрета му в ръка.

- Подпишете се, подпишете се на картата - молеха стотици…

И той като дете присядаше до каменния лъв, наивен и добър - Андрокъл същински с лъва и златният писец на писалката му бързо отписваше великото му име.

- Милост, умори се вече ръката ми. Моля ви, стига. За утре оставете.

Но милост нямаше в душите на хората, които знаят само да искат и да вземат…

Ех, велик, знатен беше тоя артист, чието име само пеленачетата не знаеха да изговарят - цял свят го мълвеше.

Но ето, случи се така, както обикновено се случва, един ден го затвориха. Кого ли не са затваряли? Горд и спокоен пред своята невинност, обвиниха го, че убил някаква си камериерка, отиде той смирен да отговаря пред съда на истината.

Но знаете ли, че понякога тоя съд не разбира от истина - ей така, не може да проумее кое е истина, кое е лъжа, понеже винаги има работа с лъжци и вагабонти и е свикнал да гледа с очите на недоверието. Някакви случайни обстоятелства те свържат и ела се спаси.

И осъдиха го и само една страница написана хартия уби всичко за тоя артист: и слава, и име, и любов, и почестта на човеците.Човеците - че тая дума има две значения. Но да кажеме уважението на хората, че никой не дигна глас за защита.

Отведоха го в затвора, заключиха го там и му забраниха даже да чете и декламира.
- Ех-е-е, като тебе аз съм виждал много тука - смиряваше го ключарят. - Идват министри, като апаши, излизат от тук убийци, крадци - стават министри. Животът е колело, а кола много има.

Но това не е важно…

Старата му хазяйка се чуди - как, що - багажите му заемат стаите й, какво да прави, кой ще плаща наема?

- О, стара ми, добра, вечна една и съща хазяйка, има и добри люде, които ще се погрижат за това.

Идва съдебният пристав. Описват дрехи, жилетки, шапки, обуща, маси, вази, пиано, книги.

- Ами тия венци и адреси, г-н приставе?

- За какво ми са те? Смачкани панделки и увехнали цветя и лаври.

- Какво ще ги правя тях? Те са ми цял куп. Да беше умрял, на гроба му да ги занеса.

- Изнес ги на двора, драсни една клечка и ги изгори. Те са така много изсъхнали, като борина. Голяма работа, а-ха-а…

Когато законът излезе от олтаря, старата хазяйка, доволна пред празния вид на стаята, улови дългата метла, за да почиства и когато се спря пред огромния куп от вещи, застана, поклати глава и скръстила ръце, с едната подпирайки лице, изцъка и спомни си отишлите дни на артиста.

- Какво беше ти? Бог, същински Бог за човеците. А какво остана от това минало? Смачкани панделки, сухи цветя и неплатени дългове…

——————————

в. „Комедия”, 10.12.1926 г.