МИРЧА МИХАЙ - ВЛАД ЦЕПЕШ-ДРАКУЛА. НАЙ-ЛОШАТА РЕПУТАЦИЯ НА СВЕТА

От автора

Самото име на героя на тези очерци звучи повече от зловещо. Дракула наричат предводителя на вампирите от филмите на ужасите, и това име е заимствано именно от Цепеш, явяващ се прототип на чудовището от екрана. Освен това “дракула” означава на румънски “дявол”, а “Цепеш” – “любител на набиването на кол”.

Вече повече от пет века се носи след Влад Цепеш зловещата сянка на страшната му репутация. Струва ти се, че става дума за истинско изчадие на ада. В действителност той е бил изтъкнат деец на епохата си.

Влад Цепеш се е превърнал в масовото съзнание в чудовище, равно на което няма. Тиражите за филмите за Дракула и броят на зрителите им са рекордни.

За личността на влашкия владетел и до сега се водят спорове и голяма част от даже напълно сериозни книги носят имена от рода на “Влад Цепеш – мит и реалност” или “Влад Дракула – истина и измислица”, и така нататък според нивото на фантазия на авторите. Но опитвайки се да проникнат в събития, отдалечени от нас с повече от полухилядолетие, авторите понякога несъзнателно, а понякога преднамерено, създават нови митове около образа на този човек.

Какъв е бил той в действителност? Да се опитаме да разберем, без никаква гаранция, че ще успеем да установим истината. Защото практически на нито един исторически източник, разказващ за него, не трябва да се вярва до край.

1. Феодални нрави

Влад Цепеш-Дракула се родил, най-вероятно, през 1430 или 1431 година (някои даже посочват 1428 или 1429 г.), когато баща му, Влад Дракул (без “а” накрая), претендент за влашкия трон, поддържан от императора на Свещената Римска империя на германската нация Сигизмунд Люксембургски, се намирал в Сигишоара, трансилвански град близо до границата с Влахия (Мунтения).

В популярната литература често свързват рождението на Влад с момента на влизането на баща му в ордена на Дракона, където бил приет на 8 февруари 1431 г. от император Сигизмунд, заемащ по онова време и унгарския престол. Но това е просто съвпадение или даже опит да се измисли такова съвпадение. С подобни измислени, а понякога и реални съвпадения е пълно в биографията на нашия герой. Да им се вярва трябва с голяма предпазливост.

Именно благодарение на влизането си в ордена на Дракона бащата на Цепеш получил фамилното име “Дракул”, прехвърлило се след това по наследство и върху сина му с добавяне на окончанието “а” или “я”, обозначаващо принадлежност към рода.

Не е очевидно и даже е неизвестно свързвало ли се е това име с представата за нечистата сила. Към този въпрос пак ще се върна. Известно е само, че то се е използвало от чуждестранни владетели при официалното титулуване на Цепеш, когато е бил господар на Мунтения. Цепеш обикновено се е подписвал “Влад, син на Влад” с изброяване на всички титли и владения, но известни са и две писма с подпис “Влад Дракула”. Напълно ясно е, че той е носил името с гордост и не го е считал за оскърбително.

Прозвището “Цепеш”, имащо такова ужасяващо значение, не е било известно на румънски, докато е бил жив. По-скоро се е употребявало от турците още приживе на княза. Разбира се, в турско звучене: “Казъклъ”. Изглежда, че нашият герой не е възразявал срещу употребата му.

След смъртта на княза то е преведено от турски и започнало да се използва от всички, с него и Влад влязъл в историята.

За младостта му е известно малко, но все пак повече от данните за младостта на Стефан Велики. Всички историци започват разказа за Стефан от качването му на трона. Едва след това споменават гибелта на бащата на Стефан през 1451 г. и другите събития, отнасящи се за по-ранни времена.

Даже годината на раждане на Стефан (между 1435 и 1440 г.) се съобщава с още по-голяма неопределеност, отколкото тази на Влад. От младостта на молдавския княз, колкото и да е странно, са известни само епизодите, когато той е бил редом със своя по-голям другар и братовчед Влад – по-голям от Стефан с около седем-осем години. Именно по това как са обучавали и възпитавали Дракула, съдят днес и за образованието и възпитанието на Стефан.

Известно е, че Влад от детство владеел латински, а също така немски и унгарски, преминал нелошо военно обучение по европейски маниер, а после, в битността си на пленник у султана, внимателно проучил обичаите, езика и военните похвати на бъдещия си противник. Всички усвоени знания той умело и изобретателно използвал на практика. Стилът на неговия латински в официалните преписки е превъзходен. За много военни победи над турците Влад е задължен именно на познаването си на тънкостите в поведението на врага.

Драматичните перипетии, и, дори ще си позволя да кажа, фантастичната съдба на Влад Цепеш стават разбираеми, ако вникнем във взаимоотношенията на две семейства, а именно, Дракулещи – родът на потомците на бащата на Цепеш, и Корвин, чиито двама главни представители, Янош и Матиаш Хунияди, изиграли определяща роля в живота на Влад.

Не може да се каже, че между двете семейства е съществувала вражда като между Монтеки и Капулети. Имало моменти, когато те, без да си кривим душата, биха могли да бъдат наречени смъртни врагове. И все пак, шекспировска аналогия тук няма. Даже началото “Две по равно уважавани семейства…” не подхожда – семейството на Дракула се издигнало само до князе, докато Матиаш Хунияди станал крал на Унгария, благодарение на несъмнените заслуги на Янош като организатор и ръководител на антитурската борба на Балканите.

Съперничеството “между равни” било между династията Дрекулещи (Дракулещ) и родственото им семейство Денещи – потомци на един от владетелите на Мунтения – Дан. В борбата за влашкия трон двете семейства не се смущавали от средствата за взаимно унищожение при всяка удобна възможност.

Янош Хунияди, съсредоточил в ръцете си огромна власт, дори по-голяма, отколкото позволявала официалното му положение (по едно време той бил владетел на Унгарското кралство), се разпореждал със съдбата на Трансилвания и Мунтения по свое усмотрение. Той решавал кой ще бъде господар на Мунтения, поддръжката му гарантирала успех за претендента, а за съперника му – гибел.

Дълго време Янош държал страната на клана Денещи, за което има обяснение. Всичко започнало след неудачния Варненски кръстоносен поход, когато на 10 ноември 1444 година голяма коалиция от европейски съюзници, начело с унгарския крал Владислав, претърпяла поражение. Владислав паднал в боя, а вторият по ранг предводител на християните, Хунияди, успял да избяга от бойното поле при обстоятелства, които много възприели като доказателство за неговата страхливост.

Съвременните историци, анализирайки както причините за поражението при Варна, така и събитията на бойното поле, като че ли са възстановили репутацията на Янош. За поражението следва да се вини, изглежда, самият Владислав, който бил по-малко опитен във военното дело от Хунияди и не пожелал да се вслуша в неговото мнение, допускайки няколко фатални грешки. Главните били две: спирането за почивка в навечерието на битката вместо незабавно начало на сражението и преждевременен опит за атака срещу главните турски сили с недостатъчни за това сили в разгара на битката. Отначало Владислав прекалено се забавил, а после избързал, като искал и двата случая да покаже, че е не по-лош военачалник от Хунияди.

Лошо било взаимодействието с другата военна групировка – флота с галери, напредващ по Дунав под предводителството на Валеранд де Ваврин. Въобще, кръстоносците в тази кампания демонстрирали твърде малка организираност и въпреки изкусния Янош Хунияди, благодарение на когото сражението било почти спечелено в даден момент, завършили с разгром.

Янош бил принуден да се съгласи със своя венценосен командир, а когато Владислав се хвърлил в авантюрата, струваща живота му, а на съюзните войски – поражение, побързал да се спаси и сам попаднал в рисковано положение.

Но веднага след загубената битка трябвало да се потърси виновен и Янош не могли да го спасят нито оправданията, нито предишните заслуги. Не друг, а бащата на Цепеш, го арестувал и затворил, а друг славен борец с османците, Георги Бранкович, даже предложил да го предадат на турците. Султанът, проявявайки рицарство, отказал.

Въпреки всичко, след много кратко време, Янош Хунияди не само се оказал на свобода, но и станал регент при новия малолетен унгарски крал. Фактът може да бъде обяснен само с това, че освен миналите си, наистина славни заслуги, и фактическата невинност, Янош имал и много влиятелни покровители. Отчитайки, че за регентството претендирали освен него и представители на най-могъщите династии в Европа, може да се досетим, че в ролята на застъпник на Янош бил не друг, а самият римски папа.

През 1447 г. по пряка заповед на Янош бил убит бащата на Цепеш, а не след дълго загинал от мъчителна смърт и по-големият брат на Влад – Мирча.

Създава се впечатлението, че семейство Корвини и Дракулещи ту си нанасяли силни удари, ту, все едно нищо не е станало, възобновявали сътрудничеството си, превръщайки се от люти неприятели в надеждни съратници и обратно, при това без да изпитват сякаш един към друг никакви силни чувства.

Такива взаимоотношения дълго време ме объркваха и единственото обяснение, което открих за себе си е, че те просто са съответствали на царящите в рицарската среда нрави по онова време… При това семейство Корвин, намирайки се в превъзхождащо положение спрямо семейство Дракулещи, нанасяло много по-чувствителни удари. Това не пречело нито на бащата на Влад, нито на самия Влад след известно време да се връща на служба при Корвини… Известно е, че това било предшествано от сложни и напрегнати преговори.

Тъй като на бащата на Влад се налагало да отстъпва на много по-силен противник – турския султан – и да се съгласява с изключително тежките му условия (именно така двамата сина на Дракул били дадени за заложници), то принципът “който е силен, той е и прав” се впечатал неизгладимо в съзнанието на Влад.

От турския плен Влад се върнал в родината си завършен песимист, фаталист и с пълното убеждение, че единствените движещи сили в политиката са силата или заплахата за нейното използване.

2. Владетел с турска помощ

След като през 1436 г. Влад Дракул-старши заема влашкия трон, европейската антиосманска коалиция на Балканите за известно време се разваля. Главният й организатор Сигизмунд Люксембургски бил много полезен в това, което се отнасяло до противоборството с турците. Но сам той за европейските страни, граничещи с неговата империя или влизащи в нея, често бил “по-лош от турците”.

Той успял, освен унгарския престол, да заеме и чешкия. Но политиката му в Чехия предизвикала такова мощно и всеобщо възмущение, че му се наложило да я напусне спешно. По пътя към Унгарското кралство през декември 1437 г. императорът починал. Янош Хунияди по това време още не можел да осигури толкова мощен отпор на турския султан, както неговият предшественик. Султанът незабавно започнал експанзия на Балканите. Най-близката му цел станала Влахия, а после Трансилвания.

Влад Дракул, независимо от членството си в ордена на Дракона, бил принуден да се остави на милостта на султана. Нещо повече, наложило му се да го съпровожда в грабителския поход на османската армия с участието на подчинени на турците сръбски войски в Трансилвания в 1438 г. Разбира се, той се опитвал да използва положението си за смекчаване на турския удар.

Неговата основна грижа били крепостите, преминали в турски ръце. Той се договарял за предаването им без бой, за да се запазят цели. Замисълът му бил прост – след известно време, когато съотношението на силите се промени, да си вземе всички крепости обратно. И при това се изхитрявал да се договори с турските гарнизони за безкръвно предаване: те нямало да оказват съпротива, а той щял да им гарантира неприкосновеност при отстъплението.

Всичко това не може да не бъде наречено сътрудничество с врага, но е трудно да се вмени вина на Дракул – сама срещу могъщата турска армия Влахия не можела да се справи. Алтернативата била безкомпромисна борба, а след вероятната загуба страната щяла да бъде превърната в провинция на Османската империя – пашалък.

Завоюваните по такъв начин страни се считали за “отвоювани за аллаха”, тоест, по право принадлежащи на султана. Малко вероятно било да си върне след това свободата дадена страна. По-добре било да се съгласи на частични отстъпки, за да дадат турците на Влахия статут на “мумтаз ейялети” – “привилегирована провинция”. Това съответствало на положението на васал в европейските страни. Тогава оставала надеждата за избавление от тази зависимост при промяна на положението на силите.

Турците умело използвали заплахата за пълно завоюване и така постоянно изтръгвали отстъпки от по-слабите си съседи, набелязани за жертви.

Султанът се досещал, че Влад Дракул може да се отметне и при първа възможност да се освободи от опеката. През октомври 1442 г. той го извикал в столицата – тогава още Адрианопол – заедно с двамата му сина, Влад (Цепеш) и Раду. Третият син, Мирча, най-големият (по това време на 13 или 14 години), временно заместил бащата на престола.

След няколко месеца, вече през 1443 г., бащата бил пуснат от Адрианопол, децата оставили за заложници. Държали ги не в столицата, а в отдалечената крепост “Егригьоз”, което означава “Коси (или може би криви) очи”.

Независимо, че синовете му останали заложници на султана, Дракул-баща се включил в антитурската борба, участвал в битката при Варна през 1444 г., в няколко последвали след нея експедиции на кръстоносците под ръководството на Янош. Тогава, през 1445 г., той си взел обратно своите придунавски крепости от турците. Принудителното сътрудничество със султана за него останало в миналото.

Но той направил и още една политическа крачка, предизвикала гнева на Янош Хунияди. В поредния спор за престола на Молдова той поддържал не кандидата на Янош, а неговия съперник. И въобще, демонстрирал стремеж към независима политика. Янош не му го простил и през 1448 г. организирал военна експедиция във Влахия, заловил Дракул и го обезглавил. Мирча, оставен да управлява вместо баща си, не се разбрал с поданиците си (вероятно, поради младостта си бил емоционален и безкомпромисен), него първо го ослепили, а после жив го погребали славните жители на град Търговище – тогавашната столица на Влахия.

След смъртта на бащата Влад бил пуснат, за да заеме влашкия престол. Така че, първото си, краткотрайно господство на влашкия трон, той получил с турска помощ.

3. Не, все пак заплаха за турците!

Когато Влад Цепеш през есента на 1448 г. за първи път станал владетел, Янош Хунияди бил зает с важната битка при Косово поле (уви, завършила с победа за турската армия), но после много бързо изместил Цепеш, дори сам за известно време обявявайки се за влашки владетел. Но да се разправи с Влад физически Янош не успял. Впрочем, той бързо си намерил заместник в лицето на Владислав II, бившия дотогавашен владетел на Влахия.

Докато ставали тези събития, придунавските влашки крепости пак минали в ръцете на турците.

Някои сериозни изследователи считат, че Влад Цепеш бил пуснат или даже избягал от турски плен няколко години преди това и участвал в битката при Варна. Вероятно те са съблазнени от възможността да представят Влад като непосредствен ученик на най-добрите рицари на епохата, събрали се заедно по повод на кръстоносния поход. Но тогава поведението на Влад изглежда некрасиво, тъй като това означава, че той още един път се е върнал в Турция, но този път доброволно, за да търси защита и поддръжка, а после е използвал същата тази поддръжка за възхода си на престола.

Но едно е принудителното използване на турска сила като компенсация за прекараните неволи: от морална гледна точка заложникът с нищо не е задължен към султана с вярност. Съвсем друго е съзнателното обръщане към Портата за защита, т.е. доброволно сътрудничество с най-злия си враг.

Откъсите от историческите хроники, цитирани от учените, съобщават, че Влад Дракула при Варна бил съпровождан от сина му, който самостоятелно участвал в сражението. Но всичко говори, че това е бил Мирча, а Влад останал заложник и бил пуснат едва след гибелта на баща си.

Времето след своя неуспешен опит да се задържи на трона Влад Цепеш прекарал при молдавския владетел. По същото време той успял да прояви своето военно майсторство, вземайки участие в борбата срещу опитите на Полша да завладее Молдова. Там се запознал и сприятелил със Стефан. След разправата през 1451 г. с Богдан, баща на Стефан, по чудо избегналите я двама млади князе се установили в Трансилвания под опеката на Янош Хунияди.

Неизвестно е защо през това време отношението на Янош към Влад Цепеш се е променило. Може би се оказало, че представителите на клана Денещи, на които по-рано разчитал Янош, не оправдали неговите надежди и започнали да сътрудничат с турците. Възможно е и сам Влад по някакъв начин да е доказал своите антитурски настроения.

Трябва да се отбележи, че впоследствие станало ясно, че на Влад в това отношение може да се разчита напълно. Всички участници в борбата с Османската империя – и бащата на Цепеш, и малко по-късно Стефан чел Маре, се принуждавали понякога да правят компромиси, не бил изключение и самият Янош Хунияди. Най-безкомпромисният в тази пъстра компания се оказал именно Влад Цепеш.

Независимо от виждането си, че прав е силният, той като че ли не съобразявайки се с мощта на Османската империя, я предизвикал дръзко. Сякаш искал да докаже, че е по-силен от турците (и, което нерядко му се удавало да докаже).

Удивление предизвиква неговата вярност към владетелите на Унгария, които донесли лично на него много беди, и стремежите на които да разпространят властта си над Влахия били така очевидни, както и намеренията на султана. В това отношение и Дракул-старши, и Стефан проявявали по-голям стремеж към самостоятелност. За тях било по-важно не европейско-османското противостояние, а запазването на независимостта на собствените им владения.

Пребивавайки при двора на Янош Хунияди, Влад взел участие в неговите военни експедиции, в които му били възлагани самостоятелни задачи от стратегически характер. Сега неговото бойно изкуство се проявило в пълния си блясък. През 1456 г., с подкрепата на Янош, Влад успешно заел влашкия престол.

Неговият съперник Владислав II бил умъртвен, но после погребан с всички полагащи се почести и обреди. Нещо повече, впоследствие в негова памет била построена църква от Влад Цепеш.

Така започнало второто управление на Влад Цепеш във Влахия, по време на което той станал герой от легендите и извършил голяма част от деянията си, които и сега предизвикат противоречиви оценки.

Към този момент стратегическото положение на Балканите пак се променило. През 1453 г. турците завоювали Константинопол, което означавало окончателно падане на Византийската империя. А през 1456 г., след много важната победа в Белградската битка, спряла за известно време движението на турците на запад, Янош Хунияди починал от чума, разразила се във военния лагер.

В резултат, главната тежест на антитурската борба паднала върху Влад Цепеш, не разполагащ с толкова мощни ресурси за водене на военни действия, каквито били в разпореждане на фактическия владетел на Унгария Янош.

За успешното водене на всяка война, а още повече с такъв противник, било необходимо да укрепи своята власт и да създаде ред в собствената държава. За осъществяването на тази програма Цепеш пристъпил във свойствения му стил.

Първото, което, съгласно историческата хроника, направил Влад, утвърдил се в тогавашната столица на Мунтения, град Търговище – било да изясни обстоятелствата около гибелта на брат си Мирча и да накаже виновните.

Той заповядал да отворят гроба на брат му и се убедил, че, първо, той е бил ослепен, и, второ, се е обърнал в гроба си, което доказвало, че е погребан жив.

Съгласно хрониката, в града за пореден път празнували Пасха и всички жители били облечени в най-хубавите си дрехи. Виждайки в това поведение злобно лицемерие, Цепеш заповядал да оковат първенците във вериги и да ги закарат на работа по възстановяването на един от предназначените за него замъци. Там те трябвало да работят дотогава, докато парадните им дрехи не станат на парцали.

Този разказ звучи психологически напълно достоверно, а и документът, в който се намира, като че ли заслужава доверие. Това не е памфлет, написан от враговете на Влад, а добронамерен труд, създаден от безпристрастен летописец, при това почти едновременно със станалите събития.

Но нека си зададем въпроса – може ли да се вярва на историята, описана в хрониката?

Властта в Мунтения била завладяна от Влад на 22 август 1456 г., след победата над съперника му, гибелта на който се отнася към 20 август. Къде ти тук Пасха, идвала есен?

По-правдоподобно изглежда предположението, че тези събития се отнасят към първото му управление, в 1448 г., непосредствено след гибелта на брат му. Но пък тогава той управлявал само два есенни месеца – от октомври до началото на декември, т.е. никакъв пасхален празник също не би могло да има.

Излиза, че имаме работа с легенда, по някакъв начин изопачаваща действителността, смесила събития или свързала в едно различни произшествия, изначално несвързани едно с друго. Опитите да се съвмести легендата с историческата реалност не водят до никъде.

Може би някои детайли, попаднали в хрониката, и да съответстват на действителността. Аз, например, с доверие се отнасям към първия епизод – разкриването на гроба на Мирча – и считам, че такова събитие наистина е възможно, при това още през 1448 година, когато Цепеш станал владетел за първи път. Което навярно се потвърждава и от спомената хроника.

Така че легендите за управлението на Влад започнали да се създават практически от самото му начало. Но макар че тези разкази съдържали описание на разнообразни жестокости, извършвани от Влад, общият им тон бил по-скоро възторжен. Всички те си приличали по това, че Цепеш за много кратки срокове въвел ред в страната и това довело до нейното процъфтяване. Разбира се, средствата, които използвал, предизвикват в наше време разнопосочни оценки.

4. Какви приказки съчинявали за него

За съжаление, описвайки вътрешнополитическата дейност на Влад Цепеш, се налага да се позова на същите тези легенди, които искам да оспоря. Другите свидетелства са твърде малобройни. Едва когато става дума за военните му операции, работата стои иначе. В тези случаи сведенията са и по-пълни, и по-достоверни.

Трябва все пак да обясним откъде се появявали тези легенди. Първо, дейността на Влад Цепеш била изобразена в десетки книги – отначало ръкописни, а после, след изобретението на Гутенберг – и печатни, създадени основно в Германия и в някои други европейски страни. Всички те си приличат, така че явно се опират на някакъв общ източник. Друга група сборници с легенди е представена от ръкописите на руски език. Те са близки един на друг, приличат и на германските книги, но и се различават по нещо.

Източникът, към който водят немските манускрипти, е написан явно от врагове на Цепеш и представя него и дейността му в най-черни тонове. С руските документи е по-сложно. Без да премълчават жестокостите на Цепеш, те се опитват да намерят за тях много по-благородни обяснения и смесват детайлите така, за да изглеждат самите постъпки в предполагаемите обстоятелства и много по-логично, и не така мрачно.

Има и трети източник – устните предания, до ден днешен битуващи в Румъния. Били записани през 19 век. Те са колоритни, но не могат да послужат като опорна точка за търсене на истината. Приказният елемент, наслоил се за няколко века устно предаване, е прекалено голям.

Един от съвременните изследователи-любители решил проблема за съотношението между истината и лъжата за Цепеш по прост начин. Той решил: щом немските източници хулят Влад, а руските – окалват, да вземем само тези разкази, които присъстват и на двете места. Това вече може би ще отговаря на истината.

Но и този метод е порочен. Руските манускрипти са написани, както вече е доказано от учените, въз основа на немските. Те показват Цепеш в малко по-меки краски, но ако вече му е приписано някакво деяние, то така си и остава, само че с друго обяснение. Така че, ако в немския източник има лъжа, тя присъства и в руския, само че в по-умерен вид.

Но какво да се прави, други описания на тези събития не са намерени. А и как да разказваш за Влад Цепеш, без да споменеш най-разпространените истории за него? Затова ще преразкажа десет от тях, придържайки се основно към наличните и в немските, и в руските книги от онази епоха. Но с предупреждението, че изобщо не трябва да им се вярва напълно.

Остава само надеждата, че те достоверно предават общия мрачен колорит на епохата, и макар че са малко достоверни, все пак отразяват впечатлението от личността на Цепеш.

История първа. Златната чаша

Набивайки на кол за провинения, без значение на съсловното положение на престъпника, Влад Цепеш изкоренил кражбите и другите престъпления.За демонстрация на този социален успех, около кладенеца на централния столичен площад била поставена златна чаша за пиене. Тя се използвала от всеки желаещ, никой не я пазил, но никой не посмял да я открадне много години. Всички знаели, че разследването ще бъде бързо, а разправата – сурова.

На тази история може да се повярва, тъй като отразява една от характерните черти на Влад – демонстративността на много от действията му. Тази негова черта надеждно е потвърдена, например, от военната му практика, зафиксирана е достатъчно достоверно и в историята.

История втора. Прибавеният дукат

Разчитайки на въведените от Цепеш порядки, някакъв важен търговец оставил всичките си средства през нощта в колата направо на улицата. Забелязвайки липсата на 160 дуката, той се оплакал на владетеля. Цепеш наредил да бъде открит крадецът, и без да се чака залавянето му, тихомълком да бъде възстановена сумата, като към нея се добави един дукат.

На другата сутрин благодарният търговец с удивление съобщил на Влад, че крадците са му върнали всичко, с една златна монета повече.

- Ако ти не беше ми казал за този дукат, щеше да попаднеш на кола заедно с крадеца – отвърнал Цепеш, посочвайки вече екзекутирания престъпник.

Историята вярно рисува психологическия портрет на Цепеш, но повече прилича на измислен анекдот. Правилно е отразена активната и непосредствена намеса на Цепеш в търговските дела. Това съответства на действителността.

История трета. Двамата монаси

Двама монаси, посетили Влахия и били удостоени с прием при Цепеш, който ги попитал какво говорят сред народа за него. Единият казал, че според мълвата е злодей, а другият казал, че го хвалят за мъдрото му управление.

Историята има два рзлични варианта в зависимост от източника. Според немския вариант Цепеш екзекутирал смелчака, дръзнал да предаде непочтителните слухове, според руския – лицемера, осмелил се да излъже пред лицето на владетеля. Другият монах бил награден и пуснат.

Историята е по-скоро анекдотична, отколкото истинска. На практика вариантите са още повече, а зададените въпроси и отговорите им са навсякъде различни. Да се определи кой от тях е най-близо до реалността е невъзможно. Най-вероятно всичко това е измислица.

История четвърта. Находчивият отговор

На посланика на съседна страна по време на обед бил показан украсен и позлатен кол, издигнат по заповед на владетеля точно срещу госта. Влад го запитал защо, според него, е направено това. Онзи отговорил, че вероятно някой знатен болярин не е угодил на владетеля и че Влад иска екзекуцията да е почетна и затова колът е позлатен. Цепеш отговорил, че колът е предназначен да окаже почест на самия гост. Посланикът, без да се разстройва, отговорил, че ако Дракула счита, че той се е провинил в нещо, да го екзекутира, а вината за екзекуцията си той приема, след като владетелят е решил, че той е заслужил немилостта му. Цепеш харесал отговора и обсипал госта със скъпи подаръци, заявявайки, че всеки друг отговор би довел до незабавна смърт.

При тази история има черти, които позволяват да я считаме за измислена, но в някои източници се съобщават такива детайли, като точното име на посланика и точната дата, когато е станало събитието. Детайлите са могли да бъдат добавени и по-късно специално за придаване на достоверност, но на мен ми подействаха убедително.

История пета. Непочтителните посланици

Посланици (според немски източници – от европейска страна, а според руски, разбира се, от Турция) отказали да снемат шапките от главите си с обяснението, че такъв е обичаят в техните страни. Владетелят похвалил обичая им и за да не може да бъде нарушен дори случайно, заповядал да заковат шапките към главите им с гвоздеи.

Анализирайки историята, стигнах до извода, че е изцяло фантастична. Посланиците на отдалечени от Влахия страни пристигали само тогава, когато страните им били заинтересувани от контакт. В този случай непочтителността би била неуместна, просто защото би довела до провал на мисията. Посланиците на съседните страни, в това число и Турция – т.е. тези, които имали претенции към Влахия, били прекрасно осведомени не само за протокола на приемите при владетеля, но и че Влад Цепеш е запознат със собствените им обичаи. Никакъв спор по тази тема просто не би могъл да се появи. Турците действително не снемали тюрбаните си, но това било добре известно на Цепеш и не можело да предизвика разногласия.

Може да се помисли (и някои така и считат), че това е бил просто повод за пореден път да се демонстрира скъсване на отношенията с Турция. Действително, фиксирани са няколко реални случаи на пряко предизвикателство към султана от страна на Влад и разправа с посланици, но те станали съвсем другояче.

История шеста. Нещастната лъжкиня

Владетелят имал любовница в града и я навестявал от време на време. Веднъж, виждайки, че нейният любим е загрижен и да го зарадва, тя казала, че чака дете.

Влад изпратил акушерки да проверят. Изяснило се, че жената е излъгала. Тогава Цепеш отишъл при нея и й казал, че сам ще провери за обещаното дете. Той разпорил корема на жертвата си и оставил кръвта й да изтече.

Историята е напълно неправдоподобна. Видно е, че е съчинена от хора, далеко стоящи от владетелския бит и незапознати с неговите реалии. Освен това тя рисува Цепеш като патологичен злодей. А това е невярно. Неговите екзекуции били показни и той не се е опивал от тях.

Всички истории, показващи Влад Дракула като кръвожаден садист, извършващ безсмислени жестокости, носят признаци на приказни измислици. Особено много са те сред разказите, които се предавали устно и били записани едва след няколко века. Но очевидно е, че и писмените източници от близката на Цепеш епоха, били съставяни преди всичко въз основа на мълвата, предавана от уста на уста

История седма. Немарливата жена

Веднъж Дракула забелязал работещ на полето селянин, дрехата на когото била много къса. Цепеш попитал има ли беднякът жена, после се поинтересувал достатъчно лен ли са отгледали. Оказало се – достатъчно. Стигайки до извода, че е виновна жената, той заповядал да я екзекутират, а на селянина да намерят нова съпруга. Както и да молел беднякът, обяснявайки, че е доволен от сегашната си жена, това не помогнало и тя била набита на кол.

В тази история може да се повярва. Известно е, че и Стефан Велики понякога е извършвал показни екзекуции на обикновени хора (наистина, по сериозни поводи). Трябва да се отбележи, че такива жестове винаги се възприемали възторжено от народа: “Ето, мислят и за нас, нищожните, забелязват ни!” – и спомагали за укрепването на владетелския авторитет.

История осма. Гнусливият велможа

След поредната разправа, набивайки на кол едновременно 30 000 души, Цепеш, за да се наслади на резултата на своя труд, устроил обед направо сред гората от колове с телата на екзекутираните. Той забелязал, че един от болярите (според друг вариант, един от посланиците на съседна страна или гост – търговец) запушил носа си поради ужасната миризма. Тогава Дракула заповядал да екзекутират и гнусливия, набивайки го на най-високия кол, за да не го безпокои миризмата на останалите жертви.

История е изцяло фантастична измислица. 30 000 наведнъж Дракула никога не е набивал на кол. Въпреки това цифрата се среща често в описанията на жестокостите на Дракула. За нейния произход ще разкажа по-късно.

Ако отстраним от разказа броя на екзекутираните и някои други преувеличения, то в някой от вариантите (не 30 000, а, да кажем, половин дузина, и не обед, а просто преминаване сред жертвите) би изглеждал достатъчно достоверно. Едва ли на Цепеш наистина му е доставяло удоволствие мирисът на разлагащи се тела, но да покаже своята издръжливост – било напълно в характера му.

История девета. Изгаряне на нищите и убогите

Решавайки, че във Влахия има много скитници и просяци, от които държавата няма полза, Цепеш събрал всички тях на разкошен обед в огромна зала. След приказното угощение Дракула се обърнал към гостите си с въпроса искат ли да се избавят завинаги от грижите и глада. Получавайки потвърждение, той заповядал да заключат изхода и запалил зданието.

Малко по-различен вариант на историята, повече приличащ на истински, може да се намери в един от документите на епохата и заслужава по-голямо доверие. Там става дума за някаква съвсем не многобройна група от бедни юноши, събрани от Цепеш от всички пазари на страната, които уж били пристигнали във Влахия за “изучаване на езика”. Ако се вземе предвид тълкованието на някои езиковеди, разчели съответстващия немски израз като синоним на думата “шпиониране” (сравнете сходния руски термин “да заловиш език”), то разказът става не толкова противоречив и фантастичен, както изглежда по начало.

История десета. Верните боляри

Събирайки всички боляри на пасхален обед скоро след възцаряването си, Влад им задал въпроса: на колко господари всеки един от тях е служил през цялото време? Отговорите се оказали впечатляващи: някой – на петнадесет, някой – на седемнадесет, и само някои от младите боляри били служили на седем господари.

Посочвайки на болярите факта, че за такова текучество на кадрите сред владетелите на страната вината е в тяхното собствено вероломство, Цепеш се разправил с тях. Вариантите са различни – или всички са били набити на кол, или, както в историята с отварянето на гроба на Мирча, са изпратени на каторжна работа по строителството на замъка, или затворени в залата за пиршества и изгорени.

Този разказ издава технологията за възникването на историите: различни детайли в тях свободно се взаимозаменят и съчетават в зависимост от намеренията на автора. Почти със сигурност даденото пиршество първоначално изобщо не е било свързано с Пасха. Малко ли поводи е имало за пирове, започвайки от най-първия – празненството по случай възцаряването му. Нереално е, че за провокативните си въпроси Цепеш е трябвало да чака именно пролетния празник.

По появата на болярските имена в различните документи от онова време може да се проследи текучеството сред болярите. То се оказва внушително. За първите две-три години от управлението си Влад унищожил единадесет от великите си боляри, заменяйки ги с нови хора. Това е почти половината от общия им брой. Но тези екзекуции не били едновременни т.е. за всеки от сановниците е бил намиран отделен повод и отделен момент за наказание.

А на четвъртата година от управлението му бил разобличен голям болярски заговор срещу Влад. Тогава той екзекутирал наведнъж голям брой от свои приближени. В края на краищата, от най-близките му помощници останали само двама души, принадлежащи към старинни болярски родове.

Предателското поведение по отношение на Цепеш не било рядкост и владетелят не е трябвало да търси никакви изкуствени поводи. Той наказвал тогава, когато считал един или друг велможа за неверен. Доколко е бил справедлив, вече не можем да проверим. А дали е бил суров, може да се съди, ако сравним действията му с действията на други управляващи персони от онова време. Нямал съм възможност да проведа строго сравнение – на пръв поглед излиза, че Цепеш наистина е надвишавал средното ниво на екзекутираните боляри, но едва ли е бил рекордьор.

Все пак какво следва от разказа? Най-вероятно, на един от първите пирове след възцаряването си, Цепеш задал на болярите своя провокативен въпрос, след което ги обвинил във вероломство, за да ги сплаши. Но никаква масова екзекуция не е имало в този момент. Наистина, непосредствено преди да се качи на престола, едновременно с разправата над Владислав II, той унищожил и всички поддържащи съперника му боляри. Но това е било съвсем обичайна практика и въобще никого не развълнувало.

Вероятно е съществувала някаква многобройна група, изпратени на каторга. Цепеш водил активно строителство и макар че за целта обикновено се използвали крепостни селяни (считало се замяна на войнската повинност, на каквато те не подлежали), може би е имало случаи, при които Дракула е наказвал някого – но това няма никакво отношение към историята с болярите.

Може да се твърди с голяма доза увереност, че за цялата му бурна дейност действително се е случил и епизодът с изгарянето на някаква пируваща компания. Най-разумно да го съотнесем именно с тези “нищи млади хора”, които били заподозрени в шпионаж.

Мотивът за пасхалния празник е бил съчинен от автора на историята, за да се покаже безбожието на Дракула, самото име на когото трябвало да се тълкува като отстъпничество от Бога.
А иначе целият разказ е умела литературна обработка, в който късчета истина съседстват с измислицата и достоверно в него е само твърдението, че Цепеш е извършвал някакви екзекуции. Но това можем да кажем за всеки владетел от онази епоха, без да рискуваме особено, че ще сгрешим.

5. Изкуството да се набиват на кол врагове

Какво повече е известно за дейността на Влад Цепеш от началото на неговото управление?

Той веднага се заел с укреплението на страната и подготовката за военни действия, имайки за предполагаем противник преди всичко Османската империя, извоювал реалния суверенитет над всички владения, които считал свои, постарал се да осигури приятелско съседство и да намери съюзници, а също така се постарал да подобри икономическото състояние на страната и да оживи търговията.

Всяка една от тези цели била сложна сама по себе си и понякога влизала в противоречие с останалите. За създаването и въоръжаването на армия били необходими големи данъци, но ако те се вдигнели над определено ниво, страната щяла да се разори и нямало от кого да се вземат данъците. Суверенитетът над своите земи бил необходим, но когато и съседите претендират за същите области – тогава, сбогом, добросъседски отношения.

Много от замисленото от Влад излязло успешно. Били построени много крепости, църкви и манастири. Религиозните постройки имали не само идеологическо, но и военно значение – те служели за убежища в случай на вражеско нападение. Именно Цепеш построил в затънтената местност Букурещ крепост, а впоследствие и пренесъл тук столицата на страната, така че по право може да бъде считан за основател на съвременен Букурещ.

Влад реформирал армията съгласно най-новите виждания от онова време. Те много добре съвпадали с неговите собствени интереси: било създадено постоянно армейско ядро, подчинено непосредствено на владетеля. Тъй като Дракула не се доверявал особено на болярите, такъв подход бил единствено възможен.

По въпроса за границите Влад се отличавал от Стефан, който се придържал към идеята за “от Бога дадени” естествени граници и успял да сключи договори с всичките си съседи, най-напред с тези от Влахия и Трансилвания. При това границите минавали по линията на водораздела на Карпатските хребети, чието наличие и определило съществуването на трите отделни румънски княжества. От другите държави Молдова била отделена с водни граници.

Дракула считал съществуващите граници условни, определяни не само от естествени причини, но и от възможността на един или друг владетел да завоюва и задържа за себе си дадената земя. Той вземал под внимание и наследствените права, много важни в онези времена. И затова претенциите му не се ограничавали само с географските рамки на Влахия, определяни по планинските хребети и реки, а излизали и извън тях. Трябва да се има предвид, че цялата южна част на Влахия от морето до Дунав била вече завладяна от турците и Дракула се опитал да компенсира недостига със земи на Трансилвания.

Работата е там, че още преди баща му да се качи на влашкия престол, Дракул получил от Янош Хунияди няколко области в Трансилвания, което означава, че те формално влизали в Унгарското кралство. Но всеки от участниците в тази операция имал свое виждане върху политическия й смисъл.

Владетелят на Унгария мислел така: „След като влашкият господар приема от нас правата върху тези територии, дадени му за вярна служба, значи сам се признава за подчинен на унгарската корона, чиято власт се разпростира и зад формалните граници на Унгария – не само върху Трансилвания, но и върху Влахия. А щом е така, може и да си вземем земите обратно.”

Така и станало – в някакъв момент Янош предал трансилванските владения на Дракул-баща на представител на клана Денещи. После решил, че Денещи не са му верни, обърнал поглед към Цепеш и, умирайки, дал наставления на унгарския крал Владислав Постум, при който бил регент, да поддържа Дракула. Отначало кралят, ставайки самостоятелен, така и направил, което и позволило на Влад да заеме трона на Влахия две седмици след смъртта на Янош. После Постум премислил и дал тези земи на друг влашки претендент.

Влашките владетели, особено самият Цепеш, считали, че тези трансилвански области, попаднали веднъж под тяхна власт, вече са част от Влахия. Единственият проблем за Влад се заключавал в това – може ли реално да ги постави под свой контрол или могъщата Унгария няма да му позволи. А Унгария имала други проблеми – след смъртта на Янош се разгоряла борба за трона, обстановката в кралството била неопределена, а моментът за предявяване на права върху спорните земи – подходящ.

В споменатите територии процъфтявала търговията и те видимо давали солиден доход, а също така чисто условната титла херцог. По политическо значение тя била по-малко важна от много графски. Властта на “херцога” била силно ограничена, тъй като всичко било в ръцете на силни общини на търговци-колонисти, управлявани от съвети на старейшините. Те можели директно да се обръщат към унгарския крал и често се възползвали от това си право.

Колонистите – секеи и сакси от Северна Германия и Нидерландия – били поканени в Трансилвания отдавна от унгарските крале и пуснали солидни корени там. В основния документ, определящ правата на жителите на Трансилвания, наречен “Златна була“, били фиксирани правата на три нации – унгарци, сакси и секеи. Местното селско население въобще не се споменавало, което дава поводи на някои унгарски историци да твърдят, че румънци в Трансилвания тогава просто не е имало. За румънските историци пък това е доказателство за угнетяването на техните предци.

Веднага след възцаряването си Цепеш написал на търговските общини много доброжелателни писма, обещавайки им да спазва техните старинни привилегии и ги призовал към сътрудничество. Но под сътрудничество всяка от страните разбирала нещо свое.

Търговците не считали за недостойно да поддържат пред унгарския крал другия претендент за влашкия трон и да плащат данъци не на Влад, а на неговия съперник. Влад пък имал свои възгледи за привилегиите на трансилванските търговци във Влахия. Те свикнали напълно да се разпореждат там, тъй като местните търговци нямали връзки с други страни и не можели да създадат конкуренция на немците-колонисти. Цепеш започнал да въвежда закони, защитаващи правата на местните търговци, първо в рамките на договореностите с трансилванците, а когато се скарал с тях по-сериозно, ограничил и привилегиите им. Всичко завършило с това, че той забранил на търговците-колонисти търговията на дребно във Влахия, създал три пазара, на които можели да докарват те своите стоки за продажба на местните търговци. Било въведено правото на първата покупка при транзитното преминаване на стоки – всяка харесала им стока местните търговци имали право да купят, даже ако собственикът възнамерявал да я превози по-нататък.

Но още преди това конфликтът на Цепеш с търговците се изострил дотам, че той прибягнал до използването на военна сила, извършвайки набези, за да ликвидира претендентите за своя трон (един той унищожил, а други наплашил дотам, че те дълго време се отказали да му противодействат), да затвърди властта си и да даде да разберат на своеволните търговци.

Но Цепеш не се ограничил с обичайните грабежи и подпалвания, които се възприемали в онези времена като нещо напълно допустимо и оправдано. В тези експедиции той за пръв път започнал да извършва масови показни екзекуции, пращайки на кола едновременно голям брой от противника.

Доколко екзекуциите били масови, е много трудно да се определи. В описанията, оставени от враговете на Влад, във всички случаи фигурира сакраменталната цифра от тридесет хиляди жертви. Но ако наистина Цепеш се разправяше с такива темпове с немските колонисти, то тяхната община просто би престанала да съществува. А на практика тя, както и преди, процъфтявала, независимо от репресиите и ограниченията в търговията.

Затова много по-разумната оценка е – десетки едновременно набити на кол. Което се оказало достатъчно, за да ги обхване ужас. Своята власт над трансилванските земи Влад утвърдил, след като сменил титлата “херцог” с титлата “господар” на тези области, за да подчертае по-малката си зависимост от Унгария. Но никакво добросъседство не се получило. Обратно, той си създал многобройни, и както се оказало по-късно, опасни врагове.

По-добре стояла работата с Молдова. Влад помогнал на Стефан да се качи на трона и можел да разчита на неговото сътрудничество. Но на Стефан се наложило преди всичко да урежда отношенията си с Полша – отначало той воювал с поляците, а после сключил с тях договор, и станало така, че Влад и Стефан формално се намирали в различни лагери.

Цепеш въвел ред в страната, съживил икономиката й и укрепил границите, но платената цена бил несъразмерна. Впрочем, сам той, убеден, че ако се боят от него – това е добре, считал, че всичко е наред. Скоро станал достатъчно силен, за да предизвика главния си противник – Османска Турция.

6. Почтителни поклони и кърваво счетоводство

Докато Цепеш не се почувствал достатъчно силен, той не влизал в пререкания с турците, а смирено изпълнявал условията на “примирието”, натрапено от тях още на брат му Мирча.

Османската империя въобще не разбирала какво е да живееш в мир със съседите си. Според убежденията на турците, мирът бил възможен само на територията на самата империя, която трябвало, в името на аллаха, да се разширява все повече. Останалият свят се считал за обиталище на злобни варвари, за “дом на войната”. Даже за мюсюлманските страни това, че не са се покорили до тогава на султана, доказвало отстъпничеството им от волята на Всевишния. Какво да говорим за някакви гяури? Да се воюва с тях означавало да се разширява “домът на войната”, “да се укрепва мирът”.

Единствената възможност за съседите на Турция да избегнат незабавното нападение било сключването на “примирие”, което се считало само временно, представяло се като величайша милост от страна на султана и било съпровождано от задължително изплащане на данък.

Какво ти там забиване на гвоздеи в посланически глави! Влад редовно плащал данъка, лично го отнасял на султана и му се кланял с покорно изражение. И султанът, и Цепеш разбирали, че това е само формалност. И на двамата било ясно, че при подходящ случай покорността ще изчезне бързо. Но в края на краищата, и Владимир Улянов Ленин в заявлението за кандидатстване в университета писал “най-покорно моля Ваше превъзходителство”, както изисквали канцеларските норми на епохата. Султанът, разбира се, искал формалната покорност да се замени с реална, но бил готов и за изненади. Но и не се досещал какви изненади го чакат в действителност.

Влад се почувствал по-уверен на третата година от управлението си. Тогава се съживили плановете за нов кръстоносен поход. Римският папа отделил за начинанието солидна сума. А и самият Дракула достатъчно укрепил властта си в страната и тихомълком започнал да пренебрегва султанските разпоредби. Той престанал да плаща данък. Но все още не предизвиквал турците открито.

Когато бейовете на приграничните области си позволявали да вършат набези във Влахия, Цепеш успешно отбивал нападенията им, после непременно пращал на султана писма, в които съобщавал, че той, като покорен роб на султана, бил за пореден път принуден да накаже някакъв султански поданик, който превишил пълномощията си и нарушил султанската воля, позволявайки си да нападне приятелска на негово султанско величество страна.

Възможно е на практика волята на негово величество да е била друга. Но благодарение на лицемерния византийски стил на управление, когато началството не дава преки заповеди, а оставя на подчинените да се досещат за неговите желания, султанът можел да си дава вид, че няма нищо общо със ставащото и че действително вярва на Цепеш.

Плановете за кръстоносен поход се разстроили. Повечето страни отказали да участват под различни предлози – кой бил зает с война с други европейски държави, кой като причина изтъкнал икономически трудности. С огромно усилие се съгласила да участва само Унгария. Борбата за трона в нея вече завършвала в полза на Матиаш, син на Янош Хунияди, който все още не бил уверен в победата си. Той все пак дал съгласието си, съблазнен от голямата сума, която папата му дал. Но и нищо реално не свършил. Европейските антитурски планове потънали в пясъка, а султанът, накрая, поискал изплащането на данъка. Цепеш се оправдавал, че уж не може да напусне страната.

Турците се съгласили да изпратят за данъка свой представител, но поради задържането на парите увеличили размера на данъка, а и добавили към него плащане в натура – определено количество овце и 500 момчета за попълване на еничарския корпус.

И тогава, в самия край на 1461 година, султанът го поканил на преговори “за урегулиране на пограничните въпроси”. Те трябвало да се състоят в крепостта Джурджиу, една от тези, за които така се мъчил бащата на Цепеш, а сега заета от турците. Цепеш отказал и предложил среща в открито поле и на по-неутрално място. Турците с готовност се съгласили.

Тази подозрителна отстъпчивост, прекалено ласкавия тон на султанските писма и личността на посланика, изпратен от султана за срещата, навели Влад на мисълта, че работата е съмнителна.

Посланикът, бившият византийски дяк Катаволинос, служещ сега на султана под името Юнус бей, бил един от най-хитрите дипломати по онова време. Съчетавайки знанието на европейски езици и маниери с византийско лицемерие и османска наглост, той преуспял в изпълнението и на най-трудните поръчения. Този път му била поставена цел – под някакъв предлог да примами Влад в Турция, за да бъде там заловен.

От изпратеното преди тръгване за преговорите писмо на Цепеш до крал Матиаш става ясно, че Влад бил прекрасно осведомен за намеренията на турците. Той заминал за срещата със стадо овце и 50 момчета, уж предназначени за първата натурална вноска, и с цялата си гвардия от 3 000 души. В поддръжка на посланика Юнус бей бил изпратен наместникът на завоюваната никополска крепост – комендантът Хамза паша. Той бил придружен от около 4 000 войници (по някои съобщения, до 10 000, но по-нататъшното развитие на събитията показва, че цифрата е нереална).

Срещата се състояла. В резултат турският отряд, заедно с Юнус бей и Хамза паша безследно изчезнал. Буквално потънал вдън земя.

Впоследствие картината се изяснила. Използвайки необикновените сурови студове (скованият от лед Дунав и блатистите низини около реката станали удобни за придвижването на кавалерия), маневрената влашка армия внезапно обкръжила турската войска и отчасти я избила, отчасти я взела в плен. Операцията била проведена така акуратно, че нито един турски войник не се изплъзнал от обкръжението. Това и доказва неверността на обявената турска численост от 10 000 души. Извършеното от Влад било възможно при превъзходство на противника от 1000 човека, но не и при трикратно повече.

Самият Дракула бързо започнал да завладява една крепост след друга. Първите крепости, започвайки от Джурджиу, превзел с хитрост, представяйки себе си и воините си за турски отряд от армията на Хамза паша. Тук послужили на Влад знанията, усвоени някога като заложник при султана. Той с лекота изиграл турски командир. В крепостните гарнизони не се появявали никакви подозрения при подаваните им сигнали, те отваряли вратите, след което ги чакала бърза гибел.

Като огнен ураган преминал Дракула по цяла Южна Влахия, громейки укрепление след укрепление, селище след селище. Скоростта на набега била такава, че той изпреварвал известието за своето приближаване. А и нямало кой да предава страшната вест, защото Влад унищожавал всички до един.

Мащабите на сечта са ни точно известни. Цепеш изпратил на крал Матиаш подробен отчет, в който с вледеняваща душата акуратност подробно изброявал броя на жертите: 6414 в Джурджиу (има се предвид крепостта и нейните околности), 384 в Новиград, 630 в Туртукай и така нататък, ред по ред, а в края на страшния списък стояла общата цифра – 23809 убити, без да се считат едни не по-малко от 884 души, които живи изгорели в домовете си и било невъзможно да влязат в точния отчет. Всъщност това била и най-голямата разправа, извършвана някога от Дракула.

По такъв начин Влад очистил около половината територия, завоювана от Турция. От другата половина започнало всеобщо бягство. Резултатите от колонизацията на Южна Влахия били ликвидирани. Паниката обхванала и съвсем неотдавна заселения от турците Константинопол, от него и околностите му също започнал отлив на население.

Крал Матиаш закръглил броя на убитите на 25 000 човека и рапортувал на римския папа, че под неговото, на Матиаш, мъдро ръководство е извоювана мащабна победа. Тази цифра, после увеличена от мълвата до 30 000 хиляди (явно била прибавена армията на Хамза паша и посланика Юнус бей), се приписвала после на всяко от деянията на Цепеш, както извършвано след това, така и по-ранно. Нито в папата, нито в другите европейски владетели самият факт не предизвикал никакво възмущение, а само одобрение.

7. Изгорената земя

Първата политическа последица от операцията в приморската част на Влахия станал династически брак – Влад се сродил с крал Матиаш, вземайки за жена сестра му (или, вероятно, братовчедка).

Нека да уточним колко хора е унищожил Цепеш по време на набега си. По оценките на военни специалисти, от 12 до 18 000 бойци наброявал съставът на крепостните гарнизони, т.е. половината от 25-те хиляди убити били войници от окупационната армия, и подобно отношение към тях се счита справедливо даже в наше време. А кои били останалите?

Никоя крепост не може дълго да съществува без постъпления на хранителни продукти и фураж от близките околности. За това околните земи трябвало да бъдат заселени. Турците ги очистили от влашкото население. Тези, които не успели да избягат, с десетки хиляди били изпращани в Турция на пазарите за роби. Вместо тях в придунавска Влахия били разселени нови колонисти, най-вече, албанци. Завоюваното албанско население се съгласявало да приеме исляма и затова често се използвало за колонизация в завладените от турците области. По такъв начин попаднали албанците и в Косово, и в Македония, където и до сега тлее огънят на непотушени конфликти.

За турците по селата било обичайно да имат по двама души селско началство – молла и старейшина. И ако всички останали били съсичани или изгаряни в домовете им, моллата и старейшината Цепеш издирвал и набивал на кол в центъра на селото. Така постъпвал и с комендантите и другите началници в крепостите.

Според съвременните разбирания, разправата – по кръгли сметки – над десет хиляди мирни жители, пък били те и оръдия на завоевателната турска политика, би се разглеждала като военно престъпление. Но в онези времена нравите били други, международните правови норми също. Отчитайки, че действията на Цепеш били отговор на аналогични действия на самите османци, не трябва да го осъждаме строго. Все пак Цепеш съумял да се открои в редицата на безкрайните войни на своята епоха – със своята скорост, ефективност, и главно, с някаква изключителна акуратност в разправата и стремежа да ликвидира завоевателя – и това направило впечатление както на турците, така и на всички останали.

Успешността на действията на Влад се обяснява с това, че султанът с главните сили на своята армия бил зает с други “деяния” – опитвал се да завладее Гърция. Но не можел да остави Дракула безнаказан. И той заповядал на своя велик везир, Махмуд паша, да поправи положението в Южна Влахия и да накаже смутителя.

През пролетта на 1462 година Махмуд паша начело от армия от 30 000 души се отправил в наказателна експедиция. Пристигайки на място, той възстановил гарнизоните в напуснатите през зимата от обезумелите от страх турци крепости, оставил около 12 000 войници да охраняват местността и да възстановяват укрепленията, а с друга част от армията преминал Дунав и започнал грабителски набег.

Такъв набег, ако не бъде посрещнат врагът около мястото на преминаването, било невъзможно да се спре: бързите конници се разпилявали на всички страни, грабейки едновременно много селища. Затова при връщането било по-лесно да се справят с тях. Турците, за разлика от Цепеш, се стремели да извлекат максимална изгода от нападението на влашките селища и вземали със себе си много добитък и пленени в робство хора.

В този момент Цепеш връхлетял върху врага, отнел му целия добитък, освободил пленниците, избил около 10 000 воини на Махмуд, а останалите обърнал в бягство. Това Влад извършил, без да обявява дотогава всеобща мобилизация, само със силите на своята гвардия.

После Цепеш, използвайки, че за случилото се с Юнус бей и Хамза паша нищо не било известно и не можело да му предявят формални обвинения за тяхното изчезване, изпратил на султана станалото вече традиционно писмо, в което съобщавал, че той, покорният роб на султана, си позволил да накаже друг султански роб, Махмуд паша, който… и така нататък. Някои съвременни историци, впрочем, считат, че уж Махмуд паша превишил пълномощията си и султанът не му е поръчвал да граби влашките села.

Само по себе си, това било открито издевателство, напълно съизмеримо със забиването на гвоздеи в посланическите глави (което и могло да породи съответния анекдот). Представям си как е бил вбесен султанът! Но още повече той бил обезпокоен – та случващото се поставяло под заплаха всички резултати от последните завоевания на империята. На султана се наложило да остави Гърция и самолично да се отправи в поход за усмиряването на опърничавия владетел.

През лятото на 1462 година 250 000 армия под ръководството на султана поела към Влахия. Съпровождал я новият претендент, призван да замени Влад – неговият брат Раду, наречен “чел Фрумос” (Красивия), който дотогава бил заложник на султана. Мнозинството от владетелите, пребивавали в турски плен и получили подкрепа от Османската империя в претенциите си за трона в своята страна, ставали по-късно най-зли врагове на Империята. За пример могат да послужат същият Цепеш или молдавският владетел Дмитрий Кантемир. Но на Раду се оказали по вкуса турските порядки (злите езици твърдели, че прозвището Красавец му дали харемните красавци), и той бил съгласен да стане послушна султанска марионетка.

Това вече била голяма, мащабна война. Посланици на владетеля разпратили по влашките села окървавена сабя – знак за всеобща мобилизация. Сам Влад се заел трескаво да търси съюзници. Но никой не откликнал на неговите призиви. Трансилванските търговци, разполагащи с обширни контакти, вече били успели да дискредитират репутацията му и се страхували да се свързват с него. Изключение бил крал Матиаш – той просто нямал право да остави своя васал (и новоизпечен сродник) без подкрепа, а и римският папа му платил за “борба с турците” – и Стефан, който обаче не можел да си позволи открито вмешателство, тъй като бил свързан със задължения пред Полша. Съгласно един британски източник, Стефан и Цепеш били сключили таен договор за взаимна помощ. Но трябвало той да бъде изпълняван много внимателно, за да не се скара Стефан с полския крал и да се озове между два огъня.

Тежко се придвижвала огромната турска армия към местата на военните действия по опустошената Южна Влахия. По пътя си тя срещала само изгорени села, камари от черепи и отровени кладенци. Всички провизии и даже водата трябвало да носи със себе си. Изпращаните в търсене на вода и храна отряди от лека кавалерия не се връщали. Турците се надявали, че след преминаването на Дунав ще се хранят за сметка на влашките селяни. Но на северния бряг ги чакала същата картина.

Тактика на изгорената земя! Това съвсем не било същото, което извършил Влад на южния бряг. Такава била отбранителната тактика на малките народи, когато жителите й сами, доброволно изгарят домовете и имуществото си пред приближаващия завоевател. Добитъкът и всичко, което може да се отнесе, се изпраща на тайни места, това, което не може да се изнесе – се предава на огъня, в тъмните гъсталаци по планинските стръмнини, зад непроходими блата се укриват всички, които са неспособни да воюват, а мъжете над 12 години и нагоре, се присъединяват към войската.

Султанът имал резервен вариант – да бъдат доставяни провизии по Дунав. Вариант скъпоструващ, още повече че при входа на Дунав стояла могъщата крепост Килия. Формално тя принадлежала на Молдова, но един от предшествениците на Стефан я отстъпил на Янош Хунияди, тъй като сам не бил способен да я защитава от турците. В крепостта се намирал унгарски гарнизон, на вратите й, и даже на топовете й бил изобразен кралският герб на семейство Корвини-Хунияди, а всички митнически доходи се стичали в хазната на крал Матиаш.

Малко от турските кораби могли да се промъкнат през обстрела на мощните крепостни оръдия. На османския флот се наложило да спре и вместо да снабдява с припаси султана, да воюва с крепостта. Жаждата, гладът, недостигът на фураж не помагали за повдигане на бойния дух на турската войска. Да не говорим и за постоянния страх от Цепеш.

Влад разпределил голяма част от армията си, наброяваща около 32 000 души, в горите на стратегически места, готова за лов на враговете. Сам отделил 7 000 от най-добрите си конници и ги разделил на малки отряди, които не давали покой на османлиите. На завоевателя се наложило да се бои от всяко хълмче, горичка или завой на пътя, а през нощта се разполагали не иначе, а обкръжавайки се с обръч от окопи, редици от талиги и други укрепления. Но за всичко това отивали сили и време, придвижването се бавело.

После настъпвала нощта, а край турския лагер се раздавал вълчи вой. Турците не можели да определят – истински вълци ли са (това не било така страшно) или бойците на Цепеш, даващи си условни сигнали. Влад възродил съществуващия още при даките маниер да се отъждествяват воините в очите на противника с диви зверове и така да го хвърлят в ужас.

Освен психологически, тези операции нанасяли на врага и преки вреди. Особено знаменитата “нощна атака”, реализирана от Дракула на 17 юни 1462 година, когато военният лагер на султана вече бил построен на пътя към влашката столица Търговище.

8. Не само османците са способни на “действия”…

Целта на действията на Цепеша била ясна – да задържи придвижването на неприятеля, доколкото е възможно. Но помощта от Матиаш закъснявала: голяма унгарска армия дошла до границите на Влахия и спряла, изчаквайки развоя на събитията. Влад вече не можел да си позволи да се ограничава с малки нападения над турската войска и той предприел отчаяна акция – през нощта със свои 7 000 конника се опитал, преодолявайки укрепленията в лагера, да се добере до самия султан. Бойците му се придвижвали в плътни редици и, оставайки практически невредими, избивали неуспелите да се опомнят турци. Те били облечени в турски дрехи и си подавали сигнали, обърквайки напълно врага. В паниката турците започнали да се избиват едни други.

Султанът останал невредим. Някои историци обясняват това с факта, че Влад чакал помощ – в готовност бил още един отряд от неговата армия – но не дочакал: ръководещият отряда болярин предпочел предателството. Легендите приписват неуспеха на замисъла на Дракула и на грешка – вероятно вместо султана бил убит един от неговите велможи.

Макар че главната цел на нападението не била постигната, бил нанесен сериозен удар по врага. Отрядът на Влад организирано отстъпил извън лагера и, без да понесе почти никакви загуби, се скрил в нощната тъмнина. Съгласно хрониката “Деяния на османците”, потеглилите на сутринта след нападателите турски конници все пак успели да заловят в плен около хиляда бойци на Влад. Сам той по време на нощната атака бил леко ранен в главата, което не охладило бойния му дух. Загубите на турците били 30 (и даже 35) 000 войници. Вземайки предвид големината на султанската войска и паниката в нейните редици, загубите наистина биха могли да бъдат такива. Ето още откъде може да се е взела знаменитата цифра, макар че този път става дума за чисто военна операция.

Явно от този момент нататък султанът се отказал от намерението да завоюва Търговище, знаейки, че градът е добре укрепен и че на съсипаната му от глад, жега, страх и епидемии войска той не е по силите. Маршрутът му се отклонил на изток. И тук, недалеч от влашката столица, го чакала нова изненада.

Отдалеч турците приели видяното за прекрасна градина със стройни редици от дървета. После почувствали миризмата. Съвсем не миризмата на цветя и плодове, а противната миризма на смъртта. На пътя на колоната стояла гора от колове. Най-отпред, на високи позлатени колове, се мъдрели Хамза паша и Юнус бей, можело да бъдат разпознати по разкошните одежди. След тях в боен ред била строена цялата им изчезнала през зимата армия.

Султанът видял разгърналата се пред очите му картина, погледал и произнесъл някаква високопарна фраза от рода на “невъзможно е да се отнеме страната от мъж, способен на такива дела”, после дал команда за отстъпление.

Разбира се, решението на султана, който съвсем не бил слабонервна мижитурка, било прието съвсем не под влияние на сцената. Той явно отдавна е търсел повод, за да се върне назад. Навярно още преди произнасянето на тържествената фраза са му доложили какво ужасно въздействие е оказало видяното върху и без това подкопания боен дух на войската. Освен това, султанът вече успял да изучи навиците на Дракула, любовта му към неочакваните появявания и изчезвания и се досещал, че с това изненадите няма да свършат.

Може без усилие да се изчисли, че основната част от влашката армия, досега влязла в бой с турската армия само веднъж – за да задържи и затрудни, доколкото е възможно, преминаването на турците през Дунав, а после изчезнала “като провалила се вдън земя”, трябвало пак “като изпод земята” да се появи пред измъчената му войска. Султанът не бил глупак и разбирал, че някъде наблизо е приготвен капан за огромната му, но трудно подвижна армада.

Трябвало да се съобрази и с присъствието на западния фланг на голяма унгарска армия. Тя не бързала да влезе в бой, но самото й присъствие заплашвало цялата османска войска. А на изток по това време турският флот отстъпил от Килия, тъй като там се появила армия на Стефан чел Маре. Тя не била толкова голяма колкото унгарската, но имала подкрепата на не по-малко могъща сила от Унгария – Полша. Само да пипнел Стефан и щяло да се намеси Полското кралство, тогава и Матиаш нямало да иска да стои настрана, а ако вече и двете европейски държави забравели за споровете си и се обединели срещу султана, крахът можел да сполети самата Османска империя.

След като турските кораби напуснали Килия, Стефан обсадил крепостта, възнамерявайки да я вземе под свой контрол. Щурмът завършил с неуспех, самият Стефан бил ранен в крака (това била една от първите му бойни рани). А когато на помощ на гарнизона на крепостта пристигнал отряд, изпратен от Цепеш, Стефан оттеглил армията си, отказвайки се от завладяването на Килия.

Този исторически епизод, в който Стефан и Дракула участвали като противници (понякога даже твърдят, че Цепеш сам ръководил отряда и лично нанесъл на Стефан раната – но това са легенди), смущава румънските историци, затова те го излагат много противоречиво и непълно, особено що се отнася до мотивите на действащите лица.

Един вариант изложих в очерка за Стефан. Според него, Стефан се появил при Килия именно с цел да я завладее, тъй като считал крепостта за своя. Той подплашил турците пред крепостта просто случайно, а после решил, че плановете му да завладее Килия вредят на бойната операция на Цепеш (което Влад недвусмислено показал, изпращайки отряд да помогне на гарнизона), и трябва да ги отмени, за да не помага на Турция.

Други считат, че Стефан пристигнал на мястото на действието с цел да подкрепи Цепеш, изпълнявайки таен договор с него. После, така да се каже, между другото, решил да си върне и крепостта. Не успял да го направи, а после, забелязвайки, че действията му го превръщат от съюзник на Влад в съперник, отстъпил.

Предполагам, че мотивите за действията на Стефан били по-сложни и включвали множество съображения. Той на практика винаги се стремил да си върне Килия и след няколко години успял. Но в този момент за него било по-важно да оправдае военната си експедиция пред полския крал и да получи законно основание за влизане във война с Турция.

Това бил рискован замисъл, тъй като ако си беше взел Килия, а после не можеше да я защити от Турция, той би навредил и на себе си, и на Влад, и на цялата антиосманска съпротива. Забелязвайки, че му се налага да воюва и с Цепеш, който в момента бил по-силен, Стефан бързо прекратил операцията.

В крайна сметка и Турция, и Унгария възприели действията на Стефан като враждебни, и всяка от страните (слава Богу, че не едновременно) опитали да накажат молдавския владетел. Султанът се отказал от вече подготвеното нападение на Молдова, узнавайки колко добре се е подготвил Стефан за отбрана, а армията на крал Матиаш била разбита около Байи, сам Матиаш получил там три тежки рани.

“Вразумил” Стефан, Влад буквално на следващия ден дал още едно сражение на отстъпващата армия на султана, пак само със силите на своя кавалерийски корпус. Бил разбит авангардът на турската колона, но при срещата с основните сили на турците власите трябвало да отстъпят. В “Деяния на османците” това сражение е представено като победа на турците, реванш за миналите поражения. Но когато се изяснява колко бойци са участвали от всяка страна и какви били понесените загуби, става ясно, че не трябва да се приписва победа на турците.

Впрочем, това и не било така важно: омаломощената, изгубила не по-малко от половината си войници турска армия вече напускала Влахия и достигнала Адрианопол в жалко състояние. За да избегне позора, султанът влязъл в града през нощта. Както и да притворствал, обявявайки празненства по случай “успешното завършване на войната”, на всички било ясно, че са го набили.

Дракула спечелил великолепна победа, особено ако се има предвид колко малобройни сили използвал. Но… именно от този момент политическото, а в резултат и военното щастие започнало да му изменя.

Заминавайки си, султанът оставил зад Дунав, в приморска Влахия, Раду Красивия, давайки му и своята лека кавалерия. Той започнал успешно да изтласква Влад на север и разгърнал активна протурска пропаганда в цялата страна, и преди всичко в армията на самия Цепеш, в която било съсредоточено цялото дееспособно население на Влахия. Влад нищо не можел да направи. Преди всичко, защото мнозинството от болярите минали на страната на Раду: предаността им се дължала само на страха от Цепеш и сега се сменила със страх от султана.

Тактиката на “изгорената земя”, така умело използвана от Дракула по време на войната с османците, давала резултати само в случай на абсолютна преданост на цялото население към делото, за което воюва владетелят. Докато ставало дума за заплахата от пълното завладяване на Влахия от Турция и превръщането й в пашалък, всички били много или малко на страната на Цепеш. Но когато пред болярите се появила възможността Влахия да стане васал на Османската империя под ръководството на Раду, ситуацията се променила. Нещо повече, още когато султанската армия не била заминала от Влахия, един от болярите извършил предателство, издавайки на Раду, а значи, и на султана, мястото, където се криели семействата на мнозинството от болярите. Болярските деца и жени попаднали в ръцете на султана и станали заложници.

Влад започнал да търпи поражения и да отстъпва, а крал Матиаш все се бавел, не бързал да му се притече на помощ, макар и да държал армията си в готовност. На Влад се наложило да отстъпи в Трансилвания, там се договорил за среща с Матиаш за преговори за помощ.

По пътя в тесен планински проход, неудобен за отбрана, съпровождащата Влад армия била разбита, а сам Цепеш заловен и хвърлен в тъмница.

9. В ноктите на хищната птица

Както злорадо писал един турски летописец, “Казъклъ (т.е. Цепеш), спасявайки се от ноктите на лъва, предпочете да попадне в ноктите на хищната птица”.

Под лъв се подразбирал султан Мухаммед (Мехмед) Втори. И аз подозирам, че фразата в турския оригинал е много по-ехидна. Боя се, че “хищна птица” – е смекчено, че там е стояло “птица-мършояд”. С намека, че сега Дракула е политически труп. Под птица се имал предвид крал Матиаш Хунияди, родовото име на когото – Корвин – на латински означавало “гарван“. Гарванът, известен с това, че изкълвава очите на падналите на бойното поле, бил изобразен и на герба на Корвини.

Съгласно една група съобщения, Влад бил заловен в плен от местни трансилвански феодали, формално подчиняващи се на унгарския крал, но често действащи независимо. Те задържали Влад в една от малките отдалечени крепости около година и половина и чак след това го предали на Матиаш.

Но най-подробното описание на станалото изглежда другояче. В него се казва, че Влад се срещнал с краля, провел с него дълги и трудни преговори, получил обещание за мощна военна поддръжка в най-близко бъдеще, и веднага след това бил задържан от отряд чешки наемници под ръководството на знаменития Ян Жискра. Това били лоши хора, истински бандити.

Чешката освободителна борба от онази епоха свикала под знамената си много ловки и смели момчета, за които същността на борбата не била толкова важна. В гражданската война те се чувствали в стихията си и когато тя свършила (не било важно победата на чия страна е), не се опитвали да се върнат към мирен живот. В онези времена търсенето на добри бойци било голямо и те ставали кондотиери – наемници, живеещи от войнишки заплати и военна печалба.

Така освободителната борба на швейцарския народ създала репутацията на швейцарците като най-добрите наемници, която, девалвирала в наше време, се запазила в термина “швейцарец”, с който наричат напетите юначаги, посрещащи ви пред входа на ресторанта.

Така борбата на унгарския народ, който след Матиаш все пак попаднал в робство на турците и австрийците, а после дълго се сражавал за свободата си, създала няколко века по-късно професията “унгарци” – ловки и силни прислужници при каретата на велможата.

А в описваното от мен време най-добрите наемници били чехите, от тях се и състояла в по-голямата си част армията на Матиаш. Тези хора имали свои принципи – вярно служели на този, който им плаща, но изобщо не се замисляли на кого или срещу кого служат.

Влад повел своите бойци назад, в Мунтения, към мястото, където трябвало да се очаква присъединяването към него на унгарската армия. И тук, по обратния път, Жискра, прикрепен за помощник на Влад, неочаквано получил от Матиаш заповед да залови Дракула, която той и изпълнил. За местонахождението на Влад през първата година от неговото пленничество назовават крепостта Пеща, т.е. Цепеш веднага попаднал в ръцете на краля.

Действията на Матиаш много силно напомнят плана на Юнус бей, който година по-рано също така съветвал султана да приеме и обласкае Дракула, и да го плени по обратния път.

Наистина, една не съвсем вероятна подробност в източника поражда малки съмнения в точността му. Там се казва, че преговорите с Дракула продължили “дълги седмици”, а реално от момента на пристигането на Матиаш в Брашов, свободен търговски град, в който враждата към Цепеш била особено силна, и където станала (или трябвало да се състои) срещата, до момента на залавянето на Влад минали всичко шест дни.

Но с изключение на този детайл именно такова описание на събитията изглежда най-убедително. Ако се има предвид времето, минало от изпращането на първото писмо на Цепеш до краля за помощ, изтекли над девет месеца.

Европейските управляващи кръгове, от които зависело финансирането на краля на Унгария, според собствените му уверения за антитурска борба, били разтревожени от разправата с неотдавнашния победител на султана и поискали обяснения от Матиаш. Той имал готови цели три фалшификата, съчинени от търговците в трансилванските общини. Приписваните на Влад фалшифицирани писма до султана съдържали “молби за прошка” (за нанесеното поражение) и предложения за сътрудничество. Влад уж предлагал за изкупление на вината си да даде на султана цяла Трансилвания – все едно тя му принадлежала – и да помогне в завоюването на Унгария.

На въпросите на венецианския сенат и папската канцелария Матиаш протакал, а после бил принуден все пак да избере от трите фалшификата един, който в очите му изглеждал по-убедителен от останалите и да го изпрати на папата като оправдание.

Парвеню на унгарския трон, Матиаш считал положението си за несигурно: другите претенденти, претенциите на които били наистина солидно обосновани, принадлежали към могъщи кралски династии и не прекратявали опитите да го свалят. В такава ситуация на него съвсем не му се искало да се свързва с турския султан, което би станало, ако беше отишъл на помощ на Цепеш. Матиаш предпочел да си даде вид, че е повярвал на клеветите и прехвърлил неуспеха си в борбата с Османската империя, който по негова собствена вина се превърнал в победа за Дракула, върху самия победител.

След Пещенската крепост, където отношението към него било според княжеския му ранг – почтително, но възможно е, и сурово, Дракула бил преместен във Вишеград – кралски замък на четири мили от Буда нагоре по Дунав. Голяма част от своя плен той прекарал именно там.

В легендите за него заточението на Дракула се описва много цветисто. Там фигурират мрачни подземия, роман на Цепеш с дъщерята на Матиаш, изкопан подземен проход за свързване с любовника-арестант, женитба за тази дъщеря и преминаване на Влад в католицизма…

Всичко това са пълни измишльотини. Жена на Дракула по това време била не дъщерята на Матиаш (който, най-вероятно, изобщо нямал деца), а негова братовчедка. Бракосъчетанието се състояло още преди ареста на Цепеш. В плен той живял нормално заедно с жена си, без да използва за целта никакви подземни тунели и тя му родила двама сина. Никой не е обръщал Влад и в католическата вяра: отказът от православието веднага би го лишил от претенции за влашкия престол. А да има на разположение още един претендент било изгодно за Матиаш – така можел да оказва натиск върху другите владетели.

Една от тези приказки, попаднала не само в устните легенди, но и в писмените източници и която и до сега се повтаря практически от всички пишещи за Дракула, просто съм длъжен да разоблича.

История единадесета. Кръвожадността на Дракула

Попаднал в затвора и лишен от любимото си занимание, Дракула се утешавал, поради липса на човешки жертви, да набива на кол плъхове, мишки и птици.

Цитирайки този епизод, авторите на книги се позовават на руски източници, а в немските той не се споменава, така че аз дълго считах правдив този психологически впечатляващ детайл. Докато не прочетох описанието на реалните условия, в които е държан Цепеш под стража в пълния текст на Кирило-Белозерския ръкопис, публикуван в една от христоматиите.

Забелязах, че руските източници, независимо от по-голямата мекота по отношение на Дракула в сравнение с немските памфлети, съвсем не са така милосърдни към него. Като споменават много оправдаващи Цепеш детайли, всички те запазват поучителния тон и, макар и формално, осъждат жестокостите му. Но въпреки че Влад е назован там изчадие на дявола и злодей, на ръкописите е присъщ някакъв оттенък на възхищение от Цепеш и тяхната полемичност по отношение на немските съчинения се състои не в отрицанието на злодеянията, а в мнението, че те са били необходими, а понякога и полезни.

Епизодът с птиците и плъховете е описан кратко, но включва битови подробности, издаващи пълното незнание на автора за това как в действителност е живял Цепеш. Там се казва, че плъхове и мишки той ловил сам, а птици купувал на пазара, и че парите за живота си в затвора (и за купуването на бедните птички) заработвал като шивач.

В действителност нито мрачни стаи за изтезания, пълни с плъхове, нито необходимост от шивачество за препитание, нито екзекуции-игри не е имало.

Реалността се оказва не по-малко цветиста, но съвсем друга. Вишеградският замък, където обитавал Влад, заслужил по онова време названието “втора Алхамбра”, “земен рай”. Там имало всичко – от множество разкошни зали до висящи градини, от фонтани и езера до библиотеки и площад за провеждане на рицарски турнири. Влад живял с жена си и децата си напълно цивилизовано в пететажната “кула на Соломон“, предназначена за най-знатните пленници. В нея, половин век по-рано, живял като затворник самият бъдещ германски император Сигизмунд Люксембургски. Получил свободата си и взел връх в политическата схватка, той се заселил в същата кула, само заповядал да я благоустроят още повече. Сега тези разкошни покои се паднали на Влад.

Средствата, отпускани за живота на скъпоценния пленник, били повече от достатъчни за най-изисканите ястия и дрехи. Може да се предположи, че Цепеш се е развличал с шев и кройка като хоби, но това противоречи на всички други сведения за него. По-вероятно е, че като изкусен ездач и страстен турнирен боец, е посвещавал времето си на любимото си занятие – тренировки на турнирното поле.

А самата измислица за екзекуцията на мишки и птички се оказва бродещ сюжет, приписван на много от дейците от онази епоха, на някого с голямо основание, а на някого, като Цепеш, без всякакво основание.

Дракула, затворник във Вишеградския дворец и надеждно охраняван от “черна войска” – още един от чешките отряди на служба при крал Матиаш – имал всичко. Всичко, освен свобода.

10. На свобода с чиста съвест

Докато Дракула се задушавал в “земния рай”, кампанията по неговата дискредитация вървяла с пълна сила. Първи с разпространението на неласкавите измислици за Влад се заели неговите съперници в борбата за трона, после щафетата поели трансилванските търговци. Може да се проследи как текстът на писмото на Дан Младши, един от претендентите за влашкия престол, когото Влад някога успял да отстрани, обраствало с допълнителни измислици и се превръщало в съчиняваните от търговците-колонисти небивалици.

Към това се присъединил и краля на Унгария Матиаш. Нито папата, нито венецианският сенат, нито полският крал се успокоили, докато не получили твърденията на Матиаш за сътрудничеството на Цепеш с турците. Но даже след като се запознали с писмото за “предателството на Дракула”, те се съмнявали в неговата автентичност и искали допълнителни потвърждения. Матиаш не можел да им представи каквито и да е нови реални улики, затова активно се присъединил в разпространението на злобните приказки за Дракула. По свидетелствата на посланиците, акредитирани при унгарския двор, в това число и на папския легат, Матиаш по това време много обичал да разказва на чужденците анекдоти за Цепеш.

Същевременно Матиаш тихомълком започнал да отслабва режима на Влад под стража. Това поведение на краля явно доказва, че сам той никога не е вярвал в клеветите – разправата с истинския предател би била много бърза и решителна.

Трудно е да се прецени колко дълго е държан Влад във Вишеградския замък: съгласно различните източници, от четири до дванадесет години. После Матиаш го пуснал, давайки му да се засели под домашен арест в отделен дом в Пеща. С времето ограниченията били още повече отслабени. Влад бил допуснат до кралския двор, разрешили му да се вижда с чужденци. Впрочем, по време на такива срещи Влад мълчал, изобщо не бързал да се оправдава. Нещастието си понасял със стоически фатализъм, изработен още по времето, когато бил заложник на султана. Всички тези облекчения ставали постепенно, а общият срок, през който бил лишен от свобода и изключен от антитурската борба, бил тринадесет или четиринадесет години.

За периода, когато Дракула се намирал под домашен арест в Пеща, но още не бил допуснат до кралския двор, се отнася следният разказ. Той се намира в същия Кирило-Белозерски ръкопис, но за разлика от небивалиците за бедните птички изглежда много по-правдоподобен и не съдържа приказни елементи. Всички битови подробности в него са исторически достоверни.

История дванадесета. Злощастният пристав

Пристав (названието на длъжността е славянско, тъй като разказът е изложен в руския ръкопис), с група подчинени, преследвал престъпник и го открил, скрил се в двора на Дракула. Но тъкмо той успял да хване злодея, от къщата изскочил Цепеш със сабя в ръка и отсякъл главата на пристава. Престъпникът избягал, а спътниците на загиналия се изпокрили и доложили за случилото се на началството.

Началникът подал жалба до краля. Матиаш изпратил някого при Дракула с въпроса защо е извършил това престъпление? Последвал отговорът на Цепеш: никакво престъпление той не е извършвал. Приставът, според него, нямал право да влиза в двора му без позволение. Трябвало да се обърне към самия Дракула, който щял да реши какво да направи с престъпника – да го предаде на унгарските власти или да го помилва. Всеки, влязъл без разрешение във владенията на Дракула, го чакала същата участ.

Кралят, чувайки отговора на Влад, дълго се смял и оставил работата без последствие.

Както се вижда, Цепеш настоявал на признанието на своите права и неприкосновеността на жилището си. За Матиаш в случая било по-важно спазването на феодалните привилегии, съсловната солидарност, а не съдбата на конкретното криминално дело и длъжностно лице. Всичко това напълно се съгласува с тогавашните юридически норми и с други известни факти какво било отношението към Влад. Очевидно е, че не преставали да го признават ако не за владетел, то за претендент за влашкия трон. Обърнете внимание – Влад свободно владеел оръжие и се ползвал от него – наистина, само на собствена територия.

Към този по-късен период се отнася описанието на външността на Влад, направено от един от посланиците, лично видял Дракула при кралския двор. Според него Цепеш бил невисок, но много добре сложен и строен. Чертите му били груби, кожата на лицето – нежна и леко червенееща, имал голям орлов нос, много дълги ресници, зелени, широко отворени очи, черни, навъсени вежди, големи мустаци. Черни, вълнисти къдрици видимо увеличавали обема на главата му, разположена на бича шия, и падали на широките плещи.

Описанието съответства на известния портрет на Дракула (за съжаление, не оригиналния приживе, а само късно копие), за който ще разкажа после. Нищо във вида на Цепеш не се съгласува с представите за шивашки занимания, но добре съответства на предположението за военни упражнения.

Докато Влад бил лишен от свобода, ситуацията в борбата с Османската империя се променила. Турция засилила натиска си върху европейските страни и започнала да заплашва вече самата Унгария. Папата възобновил призивите за поход, подкрепяйки ги с пари. Стефан Велики, който укрепил своето положение и авторитет, успял да препоръча Молдова като главна сила, противостояща по това време на султана. Пред Матиаш пак се появила възможност да се бори с Турция с чужди ръце.

Веднага след победата на Стефан на 10 януари 1475 при Васлуй Влад по настояване на молдавския владетел бил освободен и се включил в антитурската борба. Матиаш, който не дошъл на помощ на Стефан по време на Васлуйското сражение, решил да предприеме някаква кампания срещу турците, докато не са се опомнили от удара, нанесен им от Стефан.

Начинанието се оказало успешно – била превзета крепостта Шабац в Сърбия. Матиаш присъствал сред войската, но истинското командване на обсадата било поверено на Дракула. После, вече без Матиаш, но с участието на Стефан Батори, Цепеш продължил боевете в Сърбия. Една от крепостите – Сребреница – била завоювана чрез любимия похват на Влад: той се преоблякъл заедно с няколкостотин бойци в турски дрехи и по лъжлив път проникнал в крепостта, поддържайки след това отвътре щурмуващите.

Цепеш продължил да воюва на сръбския фронт до пролетта на 1476 година. Все повече гласове се надигали в подкрепа на Стефан да се върне Влад на влашкия престол. Главният довод бил, че Цепеш хвърля турците в ужас и затова е изключително полезен в борбата с тях.

Матиаш водел двойствена политика, признавайки правата върху трона както на Цепеш, така и на неговия противник, фактическия владетел Лайота Басараб. Когато през лятото на 1476 година започнал оглавеният от самия султан нов поход срещу Молдова, унгарският крал се държал по същия начин, както някога с Цепеш: той изпратил армия под командването на Дракула и Стефан Батори на границата, но не бързал да й разреши да окаже непосредствена помощ на Молдова.

За да не помисли Цепеш да своеволничи, му било дадена заповед: да подсили горските погранични укрепления на Унгария. Всеки боец в армията му, освен обичайното въоръжение, трябвало да има и брадва. Влад разбирал безполезността и даже вредността на заповедта, но не можел да не я изпълни. Стефан, не дочакал унгарска помощ, претърпял поражение при Резбоен, но после поправил положението, побеждавайки в крайна сметка турците. За това му помогнал фактът, че Цепеш на времето (наистина, по жесток начин) ликвидирал турската колонизация в Южна Влахия.

Матиаш, виждайки, че съотношението на силите се е променило, отменил забраната за участие на Влад във войната със султана. Според една австрийска хроника, Влад все пак дошъл на помощ на Стефан, унищожавайки шест корпуса на турските войски. Но в най-отговорния момент той не помогнал на своя приятел. Повторила се – в огледален вид – ситуацията от 1462 година, когато свързаният със задължения към Полша Стефан не можел просто така да подкрепи Влад, а маневрите му, предназначени да оправдаят намесата му (обсадата на Килия) даже временно ги направили противници.

На 26 ноември 1476 година Влад Цепеш с подкрепата на Стефан Велики и унгарски отряди под ръководството на Стефан Батори удържал победа над Лайота Басараб и бил отново – за трети път – провъзгласен за владетел на Влахия. Но голяма част от страната още не му се подчинявала и войната с турските отряди, поддържащи Лайота, продължила. Стефан не можел дълго да остане в Мунтения, тъй като положението в Молдова също било сложно. Влад получил от Стефан отряд за лична охрана от 200 много добри стефанови бойци и продължил бойните действия самостоятелно.

Крал Матиаш също отзовал Батори, макар че – и това било отбелязано още от съвременниците на събитията – при него такава спешна необходимост, както при Стефан, не съществувала.

Малко повече от месец Цепеш успешно бил турците, постепенно изтласквайки ги все повече на юг. Но в самия край на 1476 година или в първите дни на следващата Влад загинал в бой. Обстоятелствата около гибелта му са противоречиви, всички източници си приличат само в едно: боят се развивал в полза на бойците на Цепеш и именно смъртта на командира, която приписват на фатална случайност, едни – на болярски заговор, други – на интрига на султана, довела до поражение и до почти пълното унищожение на четири хилядната влашка армия.

Денят на гибелта на Влад не е точно известен. Запазило се е едно писмо с неговия подпис, датирано от 2.1.1477 година. Но във владетелските канцеларии съществувал обичаят да се подготвя и подписва писмото по-рано от поставената под него официална дата. Известно е например писмо на бащата на Стефан, Богдан, датирано два дни след смъртта му.

Телохранителите, оставени от Стефан, по време на боя не се занимавали с охраната на Влад, а изпълнявали някаква бойна задача. От тях оцелели десет души, които и съобщили след това на Стефан за смъртта на неговия приятел.

11. Смърт и посмъртна съдба на Дракула

Съобщенията как именно загинал Цепеш са противоречиви. Съгласно едно от тях, Влад имал слуга-турчин – агент, внедрен от султана, който се ползвал с пълното доверие на владетеля и го придружавал навсякъде. Той убил Цепеш, промъкнал се незабелязано зад гърба му и отсякъл главата му, която занесъл на повелителя на правоверните.

Тази версия е малко вероятна. Цепеш бил много предпазлив и подозрителен, за да се довери на турчин, а единствената причина, за да има работа с него, била получаването на някакви сведения за противника. В такъв случай едва ли на “езика” би било позволено да бъде въоръжен без наблюдение край командващия.

За това, че главата на Влад била отнесена в Турция, се споменава най-малко в три европейски източници. Един от тях – хрониката на Антонио Бонфини, италиански историк и летописец при двора на Матиаш Хунияди, както по всичко личи, е основа за другите съобщения. В турските източници за това не се говори нищо.

Много подробно е описана гибелта на Влад в Кирило-Белозерския ръкопис. Според тази версия Влад се отделил от войските си и сам се изкачил на хълм, “за да се наслади на зрелището на своите бойци, успешно сечащи турците”. Тук на него се натъкнал отряд влашки бойци, които го взели за турчин, тъй като, по обичая си, по време на бой бил облечен по турски.

Вече пронизан от пика, той успял да съсече петима от нападателите, но те били повече и Влад бил прободен с “много копия”. За отсичане на главата в дар на султана в тази версия не се говори нищо.

Мотивите на действащите лица са изложени така, все едно ги излагат самите участници в събитията, което е напълно невероятно. Общата картина би могла и да отговаря на такова описание, но тя може да бъде възстановена само по останалото на мястото на произшествието тяло и следите от борбата. Така че тя би могла да бъде вероятна, с изключение на твърдението, че Цепеш бил убит по грешка. Влад постоянно се преобличал в турски дрехи и често преобличал така и бойците си. Това било добре известно на всички негови войници, а армията му била достатъчно малобройна, за да познава всеки войник командира си и да го разпознава дори в гръб.

Така че е време да си спомним за другите версии, неописващи събитието толкова подробно, но твърдящи, че нападението срещу Влад по време на сражението било умишлено. Той имал много врагове сред влашките боляри, заговорите срещу него в средите им били чести, врагът можел да се добере до Влад само по време на бой, когато той не се грижел толкова за своята безопасност. В мирно време владетелят бил постоянно обкръжен от голям брой верни телохранители.

Ако се съедини описанието на гибелта на Влад с мотива за болярски заговор от други съобщения, се получава най-правдоподобната версия на случилото се.

Влад оставил двама или трима сина. Всеки от тях претендирал за престола на Влахия, а един – Михай – под името Михня чел Реу, тоест “Злия”, за кратко се задържал на трона много години след гибелта на баща си. Историческото прозвище “злодей” той получил не за зъл нрав или някакви особени злодеяния. Обратно, по всичко личи, че е бил твърде мек за политика. Попаднал на престола след дългогодишен турски плен, той веднага започнал да провежда антитурска политика и бързо претърпял поражение. Такива неудачници обикновено получавали имена от рода на “злобен” или “окаян”, докато в същото време по-сполучливите им, благодарение на реалната си злобност, съперници влезли в историята като “великолепни” или “мъдри”. Отчасти – но само отчасти – тази теория е вярна и в случая със самия Цепеш.

Наследниците на Михня, обединили се с други потомци от рода, образували голямото и силно семейство Дракулещи, установило се в Питещ. Те вече не претендирали за княжески ранг, но в местен мащаб били влиятелни. Някои от съвременните румънци с пълно основание водят своя род от легендарния господар, макар че никой не запазил фамилията му. Неотдавна четох интервю с много известна румънска актриса, която се гордее с родословието си от Цепеш.

След гибелта на Влад Влахия за дълго време попаднала под турско влияние. Отпорът на султана от страна на европейските сили се оказал неуспешен, но сега можело да се прехвърли вината за това на загиналия. И разпространението на небивалиците за Дракула се възобновило с нова сила. По-рано те се ограничавали до устни разкази и писмени документи, съществуващи в един екземпляр. Сега в ход било пуснато наскоро излязлото на мода тиражиране на книги. Отначало копията на книгите се правели ръчно, но до изобретението на Гутенберг оставали някакви си десетина години. Крал Матиаш бил един от първите, които въвели в своето кралство книгопечатането. Имали достъп до печатната машина и търговците в Германия, тясно свързани със своите трансилвански събратя.

Страшните приказки за Дракула се оказали популярни стоки, едни от първите бестселъри, а тиражите им непрекъснато растели.

След това за векове забравили за Дракула. Паметта за него обаче се запазила в преданията на румънските селяни. Те се отнасяли към Цепеш с уважение и възхищение, а и в тези времена народът бил нечувствителен към жестокостите. Суровият нрав на Дракула се струвал на разказвачите достойнство, затова в устните легенди за Влад ужасите се трупали върху ужаси, окончателно променяйки неговия истински облик.

В деветнадесети век старинните книги и легенди за Дракула били отново открити от писателите-романтици и учените. Легендите били записани, а историите от книгите отразили в творчеството си много поети и писатели от онази епоха.

Още около половин век полузабвение, а после… После на ирландския писател Брам Стокър му потрябвало име за главния герой на негов нов роман за вампири, действието на който се развивал в Трансилвания. Познат му будапещенски професор, станал, за награда за съдействието в написването на книгата, прототип на бореца с вампирите в романа на Стокър, подсказал на автора името Дракула, репутацията на когото като че ли съответствала на колорита в романа.

Романът излязъл през 1897 година и станал бестселър. После образът на вампира граф Дракула бил възприет от кинематографията и благодарение на нейната ефективност станал изключително популярен. Филмите за Дракула са стотици и постоянно се повяват нови. Естествено, кино-образът е безкрайно далече от историческия Цепеш.

Далече от истинския облик на Дракула е и героят на Стокър. Освен името и приблизителното място на действието, нищо реално в романа не е останало. Никакви легенди никога не са свързвали Дракула с вампиризъм. Дракула е наречен в романа граф, макар че още преди да стане владетел т.е. княз, имал правото на титлата херцог. Място за неговото местонахождение в романа е назована Северна Трансилвания, в действителност Влад бил свързан основно с южните райони на тази страна, а управлявал във Влахия.

От петдесетте години на двадесети век започнал нов етап от епопеята за Влад – опитите на научна основа да се възстанови неговата репутация. Аз се старая да се впиша в този жанр. За съжаление, това е трудна работа, тъй като документите са съвсем недостатъчни, с тях трябва да се запознаем изцяло, което не винаги е достъпно. Например, до сега, докато познавах само кратки откъси от Кирило-Белозерския ръкопис, нямах възможност критично да ги преценя и им вярвах във всичко. Добре е, че ръкописът беше изцяло отпечатан в съвременните христоматии. А с много други източници съм запознат само по цитатите в историческите монографии.

Гробът на Цепеш бил намерен и изследван от археолога Дино Росети през 1932. Какво именно е било намерено в този гроб и до колко това отговаря на легендите, ще бъде разказано в последния, дванадесети очерк от поредицата, посветена на Влад Дракула.

12. Художник на страха

Подозирам, че някъде в Румъния съществуват затрупани с камъни “туристически обекти”, показвани на любопитните като гроб на Дракула. В такъв случай това са просто атракции, нямащи нищо общо с историческата действителност.

Истинският гроб на Цепеш се намира в Снаговския манастир, под пода на църквата. Цепеш бил ктитор (по съвременната терминология – генерален спонсор) на манастира, и по всички правила трябвало да бъде погребан именно там. Все пак, Дино Росети, провел разкопките, се сблъскал с определени трудности при търсенето на гроба.

По разказите на монасите в Снагов, Цепеш бил погребан под пода на църквата при царските врати, за да може свещеникът, изнасящ светите дарове, всеки път да тъпче с крака нечестивеца. Обяснението явно е изнамерено, за да служи като оправдание: в действителност такова положение на гроба било почетно и напълно приличало на господаря, който при това вложил в манастира значителни средства.

В началото на деветнадесети век по тези места епархиите били ръководени последователно от няколко прекалено усърдни и не много грамотни епископи, които считали Дракула изчадие на ада. При тях били унищожени няколко стенни изображения на Влад в различни румънски манастири и храмове. През 1815 година гробът в Снагов бил осквернен: надгробният надпис бил разбит. След това манастирът няколко пъти попадал в зоната на военни действия и бил разрушаван, така че надгробните плочи биха могли да бъдат объркани и, въпреки че изобщо не можело да се твърди, че под плочата до царските врати, носеща следи от разбит надгробен надпис, ще се окаже именно гроба на Цепеш, търсенето трябвало да се започне оттам.

Разкопките показали, че този гроб е празен. Останките на Влад били намерени под друга плоча, разположена срещу почетното място, близо до входа. Такова положение било съвсем не според ранга на Цепеш, но могло да бъде избрано от желание да се скрие истинското място на погребението.

Тези сложности, обичайни при всяко археологическо търсене, ако не оправдават, поне обясняват появата на фантастичните разкази за мястото на погребение на влашкия господар.

Какво намерил Росети, разкопавайки гроба? Тялото било напълно изгнило (така че просто било невъзможно да се провери била ли е главата на Влад отделена на мястото на гибелта му и отнесена в Турция). Превърнали се в прах не само костите, но даже и скъпоценните камъни. Запазилите се златни, сребърни и фаянсови украшения, детайли от дрехи от коприна и кадифе, се разсипали на прах при допира. Върху останките лежал дебел слой ръждив прах – всичко, което останало от оръжието, положено в гроба. Остатъци от ръкавици показвали положението на ръцете на покойния.

Влад можел да бъде опознат само по косвени признаци: по детайлите на костюма, съответстващ на епохата и на княжеското му положение, по мястото на погребението, отговарящо на легендите, по непредизвикващия никакви съмнения факт на ктиторството на Цепеш, по украшението на шията – венче от фаянсови и сребърни цветове, украсени с гранат, впоследствие разпознато като приз за победа в турнир: в младостта си той активно участвал в турнири, провеждани от Янош Хунияди във Вишеград, и като че ли даже пътувал на голям турнир в Нюрнберг, откъдето и можел да донесе подобен трофей.

Признаците били толкова много, че принадлежността на гроба именно на Влад Цепеш е потвърдена с достатъчна научна пълнота, макар че един процент съмнение е възможно и да остава.

Покойникът бил облечен много старателно, в парадни дрехи, с много украшения: това опровергава разказите, според които Цепеш бил насечен на множество части, а после монасите събрали останките му на бойното поле и го погребали, както могли, в същата дреха, с която се сражавал. Изглежда, че в организацията на погребението е взело участие близко на Влад лице, добре познаващо житейските му интереси и може би желанията му относно възможно погребение. Най-вероятно това е била жена. Под дрехата на владетеля имало и копринена торбичка, по всяка вероятност висяща на шнур на шията, в която бил сложен женски пръстен с незапазил се камък.

По някои сведения, след братовчедката на Матиаш (какво е станало с нея, не зная) Влад имал още една жена, дъщерята на един от двамата боляри, които му останали верни. Може би тя е давала указанията как да бъде приготвен Цепеш за погребението.

Дълго време учените не могли да намерят монети от епохата на Влад. Изглеждало невероятно, че Дракула, така загрижен за икономическите въпроси и придаващ такова значение на атрибутите на независимост, не е сякъл монети. Неговият баща, както е известно, сякъл монети дори още преди да е станал господар.

После изследователите обърнали внимание на сребърните монети, до тогава не датирани. На тях била изобразена комета. Второто идване на Цепеш на власт действително било съпроводено със страшни небесни знамения – появата на небето на две комети с промеждутък около година. Именно Влад би могъл да използва този символ. После била намерена друга негова монета, по-късна. При нея той използвал византийската символика, което дава основание да бъде считан за привърженик на имперски идеи. Мнозина, включително султан Мехмед ІІ, изказвали мнението, че “ако Цепеш имаше повече късмет и разполагаше с големи ресурси, би постигнал много”.

Но и неговите политически методи ограничавали възможностите му. Да си спомним колко неохотно той прибягвал до използването на голяма армия, предпочитайки да действа с по-малките сили на вярната си гвардия.

Успехът на много от военните му операции, включително знаменитата “нощна атака”, се обясняват и с това, че преди бой господарят сам е извършвал разузнаването, рискувайки живота си. Може да се възхитим на личната му храброст, а може и да забележим, че не е намерил толкова доверени хора, на които да поръча изпълнението на задачата.

Талантлив военачалник, изкусно владеещ елементите на психологическата война, той използвал същите средства и в политиката – и тук те го подвели. Другите играчи се оказали по-опитни и се възползвали от грешките на Цепеш.

Запазили са се много портрети на Дракула като гравюри в издаваните срещу него памфлети. Някои от тях са преднамерено преиначени, за да придадат по-голяма жестокост на чертите на героя. Детайлите на дрехите му в изданията ставали все по-фантастични, макар че все пак художниците се опитвали да запазят портретната прилика. На много от тези гравюри Дракула съвсем не изглежда злодей. В изражението на лицето му, върху което се е запечатала мисъл и твърда воля, има нещо философско. Съчетанието на усмихващи се очи със саркастичната гънка на устата напомня портрета на Монтен, живял век по-късно.

Влад не оставил разгърнато изложение на своите възгледи, макар че в няколко лаконични и пълни с енергия пасажи от дипломатическите си писма изложил кредото си много изразително. А главното – оставил в паметта на поколенията неизгладимо впечатление, не винаги съответстващо с реалните му дела.

Най-достоверният портрет на Влад, нарисуван с масло, се запазил в копие, намиращо се в Германия, в замъка Амбрас край Инсбрук. Той много точно отговаря на описанието на външността му, която цитирах. В Залцбург през 1885 година бил намерен още един много приличащ му портрет, изчезнал преди да го проучат както трябва. Цепеш бил изобразяван на картини и гравюри от рода на “Мъките на свети Андрей”, ако не като участник, то като свидетел на разправата в обкръжението на други представители на злото. Стенописите в църкви и манастири, където бил рисуван като владетел и дарител, заслужил благодарността на храмовете, били унищожени през деветнадесети век.

Беше публикувано съобщение, че някакви американци искат да клонират Дракула, за да се изясни наистина ли е бил вампир. Но от неотдавна под описание на вампиризма вече се подразбира някакво рядко вродено заболяване (а пристрастието към кръв съвсем не е главен и задължителен негов симптом). Сред признаците на болестта са изменение на кожата, заприличваща на люспи, и неспособността да се понася горещина, поради което болният предпочита да бодърства нощем.

А като имаме предвид, че, съобразявайки се с находката на Росети, никакъв подходящ за клониране материал в гроба отдавна няма, идеята изглежда абсолютно глупава. Истинският мотив вероятно е някаква реклама. Споменатото описание на външността на Влад опровергава предположенията за тяло, покрито с люспи. Някаква истина имало, но не там. По описанието на Дино Росети горният камзол на Цепеш, намерен в гроба, бил гъсто покрит със златни пластинки, образуващи люспести шарки. Все пак господарят имал някакво отношение към ордена на Дракона…

Известно е пристрастието на Цепеш към нощните атаки, но ме може да му се припише негативно отношение към високите температури. Нападенията в тъмнината му давали преимущество, позволявайки му с малки сили да се бори с мощната армия на противника. Денем времето си Влад използвал за маневри, за преместване на войската си на големи разстояния и това не било в зависимост от годишното време. Той с лекота препускал цял ден в горещината заедно със своите бойци и не страдал от това.

Всичко известно за Цепеш позволява да се твърди, че е бил човек с могъщо здраве. А и за какво да се търси отговор на въпрос (при това толкова глупав), ако на него е отговорил самият живот. Родът на Дракула не прекъснал. Потомците му съществуват и днес. По отзивите на познаващите ги хора, сред тях не са забелязани никакви отклонения. Всичко, което наследили те, били гордата осанка и нрав, твърдият характер, изостреното чувство за дълг, отговорност и собствено достойнство, т.е. обичайните за аристократичен род качества, и никаква екзотика.

В това, че новината за клонирането се появи по време на печатането на тези очерци, няма никакво съвпадение. Лъжите по повод на Дракула се публикуват непрекъснато. И даже ако авторите на материалите по-сериозно подхождат към темата и се опитват да разобличат митовете за Влад, те обикновено безкритично повтарят съобщенията за екзекутираните птички, за тридесетте хиляди набити на кол…

Наистина, гората от 4 000 набити на кол (разумно е да оценим демонстрацията, направена от Цепеш, именно на този брой) – ще ви кажа, също е сурова екзекуция. Той получил не случайно прозвището си, дадено му от турците именно за това “деяние”.

А може би не са били чак толкова неправи съчинителите на лъжи? Нима не можел Цепеш, например, действително да пирува сред тази гора от хиляди колове, а и на всичко отгоре да екзекутира гнусливия придворен?

Не, не може! Тук ще посоча вече не фактическо, а психологическо възражение. Съвсем не гарантирам, че всички факти за Влад, избрани от мен от смесицата на противоречащи си едно на друго твърдения, са верни. Те само са най-вероятни, по мое мнение. Но това, което определих твърдо, изучавайки тези сведения, беше същността на личността на Цепеш.

Той бил художник на терора, поет на страха. Не би развалил доброто си произведение, предназначено за напълно определени зрители, със странични мотиви като “екзекуцията на гнусливеца”. Държа да отбележа – не го нарекох “палач” или “поет на садизма”. За него главното била не екзекуцията, а впечатлението, което правела. Вижте как изплашил болярите си, още преди да извърши и една екзекуция! Целият свят и до сега е уверен, че той веднага се е разправил с тях, без да става от мястото си.

Той не бил садист и не се опивал от страданията на жертвите, по-скоро се отнасял към тях хладнокръвно, малко ценейки чуждия (впрочем, и собствения) живот.

Интересно е, че отначало търговците-колонисти започнали да съчиняват сходни измислици и за Стефан, който направил няколко рейда в Трансилвания след гибелта на Влад. Но после уредил оживена търговия с Трансилвания и търговците се успокоили. Небивалиците за Стефан бързо били прекратени.

Търговците явно не обичали Влад не само за разправите над тях, но и за ограниченията в търговията. Личният риск се считал за естествен спътник в професията на търговеца, той оправдавал високите цени и огромните проценти за кредит. Но пък и невъзможността да търгуват с голяма печалба се оказала за тях къде по-болезнена…

Този, който винаги възторжено се отзовавал за Влад, бил обикновеният народ. Селяните и до сега разказват, че уж “при него мамалигата варили не във вода, а в мляко, тъй като млякото било по-евтино от водата”. Не зная какво биха могли да наричат мамалига през петнадесети век. От Цепеш до откриването на Америка оставало четвърт столетие, до вноса на царевица в Европа – още повече, а до появата й в Румъния не по-малко от три века…

(със значителни съкращения)

 


Мирча Михай – ВЛАД ЦЕПЕШ-ДРАКУЛА. НАЙ-ЛОШАТА РЕПУТАЦИЯ НА СВЕТА