Бригита Йосифова

В последния миг влетях във вагона на метрото и седнах точно срещу две млади момичета. Бяха отрупани с покупки. На коленете си имаха поне десет шарени и лъскави пакета, че и няколко на пода, които допираха коленете ми. Момичетата не ме погледнаха, а продължаваха да хихикат и (според мен) да разговарят на неприлично висок глас.

Заслушах се, какво друго можех да правя? Седях на разстояние от половин метър, точно срещу тях. А те шумни, пияни от веселие, настойчиво “бодяха” и ушите, и очите ми. Равнодушни към нас, пътниците, шумно налагаха повелителното си присъствие.

Аз не съществувах, нямаше ме. Принуждаваха ни да сме безгласната им публика, смирени слушатели с безброй уши. И необезпокоявани се смееха, кипяха, и горяха. Като две запалени факли.

Седях безмълвна и ги съзерцавах. Ето: принудена съм да седя в лондонското метро, да гледам и слушам брътвежа на един чужд, жив и прекрасен млад живот. Защо? Нали тези момичета нямаха нищо общо с мен и с хората във вагона? Едни пришълци от друга планета, млади и чудесни… (Но и устати и бъбриви.)

Съвсем различни от нас, тихите или забързаните земни обитатели - доброволци, спуснали се в дълбочините на земните пластове. Дори очите им излъчваха светкавици, а от гърлото - летеше смях. Хълцаха и хикаха.

Да, бяха смешни, че и по детски глуповати. Но как да не си призная, че бяха и красиви, и свежи като цветята? Имах чувството, че самата им младост е росна, а невероятните им разноцветни фризури (от лилави и зелени къдри и масури), блестяха.

Не беше коса, а фигурки от роса. Дали през нощта, докато сладко са спали (най-сетне, млъкнали!) рояк феи са ги галели с вълшебни листенца от рози? Или маргаритки? Феите ли ги обсипват и с тичинков прах, за да се събудят сутринта прекрасни и… бъбриви?

Беше забавно да наблюдавам как гримасничат, как кривят лица и пулят очи, как се смеят с широко отворена уста (виждах и зъби, и език, и небце). И си мислех: навярно така отварят уста гладните младички акулки в океаните?

Жадни да плуват, да се гмуркат и да лапат? Моите две безгрижни съседки, щастливи от звука на собствените си гласове и момичешките си безсмислия, не спираха да се превиват от смях.

И кой знае защо неусетно, без някаква причина (поне за мен), този несвършващ сe смях ме караше да се замислям. За какво ли? Нямах идея, нямах и нещо предвид, но търсех причината, изворчето на тези непресъхващи залпове и изблици смях.

Ето, казах си, сега ще науча от тези две госпожици, кое е най-смешното в нашия унил свят… Дори може да узная самия смисъл на смеха? И когато го науча, когато разкрия необяснимата загадка, може пък и аз да прихна? И да избухна като вулкан, да се самозалея с мой си победен смях?

Ще стана откривателка. О, няма да е лека усмивка или щастливо хихикане. (Помня вика “Еврика” на Архимед и на математика Карл Гаус.) Не, няма да ги повтарям.

Аз, като Везувий, ще изригна могъща и неудържима моя лава, мой смях, който ще залее и мен, и целия вагон, и всички станции на лондонското метро. Във въображението си, той щеше да превърне метрото в един подземен весел Помпей. Под цял Лондон!

Докато слушах преплитащите се момичешки гласове, все повече имах чувството, че наистина ще разбера смисъла на една-две-пет-десет или - безброй много техни си момичешки смешки.

Напълно е възможно от устата на две недорасли невинни душици, да чуя произхода или смисъла на самия Смях. Нали единствено ние, човеците, умеем да се смеем? Нали единствено ние, от цялата фауна на нашата планета Земя, избухваме в смях и имаме чувство за хумор? (Тъничко или дебеличко.) Нали невинните говорят истината?

Виждах, че нито вселената, нито вагона, а най-малко ние, пътниците в него, съществуваме за радостните бъбривки. Не ни виждаха, не ни поглеждаха.

Двете се чувстваха единствените живи хора на земята, но и тук, под земята. Те, младите, шумните, се веселяха сред вагонната пустош; бяха си славно сами. Е, заровени и под тонове земя в дълбочините на Лондон. Но щастливи.

Гледах ги и слушах. Бях хипнотизирана! Завиждах на тяхното откровено умение да се чувстват “вкъщи” дори във вагон с хора. Огледах се, имаше и много правостоящи. Трима от тях четяха, а на други виждах вестници в джобовете. Дали не четяха, защото смехът им пречеше?

Русото момиче, с лилавия кичур над лявото си ухо, бръкна в някакъв свой пакет и извади едни грамадни пластмасови очила. Бяха огромни.

Буквално две паници с рамки! Очила за великан. Невиждани и невъобразими очила. А вместо стъкла имаха две исполински зеници, които мигаха. Имаха си и клепачи. И мигаха, та мигаха!

Момичето ги сложи на носа си и новите й очи замигаха към всички нас. После момичето се изправи, разкърши рамене и заклати глава в някакъв свой ритъм.

Показа ни умение да танцува на едно място, с очила! Незабавно и синхронно клепачите също усилиха бързината на мигането си в свой мигащ танц.

- Ох, ох! Ще умра от смях - закиска се приятелката й, като игриво тръсна три зелени кичура от косата си. - Какви големи очи имаш!

- Искаш ли да погледнеш с тях?

- Ох, ох! Искам. Искам да имам точно такива очи. Да ходя с тях из мола. И по цял ден да мигам.

Момичето с лилавия кичур подаде очилата, а момичето със зелените кичури ги сложи на носа си. Започна да върти глава и да мига, мига, мига. Обърна се с лице и към мен и лудешки ми замига.

Беше нещо като лично, персонално внимание към мен. После свали очилата и ги върна на приятелката си. Тя тръсна лилавия си кичур и попита:

- Ти купи ли нещо? Ама да е прекрасно?

- Ох, ох! Купих самата Прекрасност! Купих си Пю-пю. - Момичето сви като за целувка устнички и каза - Гледай ме право в устата, гледай: Пю-пю.

- Покажи си Пю-пюто! Где го?

- Ще видиш нещо Свръх, Небесно, Райско-Адско. Красиво като въздух.

- Въздух? Какво му е красиво на въздуха? Какво е това Пю-пю?

Момичето със зелените кичури започна да рови из пакетите. Очевидно търсеше Прекрасност, Свръх, Небесното, Райско-Адското. За мой срам усетих, че и мен ме обхваща любопитство; бях вперила очи в ръцете на момичето в нетърпеливо очакване. Що за странна индукция от моя страна, като при скачените съдове?

Нали съм случаен човек за тази палавница, непозната на всички във вагона на метрото? Защо искам да видя някаква си глупост Пю-пю?

- Да затворя ли очи? - започна да се киска момичето с лилавия кичур. - Ще кажеш ли кога да ги отворя?

Зелените кичури на другото момиче бяха наведени ниско-ниско, почти и те се заровиха и се скриха в пакетите. Изчезнаха сред тайнствен шум от хартии.

Настъпи тишина във вагона. Чуваше се шъш-шъш-шъш. Пръстите й ровеха.

Вагонът затаи дъх.

- Ох, ох! - победно извика момичето със зелените кичури. И извади нещо опаковано в розов целофан. И бързо, с нетърпеливи пръсти разкъса целофана и пискливо, уплашено се развика:

- Божичко! Край! Светът свърши! Катастрофа! Умрях на три части!

- Олеле-е-е, няма ли ти го Пю-пюто? - пропя момичето с лилавия кичур. - Изгуби ли го?

- Нещастие! Ох, ох! Аз съм накълцана. Не, смляна съм на прах. Крилцето му.

Счупено е крилцето му! “Пю-пю” е птиче.

- Няма ли да лети? С моторче ли е?

- Ох, ох! Няма си моторче.

- С пружинка ли е?

- Ох, ох! Няма си пружинка.

- Тогава?

- Птичето е стъклено.

- Значи е стъклено. Значи не хвърчи.

- Ох, ох! Прозрачно е като въздух. С едно крилце. Мъртва съм.

- Значи никога не е хвърчало?

- Ох, ох! Беше с две крилца, уж хвърчи. Уж. А сега? Няма уж.

- Дай го. Дай да видя умряло ли е.

- Умряло е. Ще го погреба в саксията на балкона.

- Може да ти го спася. Нека му видя крилцето.

- Да не си ветеринарка? Орнитоложка? Бърза помощ?

- Не ме обиждай. Имам лепило. Казва се “Лепя всичко”.

- О, ох! Не искам залепено птиче. Ще го погреба в саксията на балкона.

- Какво още купи? - прекъсна я момичето с лилавия кичур.

И неочаквано чухме дует от двоен гърлен смях. Тъжното момиче в миг стана щастливо и весело, тръсна шарените си зелени кичури и съобщи:

- Ох, ох! Купих си сутиенче и гащички, които светят в тъмното!

- Дай да видя.

- Пъхни си главата в пакета. Да си на тъмно. Тогава светят зелени. Ще се пръсна от щастие: бельото ми е като две полянки. Две зелени полянки от Уелс. Пълна хармония с кичурите ми.

Не дочаках да видя дали момичето с лилавия кичур си пъхна главата в пакета.

Не узнах развръзката на новата им младежка драма: светещото зелено бельо.

Бях стигнала станцията “Майл енд”, където трябваше да сменя посоката на влака на път към станция “Уъдфорд”.

Ох, ох! Дано седна във вагон с мълчаливци. Сред гробна, английска тишина.