УЧИТЕЛЯТ НА ХРИСТО БОТЕВ ПО ВЕСТНИКАРСТВО

Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите” 2

Този учител се казва Димитър Паничков. Роден е в Калофер през 1810 година, което означава, че е с 38 години по-възрастен от своя ученик.

По-възрастен е и от баща му - Ботйо Петков, който е роден през 1815 г.
Както много други възрожденски дейци, сега и Димитър Паничков е почти забравен от днешните българи.

А той е забележителна личност и голяма възрожденска фигура, не само защото е бил учител на гениалния Ботйов по набиране и редактиране на вестници, списания и книги, а нещо повече - защото с дългогодишната си възрожденска дейност е заслужил борец за националното ни освобождение.

Димитър Паничков е печатар - един от най-известните и заслужили майстори в журналистическата гилдия. Печатал е вестници, списания и всякакъв вид книги. Няма друг български печатар от това време, името на когото да стои върху кориците на толкова много учебници и книги.

Дори големият издател Хр. Г. Данов, от Пловдив, не може да го достигне, нито гениалният Петко Рачов Славейков. Без дейността на Паничков, възрожденският ни печат щеше да изглежда днес по-беден.

Димитър Паничков произхожда от многодетно калоферско семейство - имал е трима братя и три сестри. И тъй като баща му е починал твърде рано, Димитър, като най-голям син, е трябвало, заедно с майка си, да се грижи за изхранването на семейството.

А това е било неимоверно трудно в условията на турското иго. Защото това иго е било страшно на битово равнище. Всеки турчин е можел да ти влезе в къщата, да ти вземе залъка от устата и да те набие, ако яденето не му хареса. Можел е и да те убие, ако му скимне.

Турското иго коренно се е различавало от австрийското владичество, например, което е било само на държавно равнище. Освен това, турските поробители са малоазиатски варвари, които са били далеч под културното и инелектуално равнище на поробените българи…

Грижите за прехраната на семейството са попречили на ученолюбивия и схватлив Димитър Паничков да изучи занаят и да се образова. До 20-годишен той е бил неграмотен и не е можел нито да чете, нито да пише. Но в 1830 г., далеч преди калофереца Ботьо Петков да стане главен учител в Калофер, там дошъл от Свищов известният учител, педагог и борец за църковна независимост Неофит Бозвели.

Ученолюбивите калоферци веднага го главили за главен учител. И под негово влияние, (Бозвели бил изключително харизматична и обаятелна личност), Паничков започнал да се учи на четмо и писмо, изучавал Часослова и Псалтира в килийното училище на Калоферския манастир.

По-късно се преместил в калоферската църква “Св. Атанас”, където започнал и да пее в хора. Две години по-късно (1832г.) в града избухнала чумна епидемия. Бозвели напуснал Калофер, а Паничков се прехвърлил в Пловдив и започнал да изучава гръцки език.

След пет години той отива в Цариград, където имало около 30 хиляди българи –занаятчии и търговци. Там се свързал с някои от тях и започнал да учи и усвоява абаджийския занаят. (Баща му също някога е бил абаджия.)

Сближил се още и с известните Г.С. Раковски, Петко Рачов Славейков, Драган Цанков, които търсели възможност да се откъснат от Гръцката патриаршия и да създадат самостоятелна българска църква.

Като усвоил абаджийството Паничков се завърнал в родния си град, където чумната епидемия била вече преминала. И започнал да шие аби и други дрехи, като едновременно пеел и в църквата “Св. Атанас”.

Най-важното е, че му потръгнало в занаята и той натрупал малък капитал, с който отворил своя работилница. Но скоро капиталът се свършил и той фалирал. Това го принудило да напусне родния си град. И то - завинаги. Дори и след Освобождението не се е връщал в Калофер.

Христо Ботйов по това време е бил на около 10 години - в трето отделение, и учел при баща си. Познавал се с Паничков, който бил един от приятелите на Ботьо Петков.

А след нови 9 години Ботйов и Паничков се срещнали в Браила, където Паничков е имал печатница, в която печатал български вестници (”Дунавска зора” на Добри Войников, “Периодическо списание” на Българското книжовно дружество) и много други книги.

Паничков приел своя съгражданин в печатницата, хранел го и започнал да го обучава в словослагателския и печатарски занаят. Това продължило почти през цялата 1858 г.

През това време Ботйов се сближава с браилските хъшове, които са пребивавали денонощно в известната кръчма на Странджата. Основна тема на разговорите им била за преминаване на Дунав и за освобождение на поробеното отечество.

Там, в тази кръчма, се сформирали и двете чети: на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и на Желю Войвода. Но така се случило, че румънската полиция арестувала войводата и неговата чета не преминала в Българско.

Затова Ботйов не могъл да стане четник. Но идеята за четничеството не го напуснала. След 8 години (1876 г.) той станал войвода на най-голямата българска чета, преминал с кораба “Радецки” през Дунав и загинал във Врачанския балкан.

През тази знаменита 1868 г., освен с изучаване на печатарството и подготовката на Жельовата чета, Христо Ботйов участвал в браилските театрални преддставления на Добри Войников.

Играл на сцената и станал известен на цялата българска колония, която била голяма, колкото тая в Цариград. Там, в Браила, той пише и първите си стихотворения.

През есента на с.г. той се премества в столицата Букурещ, където се срещнал и сближил с друг велик българин - Васил Левски. Дори двамата прекарали зимата на 1868-1869 г. заедно, като съквартиранти в известната изоставена мелница.

През 1860 г. Димитър Паничков напуснал Браила и пристигнал в Цариград. И се присъедин към известните цариградски българи - Драган Цанков, д-р Миркович, Тодор Икономов и др. , които преговаряли с френските католици да образуват българо-френска църковна уния, за да откъснат българите от Гръцката патриаршия.

Дори с френско финансиране те започнали да издават вестник “България”. Работата напреднала и Драган Цанков завел Йосиф Соколски в Рим, при папата, който го ръкоположил за архиепископ на Българската униатска църква.

Но руският посланик в Цариград граф Игнатиев и неговата агентура извикал новопроизведения епископ в Киев и не му позволили да се върне. Така унията пропаднала, а в-к “България” спрял да излиза.

Турската полиция, която тайно следяла тази католишка дейност, арестувала Димитър Паничков и го държали цели 7 месеца в цариградския затвор “Паша капия”, като следствен.

След това го заточили в Мосул, в Мала Азия, откъдето той избягал и се явил при руския консул в Трапезунд, някогашната столица на Трапезундската империя.

Консулът го натоварил на един руски кораб, с който той пристигнал в гр. Керч на Кримския полуостров. А оттам, вече свободен, той се върнал в Браила и подновил своята печатарска дейност.

1867 г. е знаменателна за Димитър Паничков. Той продължава издаването на в. “Дунавска зора”, редактиран от театрала Добри Войников, в. “Хъш” - редактиран от избягалия от цариградския затвор Светослав Миларов, и в. “Хитър Петър” - “един малък лист за много работи”, отново редактиран от Добри Войников.

По-късно този вестник бил прекръстен на “Михал” и бил редактиран от друг избягал български заточеник - Стоян Заимов.

Връх в печатарско-издателската дейност на Димитър Паничков представлява Ботйовия вестник “Дума на българските емигранти”, списван от гениалния поет.

Първият брой е излязъл от печат на 10 юни 1871 г. Последван е от още три броя, редактирани от Ботйов, а последният бр. 5 е редактиран от Ангелаки Савич, тъй като Христо Ботйов се разболял от тиф.

За този пети брой Ботйов е бил написал статията ” Причини за неуспеха на Българското книжовно дружество”, но Ангелаки Савич не я публикувал.

Когато Ботйов оздравял, я издал в отделен лист с дата 29 септември 1871 г. Статията представлявала памфлет срещу туркофилите в книжовното дружество Тодор Икономов и Васил Стоянов, които го ръководели.

Последният брой 5 на “Дума на българските емигранти” излязъл на 5 август с.г. и спрял по липса на средства.

В първите четири броя, редактирани от самия Ботйов, са публикувани неговите стихотворения: в бр. 1 - “До моето първо либе” и “Делба”; в бр. 2 - “На прощаване”; в бр. 3 - “Хайдути” и в бр. 4 - “Елегия”. Димитър Паничков, който е набирал и отпечатал тези броеве на “Дума…” е казва: “Много се сепнаха българите от тоя вестник и започнаха да уважават Ботева”.

Вестник “Дума на българските емигранти”, макар да излязъл само в четири броя, представлява една нова дума в българската възрожденска журналистика. По революционен дух той е равен с Каравеловите “Свобода” и “Независимост” и е много по-силен от Добри-Войниковия “Дунавска зора”. Този вестник показва, че Христо Ботйов е най-добрият ученик на печатаря Димитър Паничков и го надминава още с първите си писания…

Димитър Паничков посрещнал с възторг избухването на Априлското въстание и с покруса - неговото кърваво потушаване.

Но истинско страдание му причинило разбиването на Ботевата чета и убийството на нейния войвода. Освен като ученик, Паничков е чувствал гениалния публицист и поет като свой син, с когото се гордеел.

Най-забележително е, че родолюбецът Димитър Паничков е работил неуморно до последния си дъх. Починал е на 5 февруари 1909 г. - на 99-годишна възраст.

А това, че правителството на Свободна България му отпуснало мижава пенсия, която след това отнема, е наш, следосвобожденски синдром, който за съжаление е засегнал много заслужили възрожденски поборници.

Затова, може би, го е споходила и забравата…