МАЛКИЯТ СОДОМ
Току-що прочетох разказите на покойния дядо Стаматов. Но не затворих книгата, а се върнах към „Малкия Содом”. Прочетох го за втори, за трети път. Чел съм го и преди години. Но сега той пореше съзнанието, като една упорита болка, която ни кара винаги да мислим за нея.
Езикът е същият като в останалите Стаматови разкази - приличен на задъханото говорене на някой, който е тичал силно, за да ни каже нещо много важно. Тук е и познатата Стаматовска язвителност, тоя дълбок и печален сарказъм на самотен човек, който все пак обича живота.
Но в „Малкия Содом” има нещо, което веднага те грабва, удря те право в сърцето. Сякаш съм се надвесил през някакъв висок прозорец и съм видял поразително ясна картина, която преди съм гледал отпечатана на вестникарска хартия.
Няма в тоя разказ на Г. П. Стаматов ожесточената борба между половете, няма пикантна любовна интрига. Героите на Мопасан и Маргерит са дръпнати назад, в дъното на разказа, а на преден план израства Абаров, тоя Дон Кихот, излязъл из ужасите на световната война, който търси своята „малка, хубава, девствена като момиче България”.
Абаров и България - това е може би все пак една любов, която свършва с изневяра.
И изневереният е героят. След три години пленничество, той се завръща в родината, но гледа с недоумяващи очи край себе си. Старият дом е продаден, в новия той живее като чужденец.
Любимата се е продала за пари. Бащата е опетнил името си в нечестни сделки. Сестрата е годеница на чужденец, враг. А родината, за която толкова е страдал, е разкъсана отвън и обезличена отвътре.
„Сам! В България, между своите. Това ясно усещане как наоколо му нещо умира - иде друго, чуждо…”
Абаров е от ония мъже, които ясно виждат страшната трагедия на своя народ след световната война. и в настъпилото безразличие и национално затъпяване, един въпрос гори мозъка на Стаматовия герой:
„Аз ли се промених или те? Войната ли разклати нервите ми или те затлъстяха от охолност? Нима естествено е туй и само аз не свиквам още? Где е тогава болката на България, оскърбеното отечество? Войската сложи оръжие, гражданството онемя. Жените отвориха обятия за неприятеля. Наместо нож и протести - нежни погледи и овча покорност. Такива ли бяха в окопите?”
От прозореца на стаята си тоя огорчен самотник, в чийто образ има толкова автобиографични белези, горчиво размишлява над пъстрия пейзаж на София:
„Нали ядем, пием, разхождаме се с автомобили, живеем в собствени къщи - независимост, свобода, народна чест са отживели, детински играчки, с които се залъгвали Ботев и Левски в турско време.”
Абаров е един от малкото положителни типове на Г. П. Стаматов. „Малкият Содом” представлява една изключителна правдива социална картина на следвоенния живот.
Национално обезличаване, кариеризъм, озлобление, угодничество пред чужденци-окупатори, разврат и тъпота - и в тоя хаос - Абаров - мрачен, тъмен и трагичен, който единствен вижда зиналата пропаст.
„Като Диоген търсеше той в мрачната и безгрижна столица българин.”
Чудно нещо! В тоя прекрасен разказ на покойния писател едва тук-там се промъкват остри тонове на плач. „Малкият Содом” ни прилича на печално говорене през сълзи.
Тоя, който говори, не вика, а ужасено шепне на ухото. Само от време на време насъбраната мъка счупва глухите охкания и се превръща във вик, на ругатня.
Писателят загрижено следи тръпките на озлочестената родина и затова тук той е по-скоро дълбоко покрусен, отколкото злъчен. За злъч в „Малкият Содом” няма място. Тук той е изправен заедно с Абаров, пред нещо съдбоносно, от което зависи съдбата на цял народ.
И затова в „Малкият Содом” Стаматов се приближава повече до Зола, отколкото до Мопасан. С тоя пророчески свой разказ единствен може би в нашата литература по сгъстеността на следвоенната картина, по ясната си идейна и обществена значимост, Стаматов е загатнал колко силен би бил на почвата на социалния разказ.
Типове като Абаров ще живеят вечно, както неговите палящи мисли горят вечно в умовете на българина от всички времена.
За това ще скърбим, особено сега, когато авторът на „Малкият Содом” израства така голям в тревогата на нашето време.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 575, 23.12.1942 г.
