БЪЛГАРСКИ ХОРА И ТАНЦИ

Светослав Камбуров-Фурен

Без да преувеличаваме, можем да кажем, че ние, българите, имаме едни от най-хубавите народни хора и танци. Нашите хора, нашата ръченица, нашите прекрасни хора, играни по всички краища на България, са толкова много, толкова хубави и толкова разнообразни, че събрани, както и народните ни песни и приказки, в отделни сборници, биха учудили народите в Европа и Америка.

Това никак да не се види чудно на малките читатели, защото един от големите руски поети - Константин Балмонт - толкова харесва българските народни песни, че почва да превежда някои от тях и дохожда на гости в България. „Защото, докоснеш ли се до българския език и българската носия, не можеш да не ги обикнеш.” - пише той.

Докато в песента си българинът излива най-често мъките и страданията си на душата си, в хората и танците си той дава воля и простор на родината си.

Затова песента придружава почти всички скръбни случаи в живота на народа: нещастия, злополуки, болест и смърт. А игрите - в най-веселите и щастливи случаи: сватба, сборове, седенки и пр.

Целият наш народ от най-малкия до най-големия, играе хубавите ми, вити хора и скокливи ръченици, но пръв се сети да събере част от тях и да ги разнесе по села и градове учителят от оряховската смесена гимназия Борис Цонев.

С една група от седем души танцьори, три жени и четирма мъже, обикаля той България, играе чудните български хора и ръченици и разлюлява сърцата на млади и стари. А сега играят в чужбина.

И какви хубави, наперени народни игри и танци имаме ние: затворени и вити, бавни, пайдушки, лудешки, русенско, търновско, тракийско и др. - докато се стигне до най-хубавите ситни, шопски хора - прости и четворни, в които краката на играчите се тъй бързо движат и тъй неуловимо преплитат, че един чужденец никога, никога не може да ги усвои.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 4, 1929-1930 г.