ГНЕВЪТ НА АТЛАС

Денис Олегов

Атлас държеше света на раменете си. Върху титана бяха всички основи на построената цивилизация и това се считаше за нещо напълно естествено.

Атлас обаче не се чувстваше велик и всемогъщ и не вярваше, че притежава огромна сила. Фактът, че той стоеше най-долу от всички, под самите основи, го караше да се смята за малък и незначителен.

Над титана имаше по-малки хора, които също държаха по нещо на раменете си, значително по-леко. Над тях още по-малки човечета, още по-миниатюрни и най-отгоре тези, които нямаха нищо на раменете си - управлението. Тези най-горе бяха най-малобройни, но живееха както намерят за добре и се разпореждаха с всички останали.

Разпоредителите знаеха за чутовната сила на Атлас, затова и го държаха в подчинение. Говореха за това какъв прекрасен живот води той и как благодарение на тях светът прогресира.

Титанът обаче страдаше. Полагаше толкова усилия, за да крепи Земята, а никой не се интересуваше. Всеки гледаше към горния етаж и жадуваше да се качи там, за да не носи никакъв товар. А Атлас не издържаше огромното тегло, което трябваше да понася всяка минута. Толкова беше лесно някой да му даде част от своята отговорност.

Изведнъж земята се разтресе. Къщите станаха на прах. Кварталите се превърнаха в развалини, огньове обхванаха безкрайните житни поля.

Построеното с толкова труд се рушеше на фона на шокираните лица на управлението. Ако земетресението продължеше още минута, за планетата щеше да е късно.

Гневът на Атлас опустошаваше всичко. След кратко съвещание високопоставените решиха да изпратят свои представители да преговарят.

Трябваше да се направи компромис. В противен случай властта рискуваше да изгуби света (или поне неговата проекция), който сама е създала. Пратениците слязоха долу, при основите.

- Защо е този безобразен бунт? Не виждаш ли, че ще унищожиш всичко?

- Не мога повече! Построихте всичко това на мой гръб! С моите усилия създадохте своя живот! А бедността, глада, тежкия труд оставихте на мен! Затова няма да оставя и капчица от вашия изкуствен свят. Време е да изградя едно по-добро и справедливо бъдеще!

- Чакай, чакай, чакай. Това може да стане и без разруха. - заговори един от делегатите. - Нека се договорим: Ще бъдеш по-богат, с повече права и ще се погрижим да работиш по-малко и по-смислено. Един вид, за себе си. Ще реформираме няколко неща, и готово.
- Съгласен. Все пак вие затова сте избрани, защото знаете най-добре - отвърна наивният титан.

- Единственото, което трябва да направиш, е да построиш разрушеното.

И Атлас се зае да строи и да изпитва теглото на раменете си. Той обаче не знаеше, че ръководството замазваше очите му, като притъпяваше гнева му с привидни облаги и сладкодумни обещания.

След две седмици всичко щеше да е по старому, но в ума на титана нямаше да има и помен от излятата ярост и желанието за промяна към по-добро.