УЕДНАКВЯВАТ СЕ РАНИМИТЕ РАЗЛИЧИЯ…

Димитър Горсов

* * *

Уеднаквяват се ранимите различия:

по зле премереното равновесие минава токът на възбудата;
разпадащите се амбиции обезличават следващите ги значения
и вписаното с йероглифите,
отдавна няма бъдеще…

В такъв неизяснен свят сме лишени
от благото на оня промисъл,
в чието безразличие отдавна е укрит
духа на предрешеващият греховете ни…

Днес крачката встрани не е единственото,
което чакат всички глутници от нас;
блуждаещата свещ не е окото,
с което ни преследва гаснещият миг;
нито отскубващият се от прангите
е онзи, който в бягството ще се спаси…

В такъв неизяснен свят е прието:
бъдещето да не знае себе си,
обожествяваната кръв в разпятията да се лее,
а дълго блъсканите от глада врати да се открехват
все към просъниците ни.. И само

в уеднаквените различия
да е пропорционална
болката на раната.


* * *

Тя ще е като девица - тази смърт! - с дихание от необят…
Тя ще е изконна и иконна, и ще е
капка димен восък в ирис, в друго време взрян…
Ще цъфти тя в дивно ложе, в ширини,
в които гол врабец в могилна прах се къпе;
и пастирът, с хоризонт наметнат,
гони облаци от златорунен здрач…
Тя ще е като русалка в росна утрин,
пеперудена главня ще е в огнище от шибои,
с устни, тежки като двери на руина в буренак,
поверия свещени тя
в потайна доба ще реди,
и с отраден стон на геранило из мъглявите далечини ще чезне
в бездна от пресъхнали води…

Тя ще е мираж, ухаещ на кърмило,
и ще белее като ангелска длан върху мачтата
на сал, прогнил в морето на забравен блян….

Тя ще е път на легенди иззад окадените хралупи на безкрая;
и пеперуден лъх на тънката пукнатина от обич
в еднолистния цвят на сърцето…

…Боже,
в лавандулата е паднал,
гол е,
мре човекът…. И кръвта му
в късна песен на авлига, като в райско ложе се втвърдява…


* * *

Привидността е
връщане в изгубеното,
дълъг наниз от носталгии и кратко обиталище
на превъзмогващото те безумие.

Измъкваш се от нея поразен или възторгнат… И додето дириш
опора в твърдостта на постоянството, долавяш
че хилавото стръкче пред теб е могъщ път към мистерията на цъфтежите,
че в лабиринта от излизане и влизане в забързаните мигове
с различен вкус е упованието, с различна устойчивост е страстта…

И колкото да си враждебен или съпричастен
на цялостта - каквато ти е дадена! - ти, неосъществимият, задържаш
в неясните си граници смарагдови отблясъци от подминаващите те води,
окъсаните си понятия облепваш с излинели думи; и редиш пак
образ върху образ там, където е
неясна прозорливостта; или от сенките в огледалата си крадеш
мълчание от костите, простор - от вятъра
и все не смогваш
да изброиш недоизкупените си вини…

Привидността е трескава подмяна на падението, но ти,
едва измъкнал се от хватката й, вече
в следваща привидност си вклинен….


* * *

Тогава ангели в зюмбюлите преспаха. И дойде зората…
И над дол и рът
необозримо се занизаха
ехтежи от копита,
знамения от птичи полети,
и огън от различно време - в порнатите
от зъб на звяр измамни шевове на сенките…

И там, където беше дишала с бърлоги дебнещи нощта,
и там, където урвите по хълма отесняваха, и на възбог
се вдигаше скала,
лика на вятъра видях
и долових
как с фосфорните отблясъци той, сит от влагата
на вчерашните преспи, очертанията си мени;
видях и дългите хоботи на потоците
как похотливо
в безкрая голата плът на земята душат и се плъзгат
по най-ниските места…

И в онзи извисен покой, сред който порядъкът
между две бури на април бе свършил, и бе лъскав
все още пътят от бакърената кал,
аз коленичих… И - смирен -
възторга си
на своя Бог
с молитвен шепот подарих.


* * *

До мен върху скалата
гущер е стаен…

Така вглъбен, той сякаш
от изначалието е
неотменим страж на мълчанието си…
В зениците му, сухи като болка, се раздиплят
посоките…. А там,
вдън сините далечини,
вихрушка над полето се извива и загръща
с була от морав прах челата на могилите..

А мракът се сгъстява и по-плътни
са мигновенията… Небето с тях -
огромно и решително - се свежда
и обзема
ронливия скат, бродовете, детелините
и тайнствата, в преображенията
на лобните води, под рухващите брегове…

Но не помръдва гущерът - следи той
прииждащите стъпки на зверчетата,
и дебне святкащите им очи,
като че в тях
провижда как предчувствено шурти кръвта
на чуждият, скован от люти спомени живот…

А все по-гъст е и ми тегне мракът… Сякаш в него
пулсът ми
като вдън времето кънти…
И вее хлад… И аз кръстосвам
ръце - да се загърна,
но неволно
се вглеждам в празните си шепи… И не виждам
в тях нищо друго,
освен мрак…


* * *

Гледах дълго птицата над клона - (не летеше тя),
рових в сенчеста пролука с катеричи пух от залиняло време -
(в други мъки бе вилняла то).
взирах се в следи от йероглифно сплетен размисъл -
(път, извън унинието,
не бе намерил той…)

Дишах, а диханието ми едва одържаше висящото над мен небе.
Слушах, а не чувах нито слово божие, ни вой на вълк.
Чаках, от свидна душа вест до мене да дойде…

Тъй замръкнах и осъмнах, и бе всичко
черно като семка в гниещ плод.
Тъй на премълчаното оставих да разкаже
за света прогнил.
Тъй се изличих тук от присъствието си,
което
някой друг ми беше отредил…


* * *

Измряха вече есенните пеперуди.
Прокъса се и малахитовия тюл на уморените върби.
И над водите, в топлите кандилници на лилиите,
догаря жар от отразените луни…
Подслушал кротките ми стонове, по здрач все ги припява бързеят.
Запомниха прощалните ми погледи и всички отминаващи ята.
И аз нарекох с нови имена и синьото, и златното
в отсенките на хризантемите - последните,
най-тъжни есенни цветя…
Скръбта е дълго отегчение, но вече ще живея
все с нея под обточения вой на вълци из ровините.
В случаен дом пред стинещо огнище ще се сгрея.
И всяка фибра ще трепти в мен. И ще чувам как из тесните
скалисти тайници кипи животът
и без мене
тънката си нишчица преде…
А туй, което с пеперудите завинаги се е простило
и вън ръмжи срещу ридаещите ветрове -
то е извечно… То се приплъзва край могилите.
И литва… И душата ми
отвъд догадките зове.


* * *

Изтърпи водите,
докато е синкав като птица месецът сред тях!
Намери нов път през сънищата си! И друго име дай
на тревите,
докато кракът ти дири равновесие в сгъстения им страх
и отстрани
предишните зависимости!..
Те са път с брутален край!..

В чистокръвния жест няма място за униние!…
Вдъхнатото е това, което е!..
А ти, колкото и да се гиздиш в огледалото,
гримът не присвоява твоя лик…Ни отдихът ти
с нещо извън теб ще се спои…

Всеотдайно отдавна
е изличило своята следа…

И е извор,
и е делта всеки смисъл
в обиталищата на желаните неща!..


* * *

Пясъчник сред зноя, памет, стинеща над нищото,
унизено детство в сенокосите, които друг си присвои
и сернист дъх от сарматската ми кръв, шуртяла в други дни

Трудно ми е да мълча над празни думи-чирепи сега,
трудно ми е да издирвам чезнещи посоки в чужди грехове
трудно е и в кръг на пръстен свиден поглед в тежък сън да задържа.

Между колебание и алчност се прокрадват днес прозрения, в които
мостове с пробойни от мъгляви месечини се отдалечават
и с лисичи пламъци пълзи гладът в зловещите лета…

Слуз тече от балсамираната болка по сломените мечти,
късни ябълки под недостигнати светкавици бледнеят,
съхне гъста кал над родна леш в потайни кладенци…

Пясъчник сред зноя, прах от памет… Ще ми стигнете ли
в отдиха си неоголените истини да изговоря,
в трудния си път кресливите проклятия да измълча!?