ВРАБЕЦ

Янаки Петров

ВРАБЕЦ

На Кръстьо Станишев

Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славословят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.


ГЪЛЪБИ

Тези гълъби, дето си купил
и перата им режеш с ножица,
те към тебе ще се приучат.
Но те питам - не те ли тревожи

мисълта, че щом спусне се хищник
върху птиците беззащитни,
те ще бият с крилете си - силни,
без да имат небе да отлитнат?


НЕОСЪЩЕСТВЕНА СРЕЩА

Аз изпитвам върховна тревога,
че не можах да те срещна.
Имам думи, които не мога
на друга жена да нашепна.

Заминавам си с нямата болка
на безименното войниче,
поело за фронта с полка,
неизпратено от момиче.


ЛЮБОВ

Решително, неутолимо -
излишно е да се теша -
отиде си неудържима,
като излитаща душа.

Сега се връщам. Мълчалив.
Както от фронта инвалид.
Със радост, че съм още жив.
Със мъка, че не съм убит.


***
Женица селска. Странджанка. Тя беше
видяла отдалече самолет.
А влак не беше виждала. Тъжеше
за своя син - във София студент.

Синът й в тежка сесия улисан
или пък от небрежност, може би,
до майка си писмо не бе написал,
писмо, очаквано от двайсет дни.

И ето я във София. Несмела търси
адреса, в улици безбройни скрит.
Намери с много питане сина си.
Синът й нея изведнъж откри.

А привечер си тръгна тя. Присегна,
ала от свян не го целуна, само
довиждане му каза. Той пришепна
след влака Димчовото; мамо, мамо…


ПИСМО ДО МАМА

Буквите по първолашки низани.
Думите със ер голям накрая.
Мамо, толкоз ли е трудно писането?
Аз със писането си играя.

Нужно е заглавие на листа
и веднага с поетичен трик
мога двайсет реда да измисля
в стихове - понякога добри.

Мога даже тази дума - „мама”
(както лесно другите го правят!)
да римувам с „обичта голяма”
и във този миг да те забравя.

Думите ти, писани в безсънна нощ,
колко са разкривени и смешни…
И вместо далечната ти обич
виждам правописните ти грешки.


ОБИКНОВЕНИ ПОЕТИ

Дали така на всички е наречено,
или пък всички други са си в ред -
разпъва ни съмнението вечно:
поет ли съм, или не съм поет?

На младост може всеки да попише
и в ямб, и в анапест, и във дактил.
Да си попише и да повъздиша,
ако е влюбен, ако е немил.

Но после - нека майсторите пишат.
А ние да потърсим по-друг свят.
Да работим и да не сме излишни
на масата до общия ни хляб.

Да имаме семейство, дом, деца
и още радости обикновени,
успокоени, че във вечността
и от негении остават гени.

Ала не можем. Вечно ни гнети
дума, недокоснала езика.
Нощем в неизбродни тъмноти
неизразената ни същност вика.


***
И как, и откъде се взе -
в мансардата се вмъкна мишка.
Тя в мозъка ми чак гризе -
не дава да подхвана книжка.

Не дава редче да напиша,
да се почувствам сам и цял.
Пред дупката, макар със жал,
поставих аз отрова миша.

А двата гълъба се вмъкнали
през капандурата отворена,
от житцето опасно клъвнали,
и ето ги сега - отровени.

Лежат върху килима тихо
очи във своя сън учудили.
Трепти виновният ми стих
над тях, ала ще ги събуди ли?

Стоя смутен и побледнял.
А стърже мишката с насмешка.
Пак слагам житце. Но без жал.
Дори със риск за нова грешка.

А после всичко най-човечно
осмислям и с тъга мълвя:
момче добро, момче сърдечно,
и ти как тъй закоравя!


***

На Марин

Художници, актьори и поети -
в потайни часове мечтаем слава.
Дали не сме суетници несретни? -
тя често в мислите ни се вестява!

Зъби за нея, крехката, не точим.
Не търсим висината на звезда.
Тя ни е нужна, както мраморната плоча
на падналите в бой за свобода.


ЧУЖД ГРАД

Няма нищо по-топло, няма нищо по-мило
от родния дом и от твоите близки.
От твоята майка, от твоя баща,
от брат и сестра, ако имаш.

Не откривам Америка, като казвам това,
но е нужно да го почувстваш сам
в един далечен град, при чужди хора,
когато месеци не си говорил с никого.


***
И моят мозък се измъчва
върху живота и смъртта.
Тревожи ме светът. Облъчва
душата ми със смут и страх.

Ако не можем да избегнем
най-безчовечната война,
върху планетата ще легне
спокойствие и тишина.

Спокойствие, което няма
и птичка да го наруши.
Тогава ще заплаче камък.
Кой камъка да утеши?


***
Нека забравим всички
зимни и есенни думи.
В нощите ледни и яростни
някъде те са замръзнали.
Грабнал ги зимният вятър
и ни разчупил
прозорците.
…Дълго да се обичаме,
пролетно.
Пукат корите на всички върби
и е слънчев снегът по поляните.
Гледай:
реките са пълни и радостни,
пълни и радостни.
И зелени.

- Кажи една дума.
- Хубаво.
- Още една дума.
- Люляци.
- Още една дума.
- Гълъби.

Нека забравим всички
зимни и есенни думи.


ПРЕВЪЗХОДСТВО

С камшик обидата го парна.
Тя го обжегна, той се сви.
Но не пропусна дума скверна
и своя гняв не прояви.

Съзнава - той ви превъзхожда.
Той трябва да се въздържи.
По-слаби сте. Не му подхожда
и няма да се унижи.

Прибира блед пестник нелек.
Пестникът задържан едва.
Той е един добър човек.
Той превъзхожда ви с това.


***
Сега си друга ти. Сега си чужда.
О, толкова е хладен твоя глас.
и страшно е, и пусто, и ненужно,
че същият, все същият съм аз.


***
Остана ли безкрайно сам
като изстинало огнище,
аз няма нищо да ви дам
и няма да поискам нищо.

Помръкналото ми небе
ще съхне без гласа на птици,
в очите ще се прибере.
И ще го скрият две ресници.