БЯЛО ПЕРЦЕ

Йордан Стубел

БЯЛО ПЕРЦЕ

Бяло перце перушинка,
спряло в Янина градинка
да почине, да погледа
жълта ружа на два реда.
Бяла Яна гласовита
пее песен и го пита:
- Перушинке, перце леко,
като идеш отдалеко,
като ходиш нашироко,
нашироко и високо,
не видя ли в ранно лято,
по горите малко ято,
сто врабеца гладни, сиви
да се реят сговорливи?
Вчера сутрин тука бяха,
а на пладне отлетяха.
- Срещнах, Янке, бяло ято,
да ми зобе жълто злато.
Зобаха си, сговорливи,
сто врабеца гладни, сиви,
канеха се, Янке, Яно,
пак да дойдат утре рано,
че ти носят за гердани
жълто злато и мерджани.

——————————

сп. „Венец”, кн. 8, 1935 г.


СИРАЧЕ

Що съм станал рано преди тебе?
Няма ниви, нямам стадо бяло,
и да ме не питаш, ще ти кажа -
нажален съм, слънчице изгряло.

Сутрин, вечер низ поле широко,
сам преглъщам хлебец и солчица,
все към тебе гледам - нали раснах
без милувка, без звезда- сестрица.

Все към тебе гледам, като зайдеш,
в планината поздрав да изпратя,
дето рано легнаха в земята
мойте родни и юначни братя.

——————————

сп. „Венец”, кн. 2, 1936 г.


БАЩИНА ЗЕМЯ

Шепнат тихо и познато
ниви, синури, лъки,
грее есенното злато,
пеят белите реки.

По пътеката златиста
тръпнат клони и листа,
и звъни прозрачно-чиста
на небето песента.

В изгорялата градина
чезнат летните следи -
мойто детство там измина,
там, под южните звезди,

гдето някой ден ще можа
твойта мъка да сломя
и пред теб сърце да сложа,
скъпа бащина земя!…

——————————

сп. „Венец”, кн. 1, 1937 г.


КОЛЕДНА ПЕСЕН

Води ни ти, звезда, води ни,
живота ни под теб да мине,
да стигнем чудните кошари
и тримата овчари.

Че там едно дръвце клонато
листило снощи чисто злато,
под него ангелите пеят
и люлчица люлеят.

Там слушат онемели всички,
гората, сребърните птички,
и по-честита е земята,
от тази песен свята.

А щом камбаната удари,
ще я повторят коледари,
ще екнат хижите, полето,
високо до небето.

——————————

сп. „Венец”, кн. 3, 1937 г.


ПЕСЕН

По нивите богати
виж сърп до сърп блести,
там жънал е баща ти,
ще жънеш днес и ти.

Земята диша будна,
гори от зной и плод,
и твойте песен чудна
вещае нов живот.

Светкавична, свободна,
кънти, кънти далеч
ти, наша песен родна,
ти, мъдра, свята реч!…

——————————

сп. „Венец”, кн. 1, 1940 г.


НАД ЛЮЛКАТА

Виждаш ли далече
пътя и звездата -
там над нея свети
сребърна елхата.
Там една пастирка
люлчица люлее,
към небето гледа,
на небето пее:
- Пресвета Марийо,
Майчице едничка,
запази ми моята
златна гургуличка,
че си нямам никой,
ни сестри, ни братя!
Нека да порасне,
в църква ще я пратя,
златните икони
със роса да мие,
от сребро светия
пояс да ушие,
а за Младенеца -
шапчица с мъниста,
пеленки, повои
от коприна чиста…

Сняг засипва тихо
къщи и кошари,
някъде далече
пеят коледари…

——————————

сп. „Венец”, кн. 1, 1940 г.


МАКЕДОНСКА ПЕСЕН

От небето, от звездите,
слезе песента,
и свободно на вратите
чукна пролетта.
Спря до хижи и тъмници
и от лес до лес
викна с веселите птици:
„Ден велик е днес…
Братя, ставайте - децата
събудете с нас,
да посрещнем свободата
и светия час.
Нивите са изкълнили,
вижте - зеленей,
по ливади и могили
чудна птичка пей.
Тя дойде от небесата
с първата звезда,
да откликне по земята
нашта свобода.”

——————————

сп. „Венец”, кн. 8, 1940 г.


КОЛЕДНА ЕЛХА

Бели виелици, вейте над голи баири,
нека в огнището зимният вятър да свири…
Снощи, когато овчари прибраха стадата,
Божа вестителка, слезе звезда на земята.

Хижите, хората, люлките кротко погали,
светна в кандилото, стария бъдник запали,
весело пламъка стигна до трите морета,
Струма, Марица, далечни села и полета.

Както преди, по земята ни пак си изгряла,
нали затуй и гората е сребърно бяла!
В утрото коледно хора и ангели пеят,
в златната люлчица Божето чедо люлеят.


КОЛЕДАРИ

Я станете млади, стари,
идат Божи коледари…
Тежки порти отворете,
със кравай ги посрещнете!

Идат с нас да отговеят
и за здраве да припеят,
здраве и живот да има,
цяло лято, цяла зима.

На коледници дечица,
дар дарете боговица…
Тежки порти отворете,
Млада Бога посрещнете!…

——————————

сп. „Венец”, кн. 3, 1941 г.


ЧЕСТИТА КОЛЕДА

Дочакахме ангел вестител - и ето звездата,
знамение чудно - отсам и отвъд планината
граничният камък е рухнал до старата нива,
и пътя е ясен, и къщата грее щастлива.

От снощи във нея край бъдника млади стопани
след толкоз години на помен и радост са сбрани.
Там още не съмна, и Божата Майка отседна,
макар да е стряхата мъничка, схлупена, бедна.

Макар да изтляха от чакане дълго сърцата,
макар че неволя и вятър изрони житата,
от къща на къща, по ниви и снежни кошари
отново припяват коледници млади и стари.

И станаха пепел довчерашни грижи, несгоди,
че вече звездата на Бъдната вечер ни води!…

——————————

сп. „Венец”, г. 20, кн. 3, декември 1942 г.