Анатолий Величковски

превод: Тихомир Йорданов

***
Отдавна вече тъй върви света,
че всеки е с утеха нееднаква.
И всекиго застига участта
да иска нещо и да не дочаква.

Смъртта ужасна вечно е била
за старците - по навик да живеят,
да сплетничат, да носят очила,
зад вестник да се крият те от нея.

Че не умрях на двайсет ми е жал.
Тогава нямах скверната привичка
да зная аз, че всеки идеал
е безпощадна мъст за всичко.

***
Обръщам се назад кръгом -
навек напуснатия дом.
От пода е израснало стъбло
и късчета прозоречно стъкло
със зайче слънчево играят
сред съсипните на сарая.
А бурен сякаш със резец
дълбае. И цъфти синчец.
Как напористо той напада,
зад полусрутена ограда
сияе с древна красота.
И виждам вече друг света.
О, как в отсъствие на хора
по-чист изгрява тук просторът!