Хуан Рамон Хименес

превод: Тодор Нейков

Виж, Платеро, колко много рози падат отвсякъде - сини, бели, безцветни… Човек би казал, че небето се разпада на рози. Виж как челото, раменете, ръцете ми се покриват с рози… Какво ще правя с толкова рози?

Ти знаеш ли случайно откъде идва целият този нежен цветен свят, защото на мен не ми е ясно как се появяват тези цветя, които всеки ден правят пейзажа по-мек и го обагрят с нежни оттенъци на розово, бяло и небесно-синьо - все повече и повече рози - като в картина на Фра Анжелико, който рисувал небето на колене?

Изглежда, че от седемте галерии на рая обсипват с рози земята. Като леко оцветен сняг розите застилат кулата, покривите, дърветата. Виж. Те омекотяват всичко, което е сурово и твърдо. Рози! Все повече и повече рози!

Изглежда, че докато се разнася камбанният звън за утринна служба, нашият всекидневен живот, Платеро, губи обичайната си сила и друга, вътрешна стихия, по-възвисена, по-трайна и по-чиста, издига всичко като небесен водоскок към звездите, които пламват сред розите… Все повече рози…

Очите ти - ти не можеш да ги видиш, Платеро, - които тъй кротко вдигаш към небето, са две хубави рози.