Никос Папас

превод: Димитър Дублев

Четири години сънувахме -
едничка мечта ни ласкаеше очите.
Нощ четиригодишна, дълбока…
Ужас и смърт бродеха по тротоарите.
Не докосвахме девойките,
не миришехме в градините розите!
Виждахме скелети да крачат сред нас,
гласове долетяваха от другия свят.
Душа от стомана укрепяваше телата,
едно обещание ухаеше в мрака.

О, вий, несъкрушими с мъжествени сърца,
вий издигнахте високо глави
пред екзекутивните команди,
пред ужасните крематориуми.
Да припомня ли още -
горчивото величие на вашата красота
и тая мълния, светнала в сетния ви поглед,
за да причести страхливите,
за да пречисти ония, които в дома си
скриха цвета на срама, жълтия цвят на предателството.
—
В сражението бях, ала никого не виждах,
слушах пушките само, гледах вашите сватби
- панаирска стрелба, где брат брата убива;
в сражението държах последните ръкописи:
пишех за тебе, който стреляш по мене,
пишех за твоята майка, що те роди
горе, в планинското селце край Милано,
виках те, но ти не ме чу,
заклевах те, за да не ме убиеш,
защото в моите страници държах твойта съдба,
защото бях спрял, за да ти се порадвам -
хубаво и невинно, глупаво и мълчаливо момче,
наложило каска, тежка като небе.

Сетните ръкописи довърших със огън,
думи безумни,що драсках по дългите листи
с мойта ръка, наранена от твоите изстрели,
когато исках да те поздравя,
когато я протегнах - лагера да прегърна.
- Не убивай! - извиках.
- Не стреляй по мене! Хора идат след мене,
черно ще сложи някоя селянка майка,
черно ще носи мома като твоята
по ръст и по цвят, и по сълзи,
която ще чака на вратника тебе
без герб, без обуща, без раница…
—
Агне с жестоките зъби на вълка,
ще те набия, та да ме помниш!
Съхранявай добре талисмана на своята майка,
кръсти се вечер по католишки,
сутрин в засада хора убивай,
моли се мълчаливо,
защото в миглите ти гасне Албания,
а снегове и планини зад теб се издигат…
Изстинахме в нощите, додето четяхме,
а ръката е тежка от раната, с която ме нарани…
Не зная кой си
и как те нарича жена ти в писмата.
Ний всички сме заедно,
увити от родината във дрехи еднакви,
и само по челото и дълбоките очи
любопитството би ни познало.
Ний трябва да се срещнем очи с очи,
но твоята пушка ни пречи
да станем приятели -
не мога да те обичам, тъй, както си искам.
Спиш като мене нощем в снега.
Със зелени войнишки шинели
всички сме като стебла на платан -
неподвижни, замръзнали, неми.
Ако бях умрял вчера, нямаше да напиша тия редове,
ако не беше пораснал, нямаше да станеш мой враг.
- Помниш ли, бабо, как стопляше мойте ръчички,
как заспивах във твоите приказки?
Плачех, защото се рано стъмняваше,
от гората бе топло във стаята,
по двора се разхождаха яребици…
- Нямат ли същите спомени твойте деца?
Не си ли студувал понякога без огън?
Толкова сняг стопяват стъпките ни,
толкова самота придружаваше оръдията ни,
в селото, дето се сражаваха двете армии,
старци държаха невръстни деца…
Аз ги видях и ти ги видя -
прекръстих се, прошка да взема от хората.
Спомних си твойта годеница - прегърнала раздялата,
по-тежка от всички планини на света,
която очаква раненото ти лице,
за да го лекува с ръцете -
недокоснати като стебла за тебе…