Живка Балтаджиева

ХОРАЛ КАТО ЕДНОРОГЪТ В ГОРИ ТИЛИЛЕЙСКИ

Все този напредък, напредък, напредък.

Към елементарните частици, към тоталния контрол,
към саморазвиващите се програми, към паралелния код,
който, както ми пишете, във всеки ген е внедрен.
Чий е тогава нашият ген?
Какво помни водата, какво помни въздухът, вакуумът, плазмата, Големият Взрив и Вътрешната Тъмнина? Какво помни всичко, а ние
забравяме?

Между книгите, компютрите, скалните рисунки,
оръдията на труда и смъртта,
пирамидите, долменът и предградието,
ръмженето, Моцарт, Бах, тишината,
Леонардо да Винчи и слепотата, Микеланджело, Страшният съд, страха, вярата и Достоевски, рая и ада, Бош, непостижимото, унищожението и Гоя,
живота, измяната и Шекспир,
мечтата, вятърните мелници, Ботев и самотата,
хаосът и децата, злото, доброто, Сервантес,
кълвачът, драконите, червеят и Буда.
ти си се хванал за главата. Какво усилие

да си припомним.

Да си припомним? Началото, краят? Maкс Борн, Тутанкамон,
Сафо, Мария Кюри, Ахил или Хектор, Джон
Атанасов, Марина Цветаева, Айнщайн, Данте, кралят Слънце, Гогол, Рембо, Дебелянов, Касандра, Евклид,
Галилей, Лорка, Гьоте. Да си припомним…
Да си припомним. Не, не миналото,
не настоящето, не бъдещето. Да спомним просто

неназованото.

Като еднорога в горите на помненото и паметното се изгубвам.

Утрешните вестници съобщават, че според данни
от последни анализи Слънцето се оказва
неуникална звезда, неединствена /засега ли?, завинаги?/
във всемира.

Тогава?

Спирам насред стаята. Насред стихотворението.
Насред детството и майчинството. Насред полето зелено,
което добрата фея превърна безгрижно в паша.
Насред науката спирам, която толкова бърза
в механизъм да ме трансформира, по-прецизен и много по-лесен
за поправка и препрограмиране. Насред себеподобните мои,
които чакат задъхано това ей сега да се сбъдне.

Спирам.

Под звезда безпосочна,
поглед непримирим.

Какво всичко помни, а ние
забравяме?

Ние?

* * *

На Йосиф Давидов

Подробностите са най-важното.

Писмото, забравено в джоба, неразчетимо
след като е преминало през пералнята,
погледът, който отминах без внимание,
гласът на неизреченото, дъхът на полето трептящо
в светкавични отзиви,
всекидневното единствено лице на майка, която си отиде.

Подробностите са което обичаме.

Все по-малко остават в света цивилизован.
Индустрия, несметни количества от все същото.
И ни капка друго. Мислех портрета
на изнемощялото малко пръстче на лявата ти ръка
в музея на най-интимните ми спомени,
но ще репродуцират моят ум и сърцето ми

и не зная къде да те съхраня.

БОЖЕСТВЕНА КОМЕДИЯ

Все по-свързани, пърхащи
над собствените си рани
и тези, които сами нанасяме.

Все по-свързани и загрижени
някой да не ни докосне,
най-вече с поглед.

Все по-свързани, все по
към мравките. Накъде ли дълбаем
в тази плоска Вселена?

Незабележими
и (нима) несъществуващи
многомилиони залутани.

В града?
В природата?
В небесата?

Ад?

В самата себе си не се намирам.

ПИСМО ДО ЧОВЕКА

Аз до теб съм,
до теб съм, недей се озърта. Мойте устни премръзнали
против хлад пак ти баят, против смърт
и забрава.
Мойте устни премръзнали. И не милост ме води.
А любов.
И омраза.
Аз до теб съм и теб съм, всъщност
теб аз живея. И когато се мяташ, объркан и страшен,
и умираш, усетил се стръв във капана,
и когато надеждата си развява полата,
и когато, изхвръкнал внезапно от ъгъла, твоят Юда
забързан те целува в челото и лицето му, някак прочувствено
свети,
аз до теб съм,
до теб съм. И не милост ме води. Тук, дълбоко на дъното
на минутните локви, причерняло ми е пред очите
навеки. Ще избухна най-сетне.
И да можех да знам, че на теб
ще ти светне… Искам
слънце да дишаш и тревите зелени
на площада, наречен “Свобода”
в неведение.
И докато крак вдигат разни кучета радостно
препикавайки храстите благоухаещи,
ти, с ръце под главата си, да съзреш небесата, необята
в обятия взел всеки атом.

И макар че площади, как ли не назовавани,
спущат свойте решетки
с гръм
зад гърба ни,
да почувстваш, че няма предел
нищо истинско. Че ти
всъщност съм аз и че теб аз живея,
и не милост ни води,
а любов.

Аз не зная…

СОБСТВЕНАТА НИ ВСЕЛЕНА

Тези отблясъци, тези лъчения, мракът.

Тези комети на ускорението в ореола
на собствените си паунови опашки…

Тези ексцентрични квазери, напиращи от периферното поле,
друг сън на щастието,
друга надежда, която върлува в пелина.

Тези двойни черни дупки в центъра
на собствената ни вселена, сякаш някакъв бинокъл вечен,

кой го знай какво е наблюдавал
и се е заточил доброволно в някакъв калъф непроницаем,
в някаква си Шварцшилдова сфера.

Или казано по-енергично
ни желае да приема, ни предава.

Сред безброя на мечтаните звезди банални
и планети, и луни, астероиди.

И живот в обстрела на метеоритния поток, и разум,
който оцелява, оцелява. Оцелява.

Тези влажни, тези трескаво туптящи слепоочия,
глави отчаяни, които трябва да живеят всеки ден,
не само празникът докато се разгаря.

Слепоочия изгарящи, които искам да погаля.

МИР

На майка ми,
Милка Пейчева Балтаджиева

За нищо да не мисля зло, за никого.

А в слънчевия повей като цвете
да вдишвам дни и да не знам насита.

И със хвърчилото на хоризонта цяла
да бъда винаги

във всичко взряна.

Отвъд деня и още по-нататък.

Какво че все по-стръвни са лъките,
които предстоят, които бяха.

Аз тук обичам и неизразителната жаба,
за скорпиона мога

още

изход в огнения кръг да стана.

ДИГИТАЛНА ФОТОГРАФИЯ

На една пейка, на сенчица,

сред калдъръмения площад на храма Свети Димитър,
в Сливен, моя град, моя пейзаж
генетичен,
слънцето чувствам и дъждеца,
на което вече отмина, на което ще се случи.
Макар че никога не можа да бъде изречена
любовта ми, ни горчивината,
облаците, дърветата, белите зидове на някогашните къщи,
новите сгради от стъкло и интелигентни пластмаси,
цветенцата дребни, които надхитрят паветата,
тревожните птици вдън хоризонта,
минаващите и тези, които са си отишли,
без да си дават сметка, сричат наум своя екстаз.
Кожата на живота и на смъртта настръхва.
Но леко повява ветрец

и успокоява картината.

* * *

Овидий гледа Дунава.

Напредва бавна водата смутна
към Черно Понтийско море.

Малко остава.

От двете страни равнината е праскова
сцепена по средата

и течението на реката
костилка, ребро на идещо,

нож студен.

Всичко е форма,
всичко безформено

и безпощадно.

* * *

Да бъдеш или да бъдеш?

Това е въпросът.

Създание вцепенено,
в нож превърнато, да се прорежеш,
да спреш да виеш

любов.

Да бъдеш или да бъдеш.