ЖЕНА
ЖЕНА
Родена беше ти у мене.
И непрестанно твоят образ
във други сякаш се променя.
И аз се блъсках в тоя обръч
на твойто страшно въплъщение.
И винаги една и съща
си ти във всяко продължение.
И трябва често да се връщам
към първообраза, от който
започва твоето начало,
да разбера, че като двойник
е всякакво отдалечаване.
***
Бавно се отдалечаваш от мен и моя спомен.
Къде да те открия? В посоката случайна
или в часа на нащо начало неспокойно.
Ще се завръщаш тихо и тишина ще ставаш,
в която ще изчезвам невероятно пълен
с присъствието твое. Не казвай вече нищо.
А вечерта ще бъде като крило на гълъб
и сянката от него лицата ще изпише…
***
Между лятото и есента пътувам.
Люлее ме една безкрайна степ.
Дали е истина, че съществуваш,
или пък съществувам зарад теб.
Но аз започнах с теб и с теб ще свърша,
а никой няма и да разбере,
че любовта живее между смъртни,
а във безсмъртни може да умре.
СТРЕЛБИЩЕ
Изтънява реката.
В остри камъни се разбива. Бързеи
сини пръски премятат като мрени в следобеден час.
И се пука варовика като мехури по хълма.
Едно смешно плашило клати глава напред и назад.
Час по стрелба. Като оси свирят куршумите.
Ровят сухата глина. Вдигат облаци прах.
И не чуваш ни глас, нито шепот от думи
в тая жестока и страшна игра
на войници - във век на атом и радиация.
Едно магаре върви към нашата дързост.
Пред жалкото чучело спира. Хапе врага.
Някак странно е всичко това. Бързо
с първия къч сваля мишената. Сега
за стрелба не е време.
Старшината плува в рубашката
и ругае стопанина, дори заплашва с арест.
Става ми тъжно - в час по стрелба да се чувстваш
като слънчасал. Век на атом и радиация,
Нека всичко бъде заключено в колби,
пещи и научни открития.
В подмоли тихи,
гол до кръста, млад войник лови раци,
а магаренца малки се търкалят в стрелбището -
дъно на старо корито.
ПОКРИВИ
Тясно е небето над градските покриви вече -
въздухът сякаш се пържи от пари бензинни,
радиации… Удар сърдечен.
Върху асфалта топъл сърцата ни бавно изстиват.
Кой ще ни върне годините, разпилени
в мансарди, в мазета, в кибритени гарсониери.
Всеки ден е оставил белег от рана.
Всеки ден е изгребал зърна
от хамбара на мойто доверие.
Моята нива се мята между мен и града незасята.
Ръката ми отмалява и бяла трепери,
трудно в юмрук ще се свие
или в прегръдка на верен приятел.
Земни трусове ни пробуждат, като вихрушки измитат
ни - бедни - раирани - нощни хлебарки.
Ако някой ни спре и попита:
“Спуснахте ли секретите на бравите?” -
ще забравим и трусове, и земетръси,
себе си ще забравим.
Ще хукнем по стълбища и асансьори в надпревара…
Бързаме, тичаме - газим през лехи, през души
и не гледаме.
Вечер заключваме своето спокойствие със секрети.
Някоя сутрин шпионката ще замрежи некролог
на съседа,
ръкавите ще увиснат -
виновно ще скрием ръцете си,
очите си - зад раменете на близките,
тихо ще бършем сълзи с белите кърпи
от венчалните черни костюми.
Ще говорим колко скъп ни е
техният брат, братовчед - просто близък.
После всеки от нас
халата върху бялата риза ще облече,
събраната мъка ще простре да съхне върху радиатора.
Тясно е небето над градските покриви вече…
ДОМ
Вече колко години всичко все се повтаря,
упорито будилникът ме събужда във пет.
Имам път и посока, крайна спирка и гара,
на която пристигам и се връщам при теб,
мое островче малко сред вълните от грижи
и на труд постоянен от сутрин до мрак.
Тук жена ми приготвя вечеря за трима,
всяка хапка е сладка - дори от залък корав.
Всяка делнична грижа като лед се стопява
сред уюта на толкова топли очи.
И обида, и болка поделяме равно -
аз, синът и жената - когато мълчим.
Моят дом като остров в сърцето ми плува.
От усмивки на близки е озарен.
Може душата ми да се бунтува,
но във него завинаги аз съм спасен.
