Борис Василев

Аз помня още стаята с полиците
и дървения прост иконостас,
иконите, светците и светиците,
кандилцето, запукало пред нас.

И дяда си, застанал над трапезата
с босилека, паничката тамян,
всред стаята, с упоен дим извезена,
шепти гласът в молитва замечтан:

- Чуй, Господи, сипи зърно въз нивите,
дърветата отрупай с тежък плод,
пчелите - с мед! Дарувай работливите
с честит живот и здраве и имот!…

И, сякаш чул, изпуква живо бъдникът.
Из стаята политат рой искри.
Ний трепваме. - Видя, разбра ни Съдникът,
и вярата в душите утвърди.

От смях и глъч потръпваха полиците.
Трапезата всред нас се залюлей…
А вън, в снега примигваха звездиците,
и месецът в прозореца се смей…

——————————

сп. „Венец”, кн. 3, 1936 г.