„ГАЛЕРИЯ КЪМ СЛЪНЦЕТО” – 80 СТИХОТВОРЕНИЯ И ПОЕМИ ЗА ПЕРНИК

носталгия по времето, романтизъм и социална тъга

Росица Ангелова



Градът в българската поезия е една болезнена тема. Той е пространство с безброй опозиции – радост и болка, пренаселеност и самота, настръхнали междуособици, породени от неправилно разчитане на човешката същност, духовна бедност или мними богатства, отчаяние и сила, агресия и страх. Градът е място, в което обитава порокът, но и място, където човек придобива кураж и търпение. Това е пространство, което не може да се радва единствено на оди, изпълнени с преклонение и идеализация. Защото градовете са като хората, те са жив организъм, който отразява духа, тревогите и надеждите, вярата и загубата на смисъл, тъгата по отминалото време или по преходността, спомена за историята, гордостта от спечелени битки и унижението от поругана свобода. В този смисъл, всеки град е една книга, в която времето разчита знаците на историята, културата и духа и открива живи въглени или сива пепел.
Галерия към слънцето” има свой конкретен противоречив подател – „градът на черното злато”, миньорският непоетичен Перник.
Правейки обзорен поглед върху издадените през последните 20 години сборници с поезия, мога да твърдя, че това са трудове, изцяло създадени от субективната преценка на съставителя и не би могло да бъде по друг начин, защото композирането на антологии е и въпрос на индивидуална творческа позиция. Според наличния словесен фонд, повечето писателски дружества в страната съставят регионални антологии. В част от тях са включени знакови имена за съответния край, в други липсват, поради лични предпочитания на съставителя, защото единни правила за книга с подобен характер не съществуват. Творческите съюзи гледат на тези антологии като на амбициозни проекти, които имат за цел да наложат своите автори като значими представители на съответното време. Това е деликатен въпрос, защото на „регионалните” антологии се гледа снизходително от литературната наука. Тази особеност обаче не отнема правото им на съществуване, защото отделния регион е микрофлората, клетката от дух, която изгражда цялото и е един естествен стремеж на региона да се обособи като значим.
Поетите и художниците са съществена част от визитната картичка на един град. Събрани в сборник, индивидуалните художествени достойнства на техните творби носят духовната вибрация на пространството, което обитават. В такъв смисъл подборът на ярки поетични гласове може да бъде амбиция за представяне на духовната физиономия на едно населено място, стига композирането и художествените достойнства на отделните творби да бъдат прецизирани, концептуални и запомнящи се.
Както в повечето антологии, тематично обединени от дадена идея, компромисът често намира място в полза на многогласието и не винаги е причина за намалена художественост. В този сборник, освен произведенията с безспорно литературно внушение са влезли и творби със занижен критерий за художественост, но допълващи с един неподправен щрих темата за града.
Като цяло сборникът има внушението на книга, която предлага един и емоционален, и умозрителен, и философски поглед към „урбанистичната” лирика.
Във време, когато Перник е упрекван, обиждан, подиграван и заклеймяван от политици, журналисти и шоумени като неграмотен, некултурен, съмнително интелигентен и с две думи – грозен за възприятията на съвършено изглеждащите останали български градове, такъв сборник е необходим. Необходим не толкова за повдигане на самочувствието на живеещите в него, колкото за използването му като източник на информация. Защото градът, в който някога са намерели препитание хора от цялата страна, хора, десетилетия наред работещи на метри под мъртвите, за да осигурят топлината на същата тази страна, има своята история, своята сила и мъжество, свой затрупан от въглищна прах романтизъм, своите адове под земята и своето катерене към слънцето.
Затова и заглавието на предговора, написан от съставителката Първолета Маджарска е „Перник в поезията”. Не просто „Градът” в поезията, а точно този град със суровия образ на свъсен мелез между шоп и граовец – една кръстоска, която предизвиква и снизходителна усмивка и страхопочитание. Градът като чистилище, като пречистване след допира с калта, град, чиито хора не са смирени, а вездесъщи, в главите им веят ветрове или припламват яростни огньове. Град, снабден с всичките урбанистични чудовища на времето и похитен от мечтата си за полет сред птиците или, както сполучливо Румен Шекерджиев го е нарекъл, „Град без летище”, а Максим Асенов с любов и съпричастие едновременно сурово и нежно го е кръстил „Галерия към слънцето”.
Сборникът следва хронологията на написването на творбите, което поставя в началото стихотворения от Иван Вазов, П. Р. Славейков, Христо Смирненски, Пеньо Пенев, Дора Габе.
Любопитно е, че още в края на по-миналия век (1874 година) Иван Вазов пише поемата „Самуил или мечтания за Перник”, където използва характерните за епохата звънки хиперболи и сравнения. За неговия поетичен усет градът, нягога „прочутий”, тъне в „печални съсипни”. Сякаш характерен с липсата на пейзаж, той изскача от времето „забравен”, „дивий”, а пътникът, минаващ през него, не се вълнува или диви на гледки и спомени. Но изведнъж камъните и скалите проговарят на лирическия герой и той си спомня за времето на болярина Кракра, за славните битки и поражението, след което натъжен възпява:

О връх на Перник старославен,
Отдавна дремеш тука скрит!
И като паметник забравен
С треви и бурен си покрит.

След Вазов, Петко Славейков продължава да копае в историята, за да извади с длетото на словото очертанията на липсващия пейзаж. В стила на народната песен той разказва за епичните битки на Кракра с византийците в едноименната си поема от 1886 година. Наричането и характерната лексика за юнашкия епос рисуват града като „стена твърда”, а воеводата Кракра като „пръв юнак сред юнаци”. Поемата е изградена на основата на диалога между бранителя на крепостта и византийския император, които сякаш обговарят това, което ще последва. Така героизмът и храбростта са облечени в думи, а стила на народната песен отпраща историческия факт в атмосферата на легендарност, като поставя на Кракра героичния ореол на митическо същество.
Към този исторически образ се връщат по-късно и други автори, намерили място в сборника, но в по-голяма степен в него е отделено място за метафорите, родени от темата за „черното злато”. „Лесно се пише за морето – казва поетът Георги Маринов, – но я измисли метафора за рудник… Нужна е и болка, и въображение, за да си представиш, че вагонетките с въглища летят към звездите.
Още в далечната 1915 година в изданието „Нова песнопойка”, която съдържа „най-хубавите старовремски любовни, харамийски (хайдушки) и сватбарски песни” е отпечатана и изпята песента на Стойне Банов от село Мошино: „За работниците рудничари”. Темата на тази песен е подета през 1921 година от Смирненски в стихотворението „Въглекопач”. В сборника под линия е изнесено пояснението, че Христо Смирненски със свои приятели е идвал в Перник, където е слязъл в рудник „Бели брег”. Така се ражда знаменитото стихотворение „Въглекопач”. И ако Стойне Банов изпява: „Като къртица ден и нощ, ний своя гроб самички си копаем”, то Въглекопачът на Смирненски ни кара да наведем още по-ниско глави и да затаим дъх, защото е мрачна утробата на „хищната майка земя”, а в нея „тела полуголи се гърчат зад черни стени” в студените бездни на безкрайния мрак. Стихотворението на Смирненски е сякаш изскочило от платната на Бош или от графиките на Дюрер – натурализъм и експресия, събрани в „протеста” за слънце и героизма на робския миньорски труд, доведен до себеотрицание, граничещо с гротеска.
По текст на Димитър Петков и музика на Добри Христов е създаден „Химн на пернишките миньори”, изпълнен за първи път през 1929 година. Той става официален марш на българските рудничари. Сякаш колкото по-дълбоко в земята се спуска човекът, толкова по-голям е поривът му към простор. Така независимо от бойния дух и ведростта, с която този марш цели да вдъхне кураж и самочувствие на работниците, те знаят с душата и телата си:
Някъде под Перник – с челюсти железни / – червеи прояждат / пластовете черни…
Пламват облаците / над пещите доменни. / Перник се взира / в лицата ни, / сякаш да ни запомни.
Иван КарадачкиНула часа
Градът като присъствие в творчеството на българските поети е ту символичен, ту абстрактен или вселяващ заплаха. Ако Смирненски, Вапцаров, Димчо Дебелянов виждат в неговите очертания лицемерието и самотата на вътрешния пейзаж на човека, за Гео Милев е място заредено с напрежение, което ражда революция, за Вен Тин например той е като родина, единствено възможното място за живот, икона, пред която се изповядва странна смесица от любово-омраза, за поетите, възпели труда и живота под земята, градът е място, което калява, място, което внушава сила въпреки всичките си гротескни портрети, а може би именно поради тях. За поети като Иван Карик, Иван Карадачки, Георги Маринов, Любомир Христов, Ангел Малинов градът е смесица от шум и шепот. За Карик е хлопатарен звън, разнесъл през времето смеха на предците („Кукери”), за Карадачки е „град на огъня”, където зад графиката на суровия контур се крие широко сърце, изпълнено с нежност, за Георги Маринов е начин на живот, обич и мъка, изпълнили дробовете на вътрешния душевен пейзаж. Трудно е да си представим по-нежни метафори за пространство, в което човекът води живот на къртица. Маринов одухотворява мината, тя е живо същество, събудено от човека, сякаш за да го извиси и опровергае. Болката от края – „отива си мината”, „впрегнала в дървеното свое вагонче / последното морно руднично конче”. „Отива си мината – майката наша / с най-трудния хляб и горчивата чаша. / Но ние оставаме – и носим цвете: / един жив въглен, който пари ръцете”. Любомир Христов допълва този образ с идеята, че заредени с тъмнина, в душите на подземните хора е светло. Евстати Бурнаски споделя също своята, изпълнена с болка и обич „Синовна изповед”: „Ала знам, че няма да си Перник, / няма да си град и твърдина, / ако твоят граовски вечерник / не довява земна светлина!Христо Крапер с вълнение добавя: „Ти нямаш славата на Троя, / на вечен Рим и на Багдат. / Сред хилядите – ти си моят / един-единствен, роден град. / Тук не за хубава Елена / воюва българският лъв – / а за да бъде защитена / честта на българската кръв.
Образите, които населяват пространството на този некрасив урбанистичен пейзаж са емблематичните за града – крепост на Кракра, заводите, които днес имат вид на художествена инсталация – замръзнал на място добре-организиран хаос от метал, ламарина и бетон), мината, кукерите и тихите води на Струма. Това са външните белези. Вътрешните пораждат двойнственост. Някога източник на сила и мъжество, днес просто артефакти на миналото, външните белези са част от романтиката на едно непредставимо пространство – това на промишления пейзаж, служещ като фон на живота, който изглеждал невидим, и нежността на суровия дух, копаещ звездите.
„Вътрешните” образи – белезите на самотата, отчуждението, подлостта, лицемерието и фалша, изскачащи с насъскана алчност от пещерите на тъмната човешка природа, характерните за всяко множество – недоверие, омраза и нетърпимост „смъртни петна(1) са вторият пласт образи. В тях се оглежда не просто този град, те са симптоми на всяка уморена от себе си цивилизация. Има ги навсякъде. Но ги има и тук. По тях и си приличат всички градове на планетата, всеки душевен ландшафт е част от плътта на Молох(2) и Мамон(3). Пространства, пълни с междуособиците на всички познати богове и душевни епоси, изскочили сякаш от митологиите на всички познати религии. Хора. Промишлени и планински пейзажи. Мъглявини и Млечни пътища. Вместилища на пръст и небе.
Така са родени стихотворенията за града, които пораждат и потребност от слънце, и социална тъга. Но «покрай Струма е така: неясно до премала и донейде синьо в крайните квартали на дъжда» – ще напише с намигване поетесата Красимира Зафирова. И дори ще види как пчелата се замайва «над кехлибара на глухарчето и танцът й завинаги остава вписан в личните бижута на Бендида». Защото погледът на душата открадва пейзажи, а там, където минава река, се случват много невидими погледи и едва споделени с върха на тревата пътешествия… Нощем, обаче, изскача болката, онзи остър хроничен «артрит на душата». И поетесата ще сподели с тревога «един град, който нощем не съществува и който денем бере душа под античните сводове на слънцето…», «наоколо е камък и суета», «историята клечи с изплезен език на отсрещните хълмове», «залезът над тоя град ме боли, болят ме звездите и вятърът ме боли». Тази болка стига до извода, че „днес градовете не съществуват, само местата им ни болят при залез и напролет от вятъра южен” – една поетична истина, която констатира, че превръщаме спомена в състарена монументалност, единствена светиня, пред която да сведем глава и да коленичим. А утрешните спомени са това, което ще сътворим днес. Защото всяко населено пространство само трябва да изгражда и отстоява своята същност, своите хълмове и падини, своето настояще и минало, своето значение и смисъл.
В стихотворенията на Ангел Малинов промишленият пейзаж вече се е превърнал в предпоставка за духовна ентропия, за „тревога с безброй метастази”… Тук „Струма като сводница пристъпяше на пръсти”, а мината „по-скоро символична, обръщаше наопаки града”. Един град, който работи нощем, който живее нощем, „град без фасада и жест”. Но болката и съпричастието към жителите му се провижда в щрихирането на пейзажа: „и хората – малки, подвижни вселени, събрани от кол и въже.” И всяка картина си има своето обяснение, своето продължение в живота, своя логичен отвесен ракурс: „И вечер умората кара мъжете да пият до смърт! / А денем сам дяволът кара децата да правят войни. / И всичко си има градът – ресторанти, / Момичета скучни и делнични дни…”.
Пулсът на поетите открива тревога. Тревогата от разпадането. Вътре в залеза на своя собствен смисъл човекът върви с уморени пети и душа, разпиляна в мрака като стъпкана книга. По нея се откриват някакви знаци – смях – ту празен, ту изпълнен с надежда, ярост, причинена от бедност и мъка, обич към познатите неща и агресия към тишината. Градът се асоциира с нелогичност, вътре в душите порастват антонимични опозиции. Ако историята на подземното минало разпалва огньовете на вярата, че топлината излиза изпод ръцете на човека, врасналите в земята душевни кълнове го правят по друг начин подземен. Еднообразният ден като двутактов двигател отмерва стъпалата надолу, и нагоре. Злите демони на скучния конвейер раждат многоглави чудовища. Тези, по които си приличат всички градове. Диагнозата – недостиг на кислород, на душевен кислород. Причината – загуба на смисъл. Дехуманизацията на „модерния” човек и началото на неговия разпад. Смехът е нервен, разговорите накъсани, властта и човека – вечни антагонисти, усмивките са от начупени стъкла и могат да порежат даже сълза, отронена от неопитомено сърце. И в тази суматоха от лирически и градски персонажи, поетът търси някакъв мотив, някакво обяснение, причина, или се опитва да погледне на чудовищата като на малки деца, строени в непохватни редици, решили на всяка цена да превземат слънцето. А слънцето за всяка душа е различно. Така уж снизходително, но всъщност добронамерено Димитър Миланов ще се зачуди: „дали табаните над мината още димят, / или дърветата цъфнали отминават в небето…”, а Първолета Маджарска, обобщавайки всички белези на града, ще се усмихне: „всемогъщият бог Перун – с руно от облак и остен от светкавици, / сякаш нанизва миньорски лампи, / като пуканки на граовска сурвакница”.
Градът – обмислян и преживяван, щерна, в която валят различни по цвят дъждове, а на дъното се събира разравяна почва. Провижда се зад стиховете силен и неподправен, една твърдина, която променя посоките. Земя, която „в кръвта ни е проникнала”, както пише поетът Славчо Чанев, „хляба си солим пак с нея и / живи къртици, привикваме / приживе да я приемаме”. Градът е лично преживяна история, той е смислов код, който сам слага отпечатък върху хората и в същото време сам той носи техните белези. Сив или слънчев, той е душевно пространство, тревога и пристрастие. Още Юрий Лотман, известният руски езиковед, семиотик и културолог отделя особено внимание на града като текст. По този текст поколенията разчитат духовната азбука на миналото, надничат в духовния манталитет на предците си и вземайки частица от тази сакрална писменост, продължават нататък през вековете и историята. А поетите, както заключава в предговора на антологията поетесата Първолета Маджарска, „умеят да проникват в човешките сърца, които като неизчерпаеми рудници съхраняват неразкрити човешки съкровища. Защото пернишката душа е като галерия, в която има и чист кюмюр и мергел, галерия, която води към слънцето.


(1)Смъртни петна” – повест от Борис Христов. Обратно в текста
(2) Молох – 1. мит. Древен бог на слънцето, огъня и войната в семитската митология, на който се принасяли в жертва деца от знатни семейства, изгаряни върху жертвеници. 2. прен. Тиранична и безпощадна сила, която изисква пълно подчинение или непрекъснати човешки жертви. Обратно в текста
(3) Мамон – древносирийски бог на парите и богатството. Обратно в текста