ВИК ЗА МИЛОСЪРДИЕ

Димитър Златев

Отзив за новата книга „Милост” на Светозар Казанджиев

Думата „Милост” не е само заглавие на един от най-драматичните разкази в новата книга на Светозар Казанджиев. Изведена на корицата, тя превръща сборника във вик на автора за милост към природата и страдалната родина, вик в защита на изоставените от родителите деца /”Строшеното огледало”/, вик за милост към изоставените родители /”Ламбю и Ламбювица”/, вик за милост към несбъднатата любов /”Беличко, черният циганин”/, вик за милост към падналите на социалното дъно /”Посестрими”/, вик за милост към унизените и ускърбените /”Да погребеш сърцето си”/, вик за милост изобщо към човека. Така класическата тема за „малкия човек” - основна в нашата и в руската класика - зазвучава поновому и доказва, че Казанджиев е добър ученик, без да е подражател.

В разказа „Мечта” момчето с няколко думи характеризира баща си-мисионер. Ако леко ги перефразираме, те ще станат вярна характеристика на нашия автор: „Казанджиев е мисионер. Разпространява добро. Най-рядката стока.”

Човещината става основно послание към читателите. Доброто е смисъл на живота за мнозина от героите. Достатъчно е да споменем хлебарят Мехмедали, докторът от разказа „Рождество”, Дороти от „Булка за един ден… и завинаги”, черната полицайка от разказа „Не преставам да мисля за теб” и др.

Години наред Мехмедали от махала Диманово слиза с кончето си в общинския център, за да опече три фурни хляб, а надвечер да нахрани людете от махалата: по крайпътните дървета са окачени торбички - той ще постави в тях хляба, месен с любов и грижа; ще събере и левчетата, които после пъхва в торбата на Синапка-вдовицата.

В такъв момент старото конче Мустафа грохва на пътя, а стреснатият хлебар му говори: „Как си Мустафа, лошо ли ти е? Кажи, мили брате! Само не ме плаши с умирачка. Ако теб те няма, за кого аз да живея и за кого да умра…” В своята безпомощност той с вик събира махленците и заедно извършват традиционния мюсюлмански диалог за прошка към мъртвия…

Описанието е толкова трогателно, човешко! То извиква у нас асоциации с Елинпелиновския Боне и умиращата Сивушка, с Йовковия Другоселец и падналото конче. Ала тук няма подражателство, всичко говори само за душевното сродство на българските селяни, за които умиращото животно не е просто добиче, а събрат в тежкия житейски път за оцеляване.

Един от най-силните разкази за добротворството е „Не преставам да мисля за теб”./Доказателство, че за автора то не е само български патент, а общочовешки./ Своите герои той дни наред слуша в една спирка на нюйоркското метро: черният военоинвалид със саксофона и четирите му деца, различни по ръст и цвят. „Музикантите превръщаха грохота в песен, която стигаше до сърцето и оттам - до краоя на света…

На стената отзад - постер на афроамериканка в полицейски костюм и надпис: „Бъди благословена!” Разказът на тъжния баща прозвучава като трогателна балада. По време на чудовищния ураган „Катрина” над Ню-Орлеанс, взел безброй жертви, ужасеният баща и децата слушат по телефона последните думи на майката: „Ървинг, потъвам в океански вълни. Мъкна деца, възрастни, домашни любимци. От покривите крещят хора… Скъпи, това е краят. Любовта ми, колкото и да е силна, не може да спре океана”. След тези думи тя замлъква завинаги, за да оживее в елегантна мелодия. И в незабравимия урок по човечност!

Светозар Казанджиев не лакира живота, не идеализира своите герои. Възвишеното изкуство на мима и подлото коварство сякаш вървят ръка за ръка /”Белият лебед”/. Любовта и ревността водят до отвратителна постъпка /”Любов и война”/. Кара Тодор Черното в дивия си бяс преминава всяка нравствена граница /”Злодей”/. Ала дори и с пресъздаване на грозното авторът воюва в защита на Любовта и Човещината.

Човешката болка и нейната антитеза - религиозният фанатизъм - ни разтърсват в разказа „Да погребеш сърцето си”. Ходжата, „аллаховия човек”, отказва да погребе починалата студентка Босилена в селското гробище, защото е с българско име, сиреч тявурка.

Напразно сломеният баща опитва да го убеди, че е абсурдно сега да сменят името й с турско, след като по рождението си се е казвала Босилена. Последната му надежда е да получи другаде милосърдие. „Сутринта Джамал задяна ковчега на гтръб и заситни полупрегърбен към съседното село. Вървеше бавно и още по-бавно „разговаряше” с непрежалимата мъка. Дори изсушена от болестта, тя тежеше към четиридесет и осем кила”.

И другаде болката му се блъска в каменна стена от бездушие и фанатизъм. В безизходицата си бащата решава да стори грях - да я погребе в „неосветено място” - нивата, където неведнъж са срещали изгрева сред тютюневмите стебла.

„Щом в гробищата, които Ти си осветил, няма място за моето сърце, ще го заровя в бащината земя. Знам, не е по традиция, но е човешко!…” - Човешката морална норма е висша мяра за Светозар Казанджиев. Защото много от ситуациите в разказите му звучат като антична трагедия.

Авторът се пази от повторение на сюжети и конфликти. Дори когато са се срутили на социалното дъно, героите му - като босяците на Горки, не губят човешкото си достойнство, намират жест с който доказват възгледа на писателя за човека. Любов и омраза, благородство и коварство, съпричастие и егоизъм - многообразни са човешките страсти и съдби при героите на Казанджиев.

А това говори за професионалните търсения и умения на автора. И макар на места да огрубява диалога между героите си, той остава верен на своята нравствена позиция, доказвайки, че българският писател остава търсач и певец на човещината. Разказите в сборника „Милост” са като хляба на неговия Мехмедали - месени с любов и грижа.

Декември 2017 г.