ТРОХИЧКИТЕ

Никола Монев

Наредили сме се около софрата всички: тате, мама, дядо, баба, кака Ленка и аз. Мама е сготвила много вкусно ястие от разни зеленчуци. Дядо, извадил ножчето си, ни режеше тънки порязници хляб.

Ние с кака Ленка бързо изядохме сложените пред нас порязници и аз нетърпеливо грабнах питата, за да си отчупя комат. Отчупих, отчупи си и кака.

Засипахме отпреде си с трохи. Дядо ме погледна през гъстите си вежди и настави:

- Косе, защо бързаш? Аз щях да ти отрежа.

- Нищо, нищо, дядо, аз си отчупих сам.

- Не е нищо то - отвърна дядо. - Хем не е прилично така да ръфате хляба като Мурджо, хем пръснахте сума трохи. Я погледнете отпреде ви какво е!

Наистина, пред мене и кака Ленка имаше много трохи. Ние ги събрахме набързо в шепи и ги изсипахме на трапезата.

- Нищо, бе, дядо, колко трохи са те!

- Не е нищо, синко! Шепа трохи са излезли от три шепи жито! Сега шепа трохи, довечера толкова, утре, други ден, направи му сметката! Всяко зрънце е капка пот, потта на татка ти, на майка ти, на всички, които работят земята. А трудът е свято нещо. Ние трябва да го ценим. И прашинката, дето е речено, от труда е скъпо и мило нещо. Който не го цени така, той не е добър човек, той е разсипник. Па и да ви кажа ли: От баща си, от дяда си, живели преди много години, знам, че е грешно да се пръска, да се тъпче хляба, за който посягат хиляди ръце, между които много на дечица като вас. Който пести зрънцето, трохичката, той почита и обича труда, обича хората, обича Бога. Такъв човек ще живее доволен и честит на земята.

Слушахме с наведени глави. Кака Ленка и аз целунахме ръка на дяда ни за тия му думи.

——————————

сп. „Светулка”, кн. 3, 1932-1933 г.