На самия бряг на Сена, в едно улично бистро, Валя седеше сама на маса за двама и пиеше чаша червено вино. Необяснимо защо, беше някак си щастлива и спокойна. Дълбоко в очите й можеше да се усети тъга, но само ако човек се вгледаше по-задълго в тях. Държеше новия брой на „Ел” и се правеше, че се интересува от моделите в него. Знаеше, че за последно поема от есенния парижки въздух, но това ни най-малко не я караше да се притеснява. Преди осем години беше дошла тук сама и с големи амбиции, а сега, осем години по-късно, пак беше сама и й трябваше толкова време, за да разбере, че тези амбиции я бяха довели до една голяма заблуда. Искаше да се махне от тук. Искаше й се никога да не бе идвала тук, а преди толкова време Париж бе голямата мечта на живота й.
Сена си течеше покрай нея. Листата все така продължаваха да плават по мътните й води, само че това вече не й правеше впечатление.
Затвори списанието. Вдигна глава и погледна към помпозната сграда на отсрещния тротоар. Намираше се само на няколко пресечки от Лувъра и се смяташе за най-престижната изложбена зала в Париж.
„Градът на любовта представя „Любов” – последната изложба на световноизвестния художник Алекс!” – плакатът все още висеше върху фасадата й. Бяха го поставили вчера, а днес вече трябваше да го махат.
Тя организира тази изложба. Това за нея беше триумфът на живота й. В тази зала се допускаха само определени художници и да се организира изложба тук беше мечтата на всички, които се занимаваха с това. Тя успя. Вярно, че много голяма заслуга имаше и културното аташе. То бе впрегнало всички дипломатически козове, за да се даде достъп до тази зала.
Алекс даде съгласието си с изричното условие, че той сам ще подготви всичко и никой да няма право да влиза в залата преди мига на откриването на изложбата. За „Любовта” се говореше отдавна. Вече нямаше нужда Валя да търси журналисти, за да я отразяват, те сами я намираха.
Аташето се подготвяше за откриването. Речта този път не беше съчинена от дъщеря му. Костюмът му беше чисто нов. Нямаше как! Много му беше мъчно, но трябваше да признае майсторството на Алекс.
Имаше търговци от Хонг Конг до Лос Анжелис. Картините щяха да се продадат още преди да бъдат видени, ако Алекс бе позволил това, но Валя разбра, че той иска да изненада всички. Още при първият им разговор, преди осем години, той й бе казал, че неговата най-голяма мечта е да направи изложба за любовта.
Всички очакваха да бъде прерязана лентата и да се гмурнат в този своеобразен пазар, който преди всичко трябваше да бъде изложба на картини.
Валя беше нервна. Оставаха няколко минути до откриването, а Художникът го нямаше. Това му се случваше за пръв път. Тя едвам успяваше да овладее нервите си. Чувстваше се предадена от него. Алекс не я допусна до залата, така че и тя влезе за пръв път с всички останали. Салоните бяха огромни. От таваните им висяха големи стъклени полилеи. По земята бяха разстлани красиви килими, а в средата на залите имаше малки барокови пейки, на които с удоволствие човек можеше да седне и дълго да се любува на картината пред него.
Първите, които успяха да влязат, бяха нетърпеливите, но само след секунда се чу гръмогласното:
- Но тук няма нищо!
Именно през тази секунда се случваше онова нещо, през което Художникът от най-великия творец, се сгромолясваше до нивото на последния лъжец.
В първата зала стените бяха чисто бели, във втората също… същото бе и в третата. Валя също побеляваше, но с цвета на восъка. Тълпата все повече се чувстваше излъгана от Художника, въпреки че бе свикнала на всякакви екстравагантности, представени й от многото творци, които отдавна бяха забравени в парижките вечери. На нея всичко това й заприлича на негова екстравагантна приумица.
- Той посрами всички нас! – викаше гневното аташе. – Той посрами цяла България! Това не може да е никакъв творец! По такъв начин ли е решил да предизвиква шум около себе си! Най-накрая всички разбрахме що за човек и творец е прехваленият Алекс.
В дъното на коридора, който свързваше залите, в един от тъмните му ъгли, Валя забеляза, че виси нещо като картина. Доближи се. Там висеше онзи лист, който представляваше най-голямата тайна на Художника. Ангелът стоеше пред нея и сякаш я гледаше право в очите. Валя, чисто по женски, усети че това беше най-голямата й съперница. Този ангел беше нещо, която тя не можеше да бъде. Художникът бе нарисувал своята муза, своето вдъхновение и сякаш с тази картина показваше на всички коя е неговата единствена и вечна любов, на която се бе врекъл завинаги.
Валя се почувства прекалено слаба, тя не можеше по никакъв начин да измести този ангел от сърцето на Художника.
Покрай нея застанаха и други хора. Мълчаха. Гледаха и тихо се омайваха от тази Любов. Търсеха я в себе си и бяха готови да я споделят.
Само от далечината на залите се чуваше продължаващия високогласен монолог на аташето:
- Нали ви казах! Той не е никакъв художник! И в училище всички знаеха, че художникът съм аз!
„Той не е никакъв композитор! – бе казал някога Салиери за Моцарт. – Аз съм композиторът!”
Търговците също бяха недоволни. Мефистофел злобно се беше скрил в сянката на изгасналата светлина.
Валя знаеше, че това е краят. Както Алексовият, така и нейният.
Художникът си беше заминал за Ахтопол. Алекс някак си беше надделял над Александър Славчев, но каква ли бе цената за всичко това? Дали не беше прекалено скъпа!?

Валя отпи за последен път от чашата парижко вино. За последен път плати на сервитьор в парижко бистро. За последен път тръгна да се разхожда по парижките улици. За последен път погледна към мостовете на Сена. Нищо не я спираше тук. Почувства се като щъркел, чието ятото вчера бе вече отлетяло на юг.
Работниците бяха започнали да свалят плаката от фасадата.
„Градът на любовта представя „Любов” – последната изложба на световноизвестния художник Алекс!” – наистина последната.
Тя събра силите си и отлетя да търси изгубеното си ято. Още една зима тук нямаше да може да издържи.

Двигателят на колата почти прегря, когато Валя видя десетината къщи, които би трябвало да се наричат село Манастир. Намираха се само на десетина километра от Ахтопол, навътре в Странджа планина. Тя си спомни за един разговор между нея и Алекс:
- А защо избра Ахтопол? – попита тя. – Заради морето ли?
Той се усмихна. Погледна я и й отговори така, сякаш това беше най-естественото нещо, което тя не можеше да разбере.
- Всеки си има някоя любима планина, остров или река. За теб това място би трябвало да е Париж, а моето си място е тук, в Ахтопол, и то не толкова заради морето, колкото заради Странджа. Времето буквално е спряло и едва ли мога да си намеря по-приказен свят от тук. Зад онова дърво там, очаквам да се появи някой елински търговец или елински войн. Там пък, по пътя, чувам да трополи римски пехотинец. Нагоре пък живее някой тракийски виноделец. По брега пък идват я воините на Перикъл, я кръвожадните кавказки пирати-лази. Виждаш ли онзи голям дъб? Зад него пък се крие хайдутин с нож между зъбите. Знаеш ли, че Индже войвода е преместил онзи камък, а египетската царица Бастет е погребана в сърцето на планината? Знаеш ли как изрисувах всички лодки? Колко красиво стана? А там, накрая на Ахтопол, на самия плаж, на онзи камък, виждам как се е изтегнала самата Агата и се радва на тази красота. Обясни ми: С какво да заменя всичко това?

Нямаше никъде табела, не беше отбелязано на никаква карта, но това беше Манастир, защото просто не можеше да бъде нищо друго. Къщите бяха кацнали на склона над рекичката, течаща към Силистар и стрехите им се бяха слепили банално една за друга, сякаш да се пазят взаимно. От какво ли можеха да се пазят! Може би единствено от старостта. Валя спря пред една от тях и отвори вратата на малкото дворче. Посрещна я мила старица, която сякаш живееше още от времето, когато Агата се беше заселила в този край.
- Добър ден! – къде сконфузено, къде нахакано поздрави Валя.
- Добър ден! – отговори й с усмивка старицата. – Какво те води насам, моме? Тук никой не идва.
- Търся един художник. Бях в Ахтопол и от там ме насочиха към Манастир.
- Какъв художник! Тук нямаме такива. Само едни старци сме в нашето село.
- Трябва да му върна една картина – продължи Валя. – Казва се Алекс. Ето, имам и негова снимка.
Старицата пое къса хартия. Погледна я и в следващия момент ръцете й леко потрепнаха, сякаш държеше икона.
- Да. Знам го.
Старицата продължаваше да се вълнува, а гласът й едва се дочу, когато каза:
- Той е свят човек! Той не… е… художник!… Той е нашия зограф!… Той помага на всички.
Валя прочете в погледа й нещо, което до този момент не бе видяла в очите на никого, с когото бе говорила за Алекс. Именно тук, в това село, скрито в източния край на Странджа планина и кацнало над малката рекичка, тя разбра неговата същност. Цял живот той е бил зограф. За да може осем години да бъде на върха, то той трябваше да черпи от някъде тази енергия. Той се бе отказал от този блясък, от тази слава, от всичко, към което се стремеше нормалният човек, за да се върне при този корен и да му се отблагодари така, както може само един зограф.
- Той възстанови стария манастир. Сега се е заел да го изографисва. Става много красиво. Селото ни няма да умре. Внуците ни ще се върнат, ако не те, то съм сигурна, че техните деца ще си дойдат. Все по-често млади хора като теб се отбиват до нашето село. Харесва им! – каза старицата, погледна я и продължи още по-възторжено: – И всичко това той съживява със собствени средства. Ако искаш да го видиш, тръгни по тази пътека и като чуеш далечния шум от вълните, погледни надясно. Там ще го намериш, но не го заприказвай задълго. Изнервя се, ако някой прекъсне зографисването му. Никого не допуска до себе си. Всичко прави сам.

Алекс не я разочарова. Нито Париж, нито славата, нито парите го бяха променили. Тя се променяше.
Неговата пресметливост я дразнеше много. Сега си обясни защо всички сделки, когато продаваше картините му, договаряше сам. Не че тогава не й е имал доверие, просто целта му е била друга. Обясни си и онова аскетско обзавеждане, с което я бе изненадал ахтополският му дом. Оказваше се, че всичките му спестявания, които получаваше, не ги внасяше в някоя швейцарска банка, както си мислеше преди, а с тях той градеше този стар манастир.
Валя вървеше по пътечката, когато чу разбиващите се в далечните скали сърдити вълни, които след това се превръщаха в пяна. Някъде от тази пяна се бе родила Афродита, а може би и Агата, но не и тук.
Алекс беше облечен във вечната си бяла риза и на главата си бе нахлупил вишнево червената си барета. Беше се качил на едно дървено скеле и зографисваше външната стена.
Това беше вечното в живота. Преди много години, когато тук се е строяло, навярно пак някое момиче е стояло скрито в храстите и с трепет е наблюдавало тогавашния зограф. Е, не е дошло чак от Париж, но нали въздишките са били същите. Навярно и то се е крило зад същия храст и по същия начин се е страхувало да се доближи до Зографа.
Всичко наоколо си беше така, както е било преди много векове и тук Валя усети смисъла на любовта му към Странджа.
Постоя още малко. Помълча. Погледа го как рисува, а сърцето й пак заподскача. Той се обърна в нейната посока. Тя се уплаши да не би да я види и бързо легна на земята. Не искаше да я види. Малко я беше страх и много я беше срам. Тя почувства душата си отново на дванадесет, само че не съвсем!
Искаше й вече да си тръгва, но нещо я спираше. Тогава зад гърба си чу глас:
- Момиче! Намери ли го? – беше старицата.
Валя се изправи. Отупа изцапаните си колене и лакти. Усмихна се неловко, след което се изчерви. Прииска й се да побегне към селото, само че старицата бе преградила тясната пътечка. Алекс ги забеляза и слезе от скелето. Двете жени тръгнаха насреща му.
- Зографине – объркано започна старицата. – Това момиче те търсеше и помислих да не се изгуби, та я придружих. Каза, че те познава.
Художникът се усмихна:
- Благодаря ти, бабо Злато! Познавам я! Не се притеснявай – след което се обърна към момичето: – Валя, какво правиш тук? Мислех, че си още в Париж!
- Аз се притесних! Замина си без да се обадиш! Дори не дойде на откриването! Остави ме сама. Не знаех какво да правя.
Той се усмихна.
- Извини ме! Не исках да те злепоставям, но така се получи. Как приключи изложбата?
Валя не искаше да му разказва за провала, но Алекс знаеше. Нещо повече дори. Самият той го бе искал.
- Знам всичко, което се случва в този бляскав свят. Не можах да си намеря мястото там, въпреки че не мога да се оплача от нищо.
- Обвиняваш ме за всичко, което направих за теб?
- Глупости! Виждаш ли го този манастир? Ако те нямаше теб, това тук щеше да продължава да си е един змиярник! А сега?
- Красиво е! Сега разбирам защо изобщо не се задържаше в Париж!
Бабата си тръгна по пътечката към вкъщи.
Двамата тръгнаха към сградата.
- Нося ти картината – каза Валя.
- Не се ли продаде? Нали на мъртвите художници цената се вдигала многократно?
- Но ти не си мъртъв!
- Така ли? За всички тях вече съм такъв.
Манастирът наистина беше много красив. Стените му бяха в бяло. През годините беше останала само камбаната на църквата. Бяха я съхранили старците от отиващото си село и сега с гордост я бяха поставили пак на мястото й. През годините на турското владичество, когато тук се е намирала Хасекията, манастирът бе изживял своя разцвет, а години по-късно, когато тъмните времена бяха отминали, ненадейно защо той загина и единственото нещо, което беше останало от него, бе тази камбана. Тя пак си идваше на мястото и пак щеше да събужда нечии души.
Двамата се доближиха до скелето. Валя не виждаше почти нищо. За миг си спомни онази вечер в хотелската стая. Изпитваше страх, но имаше нещо много по-силно от този страх. Както при животните – гладът винаги беше по-силен от страха, така й при нея нуждата й да го прегърне, да го целуне, беше по-силна от този страх. Алекс й заприлича на някаква ледена скала, но въпреки това тя го прегърна. Целуна го, а той продължаваше да бъде леден. Дори и горещите й устни не успяваха да го стопят.
Тя отвори очите си и погледна. Зад скелето се виждаше новият му стенопис. Там пак беше нарисуван онзи ангел от последната изложба. Ангелът, това беше тя, неговото вдъхновение, неговата муза. Той цял живот се беше врекъл в тази любов и за Валя нямаше място там. Почувства се много малка и сякаш много недостойна за него, но все пак тя беше истинската. Тя можеше да плаче, да страда, дори и да убива, а този ангел живееше някъде, където никой не можеше да иде.
Валя се отдръпна, а художникът продължаваше да стои пред нея като ледена фигура.
- Ти цял живот ще обичаш само нея! – каза тя, след което му подаде свитъка, който донесе от Париж. – Дръж си я! И си живей с нея! Аз нямам място в твоя живот!
Тя тръгна обратно по пътеката към селото. Беше прекалено развълнувана. На любовта й трябваше споделеност, но Валя разбра, че не може да я получи. Крачките й постепенно се ускоряваха и накрая тя побягна. Очите й се напълниха със сълзи и дори не забеляза старицата, когато пробяга покрай нея.
- Момиче, ще паднеш! – се провикна тя зад гърба й.
- Нека! Нека да падна! – й отговори като продължи да бяга.
Алекс стоеше пред скелето. Не му се рисуваше повече. Погледна свитъка. Това беше онази картина, която не му бе давала покой десетки години. Погледна я. Мира го гледаше с очите на ангела. Той не знаеше какво да направи. Тя беше неговото вдъхновение, неговата муза. Тя беше жената-символ, с която най-дълго бе споделял радостите си. Тя му беше помагала, тя му беше топлила нощите. Тя го бе вдъхновявала.
В този момент в него отново заговори Александър Славчев:
- Е! Доволен ли си вече? – попита той. – Аз си изпълних обещанието и тогава, на онези стълби, те оставих да оживееш, а сега ти си наред да изпълниш своето обещание! Не си го забравил, нали?
- Не! – отговори му Алекс. – Мисля, че ти победи още там, на стълбите. Не искам да се боря повече с теб!
Захвърли четките и побягна по пътечката към селото.
Свитъкът се търкулна по скелето, падна на земята, след което вятърът го отнесе.
Мъжът бързаше по пътеката.
- Бягай! Ще я стигнеш! – каза старицата, когато премина покрай нея.
Валя беше се подпряла на един дъб. Дишаше дълбоко. Той се доближи до нея. Тя се обърна и го видя.
- Валя, чакай! – каза мъжът. – Не искам да си тръгваш. Искам да останеш!
- Защо? Муза не мога да ти бъда? – тя въздъхна. – Като каква ти трябвам?
Славчев я погледна. Душата му се изпълни с нежност.
- За какво ми е тази муза? Теб искам! Животът е тук на земята, а не в облаците!

Вечерта беше тиха и спокойна. Дори не се появи и вечерният бриз. Къщата на улица „Бриз” беше събрала цветовете и тишината на цял един свят. В такива моменти човек има чувството, че целия останал свят току-що се е качил на кораба „Титаник”, а той е останал съвсем сам на пристанището.
- Защо трябваше да ми измисляш това име – Алекс? – попита той. – Та аз съм си Александър Славчев!
- Така трябваше! Беше ми по-лесно да те налагам като творец и да те продаваме по-лесно. Всички велики художници са с по едно име. Не си ли доволен?
- Така е! Но разбираш ли, получи се така, че аз самият не знам кой съм от тях двамата! И си мисля, че Алекс е съществувал много преди ти да го откриеш.
Валя се усмихна.
- Ти го извади от мен и го показа на другите хора…
- …а те му сложиха цена! – добави тя.
- Да! Така е! Но не исках това да кажа. Ти му даде онази смелост, която му беше необходима.
- Тогава защо избяга от последната си изложба?
Александър я погледна.
- Знаеш ли, усетих, че не живея моя живот. Усетих, че ставам част от тази машина, която създава тези невидими правила. Би ли ми отговорила, защо си се родила на земята, ако ще повтаряш живота на другите хора? Защо си се родила, ако не направиш нещо по-различно, нещо по-хубаво? Защо трябва суетата и славата да те погубват? Защо?
Валя не беше готова за такъв отговор. Мъжът я погледна и продължи:
- Много е просто! Защото твоят егоизъм го иска това. И къде тогава щеше да остане единственото място, където да живее Алекс? Знаеш ли?
- Не.
- Ще ти кажа. Алекс щеше да остане да живее върху етикета. Само там. На етикета, на който пише: „Алекс! – „Нестинарски танци”, а в долния край с малки червени цифрички е добавено – 58 000 лева”.

Беше девет часа сутринта. Най-доброто време за рисуване. Алекс се събуди. Тя лежеше до него. Топла и нежна. Можеше ли и пролетта и лятото да минат неусетно, за да се радваш на есента!
Тя бе оцветила малкия Ахтопол. Усещаше се соленият мирис на морските вълни. „Титаник” наистина беше отплавал още вчера. Той стана. Тихо се облече. Нахлузи баретата си. Облече си нова бяла риза, а на улицата го огряха меките слънчеви лъчи. Това беше есента на неговия живот. Би трябвало да й се радва, а пак имаше нещо, което не му даваше покой.
Беше девет часа сутринта. Най-доброто време за рисуване. След около половин час застана пред стените на манастира. Някой беше вдигнал вчерашния свитък и го бе поставил на портата.
- Може би онази старица! – си помисли той, след което се качи на скелето и беше готов да продължи зографисването.
- Здравей! Тук ли си? Тази сутрин защо закъсняваш?
Той погледна. В началото не можа да повярва, но след това се усмихна. Тя беше седнала до него, на самия край на скелето. Видя в очите й онзи жар от парижката вечер, когато уж беше журналистка.
- Здравей, Мира! Отдавна не сме се виждали! Къде изчезна от толкова време?
Тя седеше до него. Усмихваше му се. Галеше го по ръката, а той започна да рисува. Би трябвало някога да е държал тази ръка и би трябвало да я е учил как се пише а, б, в.
- Дойдох да ти позирам. Знам, че пак си започнал да ме рисуваш! А и защо така ме беше захвърлил на земята? – тя показа свитъка. – Исках да ти се разсърдя.
- Ти не можеш да ми се разсърдиш! – каза уверено той.
Тя го хвана през раменете и като малко дете се провеси на гърба му:
- Аз мога и да не мога да ти се разсърдя, но мога да те ревнувам!
Устните й бяха горещи, а целувката й се плъзна по целия му гръб. Сякаш това беше онази вечер, когато влетя като ангел в самотната му къщурка и го накара отново да влезе в тъмните ъгли на своето мазе, за да открие пак онази дълго забравена картина.
- Не спирай! – каза той.
Алекс продължи да рисува. Белите му ръкави вече бяха изцапани с различните цветове от палитрата. Устните й ставаха все по-горещи. Сърцето му тупкаше все по-учестено, докато накрая хвърли четката, изхвърли палитрата и целият потен седна на края на скелето. Тя беше до него и му се смееше, а беше толкова красива. Художникът изпита страх. Не искаше да я поглежда.
- Ами, ако Мира наистина съществува? – си мислеше той на глас.
- Ха! Ха! Ха! – кикотеше се тя. – Още ли се съмняваш? Аз съществувам! Как можеш да се съмняваш? Виж този стенопис! Виж го добре! Кой е нарисуван на него?
- Ти!
- На този свитък, който показа чак в Париж, кой е нарисуван?
- Пак, ти!
- Ха! Ха! И после как имаш смелостта да се съмняваш в това дали аз съществувам! Винаги съм била до теб и ти имаш нахалството да се съмняваш дали аз съществувам? Защо ме караш да се смея?
- През целият си живот съм мислил само за теб!
- И аз! Защо мислиш, че дойде в Агатопол? Нима не разбираш!
- Тук се чувствам като у дома си!
Тя пак се закикоти неприлично.
- Та не разбра ли, че аз те докарах тук!
Художникът ставаше все по-объркан.
- И коя си ти? От къде дойде?
- Ти знаеш много добре! Дойдох от вълните. Колко пъти си минавал покрай мен и се правеше, че не ме познаваш!
- Ти си Агата!
- Ха! Ха! Ха! Глупчо! Най-накрая разбра коя съм аз!

По пътеката към манастира идваше Валя. Отдалеч тя видя Алекс. Той седеше сам на скелето. Погледна към стенописа. Беше го завършил. Имаше много уморен вид. Отдалеч го чу, че разговаря с някого, но когато приближи, видя, че е сам. Той наистина говореше на висок глас със стенописа. Валя се почуди дали да продължи към него. Той не я забеляза, сякаш беше друг човек.
След това видя и отворения свитък закачен на портата. И двете творения си приличаха. Образът, нарисуван на тях, беше един и същ.
Стана й много тъжно. Въпреки че не я виждаше, Валя усети, че тя отново е тук. Разбра, че той цял живот ще обича само нея, а тя ще трябва да се примири с това винаги да бъде втората. Знаеше, че когато вечер си легнат двамата, това за него ще бъде поредната му изневяра, но на Валя и това й стигаше. Можеше да му прости, защото го обичаше!
- Алекс, хайде да се прибираме у дома! – каза тя.
Едва тогава той я забеляза. Слезе от скелето. Целият беше потен, сякаш още личаха влажните й устни по цялото тяло. Започна да трепери. Валя го загърна.
- Хайде да се прибираме! – отговори той.
- Много е красиво това, което си нарисувал днес! – каза тя и заплака.

Есента идваше и си отиваше. След нея зимата идваше и си отиваше. Същото ставаше с пролетта и с лятото. Човек идваше и си отиваше. И какво щеше да остане след него, ако го нямаше вдъхновението, ако я нямаше Агата? Ако я нямаше Мира или Валя? Ако я нямаше любовта?

30.01.2008 г.
Димитровград

Николай Ганчев – АГАТА