София и през есента, и през пролетта си беше една и съща. Много малко бяха останали, които продължаваха да забелязват сезоните, слънцето и другите хора. Всичко се бе превърнало в термини: трафик, средства, печалба, мутра, кола, дограма. Сякаш животът се бе опростил до толкова, че хората бяха спрели да се занимават с всичко друго. Сякаш всички въпроси бяха изчезнали и ги бяха заменили с тези кратки термини и бе останал единствено най-безличният и най-опростеният въпрос за всички тях, а именно: Колко изкарваш? Това беше онзи въпрос, който трябваше да накара хората да се чувстват още по-еднакви и с това уж по-силни! Може би след известно време всичко щеше да се опрости дотолкова, че хората да ограничат общуването между себе си само със задаването на няколко въпроса: Колко? Кога? Къде? Защо? Или пък може би щяха да останат няколко висши форми на общуване като: Ти беше ли там? Ти ходил ли си там? И вместо обичайното и низше – ъ-хъ!, щеше да се отговаря с аристократичното: Ох! Да! Естествено! И този беше там!
Опростяване и уеднаквяване, това щеше да е бъдещето, а като си помисли човек, колко много жертви се правят за тази нова матрица, още от сега, би трябвало да го накара малко да се замисли за всичко това! В лишаването на индивида от неговата индивидуалност ли се заключваше човешкото развитие? Това ли беше смисълът на всички жертви?

Животът на Алекс беше друг, а и трябваше да е така. Не обичаше тези неща. Интересно, че никой млад човек не обичаше това, но колкото повече порастваше, толкова повече се стремеше да влезе в рамката на живота и тя, до края на годините му, да го удря по главата и да не му дава да се развива и променя себе си, а и най-лошото беше, че искаше и другите да станат като него. Така беше по-лесно! Дали това неговото не беше някакъв художнически наивизъм? Какво се беше случило с другите, че наричаха човека, стремящ се към доброто и по-различното – наивист?! Коя беше тази сила, която им даваше правото да „коригират” различните? Не беше ли това силата на страха? Навярно, за да се пребори тя, трябваше човек от време на време да излиза от листото, под което се криеше, за да разбере, че и в дъжда и в гръмотевиците има също толкова красота, колкото и в безоблачното и скучно небе, надничащо под сянката на листото.
Нима да се стремиш да излезеш от рамката не беше нещото, заради което те бяха нарекли индивид, а същевременно те бяха наказали с това – цял живот да се стремиш да бъдеш маса! Революционният подем по търсенето на истината от масите приключваше със заспиването на масите върху масата.

Ахтопол беше много по-близък до усещане за живота му от родната София. Сякаш тук, край морето, плевелът по-трудно прокарваше корените си. Дали защото почвата беше по-солена, или защото моряците-рибари можеха да стигнат до хоризонта и все още им беше останала онази сила, чрез която се радваха на изгрева, на сезоните и на безкрая. Тази сила при тях си беше нещо естествено, нещо като тяхната Природа, докато при художника не беше така. През целия си живот той съвсем съвестно я беше защитавал. Той я беше осмислил и приел, че е единственото нещо което си струва да бъде забелязвано и живяно. Суетата беше далеч, кратките и безсмислени форми като: ъ-хъ, о-оо, е-ее, липсваха съвсем. Нямаше го и онзи кратък въпрос – Колко?, който даваше смисъла и еднообразието на живот за останалата част от „разумното ни общество”. Тук всичко като че ли беше идеално, но пак нещо липсваше.

В този момент Художникът се изкачваше по стълбата между етажите на един осемнадесет етажен жилищен блок, който преди четиридесет години бяха снимали по всички картички, показващи го като новото лице на социалистическата ни столица. Можеше и с асансьора, но му се прииска по-бавно да достигне до нужния, последния етаж. Всяко стъпало го връщаше години назад. „Новото лице” миришеше на мухъл, а и картичките с него вече можеха да се открият само в антикварните магазини. Алекс знаеше, че го очаква една много неприятна среща, но разбираше, че именно тя ще отговори на най-важния въпрос в неговия живот. Художникът вървеше бавно, но не беше сам. В неговите стъпки доволно крачеше и Александър Славчев. Те приличаха на двама средновековни рицари, които се готвеха за поредния си дуел. До кога в техните двубои нямаше да има труп!? И защо винаги имаше следващ дуел? До кога? Кой трябваше да бъде победител? И какво означаваше това, да победиш, ако трябва да унищожиш своята друга половина! Дали това не беше мигът, в който Мефистофел щеше да откупи душата му?
Само преди няколко часа Алекс пристигна от Пловдив. Там обиколи всички списания, библиотеки и бохемски кръчми. Ходи до журналистическата гилдия, но навсякъде получаваше един и същ отговор на въпроса, който задаваше.
- Не! Не я познаваме!
Все повече Алекс започваше да се чувства объркан и все повече другият се събуждаше и се изправяше срещу него. Дуелът със Славчев беше неизбежен. Омръзваше му. Искаше веднъж завинаги да спре с тази игра и с това раздвоение.
- Никога не е имало такова списание в града! – му отговориха отново, а другите добавиха: – Никога не сме чували за такава журналистка и такова списание!
Ставаше му все по-неприятно от този факт, но трябваше да я намери. Славчев ставаше все по-истински, а художникът все по-объркан и все по-незабележим.
Пристигна в София. И там резултатът беше същия. Такова списание не е било никога издавано в България, а и за такава журналистка отново никой не бе чувал.
Някой друг беше наредил мините в полето, през което трябваше да премине. Някой друг беше махнал предпазните парапети на тези безкрайни, мухлясали стълби.
Онази картина в ателието му беше готова най-накрая, двадесет години след нейното начало, но той едва сега осъзна, че тя не означаваше нищо без Нея и заради това, в този момент, трябваше да прекрачи последното стъпало, на последния етаж, на блока от старата картичка, за да застане пред една до болка позната врата, която не се беше променила с нищо за последните двадесет години. Миризмата на мухъл се засилваше с всяка измината секунда.
Спомни си как бе живял тук, зад нея. Спомни си, че тук беше започнал да Я рисува в една много тъмна нощ, преди двадесет години, без да вижда нищо с очите си. Това усещане го накара да се почувства много по-спокоен. Но в следващия момент усмивката му се сбръчка и усети някаква погнуса. Тук за пръв път в живота му бяха направили така, че Алекс и Славчев да се усетят като две различни личности. Тук се бе сблъскал с фалша и пошлостта. Тук бе чел онези две тетрадки – синята и червената.
- Не! Това не е вярно! – каза Алекс, сякаш отговаряше на зададения му от Славчев въпрос. – Сега разбирам защо винаги си искал да отвориш отново тази врата! Ти се роди тук. Зад нея.
- Е! И какво от това? Нали някой трябваше да те приземи? – попита Славчев. – Нали не си мислиш, че цял живот щеше да живееш с илюзиите и мечтите си! Аз ти бях нужен тогава, а сега, след няколко секунди, когато отново видиш миналото, ще съм ти по-нужен от всякога! Повярвай ми! И ако искаш да знаеш, цял живот го чакам този миг!
Алекс направи последната крачка. Постоя малко. Така му се прииска да се изпикае на тази врата и да тръгне обратно, но се отказа. Позвъни. Сякаш Мефистофел държеше ръката му върху звънеца.
Зад вратата се чу някакво движение, което наподобяваше равномерното биене на палките по тъпана. Вратата се отвори и тя застана пред него. За тези двадесет години беше пораснала много… на килограми. Тя се бе превърнала в То. На това неопределено нещо косата беше изрусена до сребро. Когато се къпеше, винаги оставаше някъде неизмит сапун между гънките на тялото си, просто не го виждаше. Отдавна беше спряло да се прави на поетеса. Беше заменило художника с бояджията, беше заменило поета с писаря. Изобщо, беше се превърнало в това, което си е било винаги. В повечето човешки животи винаги се случваше така, колкото и да бягаш от същността си, тя накрая винаги те настига и побеждава. И по времето на това бягство са били затворени единствените минути, в които си бил различен и си живял истински. Защо на това То, му е трябвало да си купува небесносиня тетрадка, когато животът му е бил затворен между червените корици на другата тетрадка? Може би именно мечтата да пише в тази тетрадка са били единствените секунди живот, които са му дали някакво развитие след първите седем години. Все пак тези няколко секунди са си една голяма крачка, като се има предвид, че по-голямата част от хората не са имали нужда дори и от едната секунда различност.
Изрусеното То го погледна.
Той стоеше пред нея. Един странник от далечното минало. Изглеждаше си все така замечтан и леко усмихнат. Времето бе минало покрай него като дори бе забравило да посипе косите му със сняг. То не знаеше какво да каже. Дори й обичайното „Здравей!” не излизаше от устата. По ръцете на това то, бяха полепнали люспи от рибата, която чистеше в момента. Очите му бяха хлътнали и черни кръгове очертаваха очните му ябълки. Някога, при последната им среща, се бе почувствало виновно и си мислеше, че това чувство бе заличено в него, но сега, след като отвори вратата, то отново се завърна в сърцето му. То, макар и за малко, пак се превърна в тя. Завърна се и сърцето й. Всъщност този странник от далечното й минало се оказваше, че бе единственият странник, появявал се в целия й живот. И колкото и да й се бе искало тогава да живее, заради онази небесносиня тетрадка, се оказваше, че никога не бе имала тази сила. Дали пък това не беше вината, за която не бе имала обяснение?
Алекс усети чувството, което бе потушило вълненията му преди двадесетина години… Беше му гнусна и това се бе превърнало в една константа. Константа можеше да бъде не само усещането за топлина, за студенина, за глад и за жажда, но се оказваше, че и погнусата също беше такава. Мислеше си, че е забравил всичко това, но се оказваше, че е заключено някъде в него и в такъв момент, отново напомняше за себе си. Такъв беше животът, сещаш се за някой човек и ти става топло, сещаш се за друг човек и ти става весело, а когато той изпитваше някаква погнуса, първото нещо, за което се сещаше, беше тази изрусена дебелана. И за негово най-голямо учудване, не можа да си спомни дори и името й. Сякаш пред него застана съвсем друг човек, а всъщност двете бяха едно и също нещо, просто едната беше изяла другата и от тя се беше превърнала в то, но това той нямаше от къде да знае.
Славчев потриваше доволно ръце, на лицето му се беше изляла доволната ехидност от предусещаната победа. Остреше копието си и беше готов да го забие в сърцето на Алекс. Желанието за победа, нуждата от това да забие острието дори и в този, другия в него, го заслепяваше. Победата беше сладка и много нужна, та дори и ако трябваше да убие и доброто в себе си. Апетитът от тази победа сякаш го караше да се чувства жив. Дори не се замисляше защо е така. Искаше я тази победа на цената на всичко.
Победата беше част от човешката история, тя беше част и от човешката трагедия. Много по-често усещането, което ни даваше тя, бе по-силно от разума. Не е лошо, ако побеждаваш и държиш копието на доброто, но кой определя кое е доброто? И кой ти е дал това копие, което държиш именно ти? Сам си го взел? Нима?

Една секунда. Две секунди. Три секунди… Паузата се оказа прекалено дълга.
„Поетесата” беше спряла да издава присъди над другите хора. Отдавна се беше спряла да си задава въпроси, а за нея животът бе изтекъл покрай очите й. След първите си седем години беше помръднала едва няколко секунди.
Художникът стоеше пред нея. Би трябвало да бъде един от наказаните, но не беше. Изглеждаше по-солидно, а и сякаш не беше помръднал с времето си, а трябваше и той да е един от „тях”! Колко алкохол бе изпил за нейна сметка? – тя това не можеш да си го прости.
На Алекс усещането за погнуса изчезна намига. Не беше чак толкова страшно. Беше готов на всичко, за да Я намери. Усмихна се и попита:
- Къде е Мира?
- Коя Мира? – гласът на дебеланата беше станал по-писклив.
Някъде вътрешно в себе си Алекс се страхуваше да не получи точно този отговор, но най-учудващото беше това, че той вече го знаеше и все пак попита отново:
- Мира? Малката Мира, твоята дъщеря, тази която учих на а, б, в…?
Изрусената го погледна. Беше готова пак да „наказва”, но се отказа. Изчисти люспите от лактите си. Тя наистина не можа да разбере въпроса. Мислеше, че миналото бе дошло тук, за да й се подиграва.
Славчев беше вдигнал копието и му оставаха едва няколко секунди, преди да го стовари върху Художника. Идеше краят на този дуел.
В този момент зад изрусеното то се появи и другото то. То всъщност трябваше да е той. Някога бе един обикновен бояджия, но благодарение на една роднина се беше издигнал много. Сега лакираше и чукаше рамките на картините в Градската галерия. С това беше приключило цялото му развитие в живота, но за него това не беше никак малко. Пак си беше бояджия, но вече малко по-така! Постепенно двамата се бяха превърнали в едно семейство на битови алкохолици, в което нямаше нищо лошо.
Двамата мъже се погледнаха. Бояджията разбра, че този пред него не може да му е никаква конкуренция и затова не намери дори и нужността да го попита какво търси. Върна се обратно в стаята си.
- Няма такава Мира и никога не е имало – отговори изрусеното то.
Художникът мълчеше. Затвори очи. Една сълза се спря на бузата му. Заприлича на парцаления Арлекин.
- Хайде! Прибирай се! – извика силно чукачът на рамки в градската галерия.
Тя затвори вратата и с това приключи срещата им. Той се обърна обратно и слезе по стълбите като си мислеше на глас:
- Славчев, ти си прав! Такова чудовище не може да роди Ангела! Моят Ангел!
Алекс бавно вървеше по старите стълби и с всяка измината крачка се потапяше в своята истина. Истината, която многократно бе изричал Александър Славчев. Явно, че той бе по-силният и много по-земният. Алекс би трябвало да се чувства по-объркан, но единственото, което усещаше, бе самота. Онази самота от преди много години, която му бе помогнала да спаси мечтите и картините си от живота му в цеха за арматура. Онази самота, която го беше карала вече двадесет години да рисува една единствена картина, защото всичко друго, което беше подписал с „АЛЕКС”, се оказваше най-обикновена продукция!
Предстоеше им поредният дуел. Последният.
- Нима нея наистина я няма?! Нима тя е живяла само в мечтите ми?!
След още няколко стълби продължи да разсъждава на глас:
- Нима съм се страхувал толкова време, за да нарисувам нещо, което не съществува! Нима любовта не съществува и съм я докосвал и усещал само в мечтите си! Нима не съм искал да погледна истината в очите, за да разбера, че през цялото време аз съм бил излъган от собствените си мечти!
- Ето, аз ти казах – намеси се Славчев. – Нима ти трябваше да изкачиш толкова стълби, за да ти отворят една врата и ти чак тогава да проумееш, че всичко е било плод на твоята фантазия! Нима ти трябваха почти шестдесет години, за да разбереш, че целият ти живот е едно бягство? Винаги съм ти показвал истината, но ти никога не искаше да ме слушаш! Нали все се стремеше да си различен! Нима не разбираш, че най-доброто нещо, което се случи на теб и на мен, бе срещата ти с Валя. Че ако нея я нямаше, ти още щеше да рисуваш по асфалта и да огъваш арматура в цеха и сега, вместо да продължаваш това, което тя направи от мен, т.е. ти, искаш да се отказваш от занаята и да ми се правиш на зограф! Манастир ти се изписвал! Питал ли си ме на мен колко работи ми се правят?
- Замълчи, моля те!
- Няма да замълча! Започвай да рисуваш! Останаха два месеца до изложбата, а ти имаш само една картина!
- Ти не ме разбираш! Ти си моят Мефистофел!
- А ти си Фауст, така ли? – след, което добави: – Не! Аз съм твоето спасение!
Художникът, уж беше вече живял толкова дълго време, но си оставаше с все същата детска душа от онова време, когато рисуваше по сградите на стари кооперации в София. Оказваше се, че и Фауст и Мефистофел са били едно и също, просто нещото, което ги е отделяло тогава, е бил диалогът между тях и не толкова той, колкото многото въпроси, които са влизали в главата на единия и нежеланието на другия да казва истинските им отговори.
- Не мога да нарисувам втора картина за любовта! Тя ще бъде само една! Нарисувах я! Искам да знаеш това! И ми е все едно какво ще стане с тази изложба! И ми е все едно какво ще направиш ти с мен!
- Така ли? Няма да ти позволя това! Не забравяй, че днес победих аз и ти продължаваш да съществуваш само заради моята жалост към теб! Ето го мечът. Ще си съблечеш ли ризата или да те промуша през нея?
Алекс мълчеше. Може би виждаше слънцето за последен път и това се случваше именно на това място, където за пръв път се бе появил Славчев. Родилният дом за единия се превръщаше в гроб за другия.
Славчев събра всичките си сили и замахна да го прободе с меча. Не успя. Мечът беше толкова тежък, че той не можеше да го вдигне от земята, а го беше правил толкова често преди! Художникът стоеше пред него с разкопчана риза и засъхнала на бузата сълза. Опита се пак да вдигне студеното желязо, но пак не успя, а колко близо бе до победата!
Часът беше вече девет сутринта. Най-доброто време за рисуване.
Оказваше се, че доброто побеждаваше не защото беше по-силното, а защото така искаше някой друг, този, който беше написал онези закони, които ги нямаше в нашите учебници.

Николай Ганчев – АГАТА