Цяла седмица след завръщането си от Париж Алекс изпадна в едно такова безпомощно състояние, което го връщаше много години назад в живота му.
В средата на ателието беше поставил картината, която се беше превърнала в проклятието на живота му. Още в първия ден след завръщането си я извади от тъмнината, подготви палитрата си, четките си. Мислеше, че срещата с Валя в парижкия хотел ще бъде достатъчния импулс, за да я дорисува най-накрая. Тъкмо реши да рисува, когато се случи нещо много елементарно, просто се уплаши.
- Ами ако я разваля? Не е ли по-добре тя цял живот да си остане недорисувана, отколкото да се проваля точно сега?
Сякаш нещо вътре в него хващаше ръката му и я отдалечаваше от платното в мига, когато той искаше да прокара четката си по нея. Беше безсилен пред тази сила, а вътрешно в себе си усещаше, че е готов да я завърши. Оказваше се, че човекът покорил целия свят беше безсилен пред едно бяло листче с размер двадесет на тридесет сантиметра.
Четвърти ден вече не излизаше от ателието си, в средата на което продължаваше да стои Тя и да го гледа как загива. На изток от него се вълнуваше синьото море, наречено Черно, на запад от него се вълнуваше зеленото море, наречено Странджа планина, а той стоеше на тази ивица между тях, която ги събираше и разделяше. Беше като изхвърлен моряк-корабокрушенец, който първо трябваше да открие вода за пиене, а след това храна за себе си и чак тогава да се замисли дали е самотен на това парче земя. Само че нито му се търсеше храна, нито му се пиеше нещо, а дали беше самотник? Въпреки че отстрани изглеждаше като такъв, то се оказваше, че през изминалите двадесетина години той беше разделял живота си с една… картина… или със спомена за Нея.
- Не! – той разкри още нещо в себе си, след което му стана още по-объркано. – Не! Аз съм живял с нея през целия си живот! Просто преди двадесет години успях да я видя на живо и да нарисувам тези две нейни очи!
След което я погледна и извика:
- Щом очите ти погледна,
животът ми греховен
искаш да превърнеш в спомен!
След като разбра, че не е сам на този остров, веднага започна да търси нещо /в стъклена бутилка/, с което да утоли жаждата си.
- Стига си ме гледала! Аз все пак съм жив човек!

Слънцето се беше преполовило, скрито зад близките склонове на Странджа планина. Всеки момент бризът трябваше да задуха от брега. Листата от асмите бяха покрили със сянка дворовете, а гроздето все още приличаше на малки зелени топчета, навързани едно за друго. Смокините бяха дали първия си плод. Рибарите все по-често излизаха да разхождат туристи, отколкото да ловят риба. По това време почти нямаше разпънати чадъри по пясъка, а и децата се бяха отказали да пускат хвърчилата си срещу вятъра, изглежда бяха пораснали вече. Едно момиче плахо стъпваше по калдъръмената уличка, въпреки че всеки камък й беше до болка познат. Доближи се до рибарската хижа. Тихо натисна дръжката на старата й врата. Прескочи прага и влезе в малкото дворче. Направи още няколко стъпки и почука на следващата врата.
Никой не й отговори.
Почука пак и пак.
И отново никой не й отговори.
Натисна леко бравата, а вратата сякаш само това очакваше. Отвори се толкова лесно, сякаш вятърът я завъртя около пантите й. Момичето я хвана, за да не се удари в стената и прекрачи следващия праг. Влезе вътре.
- Ехо! Има ли някой тук? – попита тя.
Никой не й отговори, въпреки че вътре светеше. Пристъпи към другата врата, там, откъдето идваше светлината, въпреки че по това време нямаше никаква нужда от нея. Отвори и тази врата, след което прекрачи следващия праг. Влезе вътре. Срещу нея, в центъра на стаята, стоеше статив с поставена върху него недорисувана картина. Тя я разгледа. Усмихна се. Знаеше, че в тази картина е заключен цял един живот. Цял един живот, затворен в четирите края на липсващата рамка. Знаеше, че тя можеше да бъде проклятие за някого, но реално тя беше неговото пробуждане.
Платното някак си бе остаряло, а малкото боя не бе изгубила естествения си блясък. Момичето се отдръпна назад. Погледът й отново се спря върху рисунката. Някаква невидима вълна премина през цялото й тяло, а капките солена вода се стекоха по нея, сякаш току-що бе излязла от морските вълни. Морето се стичаше по нея, а устата й беше суха. От платното я гледаха нейните две очи. Тя се усмихна отново. Очите бяха нейните, само че я гледаха по много по-детски начин.
Бризът се усили. Вълните все по-силно удряха брега. Хората бързаха да затворят прозорците, а стъкларите не искаха да остават без работа.
В рибарската хижа нямаше прозорци за затваряне, затова и миришеше на застояло. Момичето се огледа. В единия ъгъл на ателието имаше разхвърлени четки, бои и някакви тубички, в които най-вероятно бе имало бои за рисуване.
Тя се спря.
Едва сега забеляза, че на леглото, в другия край, спеше художникът. Не беше трезвен. До разхвърляните по пода пълни туби с боя се търкаляха много празни шишета от водка. Пръстите и лицето му бяха нацапани с боя. Явно се беше мъчил да рисува нещо, но много неуспешно. Беше облечен в бяла чиста риза, по която се бяха отбелязали цветните му пръсти, а на главата си имаше старата вишнево червена барета, която сега се беше килнала много смешно настрани и скриваше половината му лице. В другия край, на земята, беше захвърлена подготвената за рисуване, но недокосната палитра със засъхнала по нея боя. Четките бяха чисти и неизползвани, но те също бяха захвърлени из цялата стая. В стаята цареше хаос и й стана жално за него. Хаосът от ателието му не беше нищо друго, освен хаосът на неговия личен живот. Тя взе едно одеало и го зави, след което постави възглавница под главата му. Намести баретата му и, тъкмо да загаси лампата, видя едно смачкано листче, което падна от дланта му.
Вълните навън се разбиваха все по-близко до прага на старата къща, сякаш я викаха да се върне при тях.
Тя разтвори листчето и там прочете:
„Щом очите ти погледна,
животът ми греховен,
превръщаш в евтин спомен!”
Тя погледна листчето още веднъж. Огледа стаята и тогава разбра, че това не е хаосът на неговия живот. Това бе битката на неговия живот, в средата на която стоеше забита като знаме неговата победителка.
Той й стана много мил. Надвеси се над него. Целуна го по устните. Той продължаваше да спи.
Тя взе листчето от ръката му и написа нещо. Огледа се и видя, че в другия край на стаята имаше диван. Легна на него. Миришеше й на живот… на любов. Отпусна се блажено на този вехт диван и се замечта. Вълните, а и целият останал свят, можеха да почакат.
Алекс спеше само на няколко метра от нея. Прииска й се да стане, да го целуне отново и да легне до него, на рамото му.
- Ами ако се събуди! – помисли си тя.
Алекс беше заспал пред своята най-дълго рисувана тайна. Беше безсилен пред нея, защото едва сега осъзнаваше, че тази картина не е произведението на живота му, тя е нещо повече. Тя бе неговото осъзнаване, неговото пробуждане, неговата съдба.
Можеше да рисува свободата. Беше рисувал и залеза и изгрева. Многото музи бяха запечатани върху платната му. Можеше да нарисува сезоните, морето, слънцето и снега. Можеше да им придаде и радост и страх. Можеше да накара слънцето да се смее, а луната да плаче. Можеше да превземе и Париж и Хонг Конг, но не можеше да нарисува любовта. Все още не я бе видял, въпреки че през цялото това време той я бе крил в мазето си. Лесно беше да излее яда си от своето безсилие върху четките и боите, но много по-трудно беше да погледне картината от статива в очите. Любовта в него отдавна беше замръзнала като боята по тази картина, но тя продължаваше да го боде с този поглед и колкото и да криеше и да я заравяше в най-тъмното и прашно място на своя живот, тя продължаваше да го гледа със същите тези детски очи.
След като се завърна от Париж палитрата се подготвяше всеки ден. Четките се намокряха за кой ли път. Стативът стоеше прегърбен в центъра на тази шарена вселена, а върху него най-безсрамно си лежеше тя и още по-безсрамно го гледаше в очите. Беше вече дошло нейното време, а и той нямаше силата да я крие повече от всички. Това страдание продължаваше вече цял месец, а дали не бе страданието на целия му живот.
Художникът лежеше захвърлен на този бряг, който събираше и разделяше двете морета. Много лесно щеше да е, ако продължаваше по пътя си. Постепенно щеше да се превърне в онзи занаятчия, продал таланта си много успешно. Колко малко му оставаше да превърне тази своя единствена картина в един много успешен портрет на онзи крадец на човешки души – Мефистофел. Можеше го. Понякога го искаше. Щеше да го продаде на баснословна цена, както правеха много други. Щеше да превземе може би чак и Антарктида!
Щеше!… Може би!… Но не можеше да я погледне в очите!… Как след това щеше да я гледа в очите!… Как?
Водката беше малко! Мастиката беше малко! Музите не съществуваха изобщо!… Идваше есента!
Светлината отново с мъка пробиваше през прахта на неговото ателие. В началото беше само един лъч. Той проникваше в тази пещера с болката от предизвиканите нови родилни мъки на самотната му душа. Лъчът осветяваше прахта в мазето. Осветяваше влажните кръгове по тавана. Осветяваше счупения парапет на дървената стълба. Лъчът бавно достигаше до очите на картината и дали утре това щяха да бъдат очите на Мефистофел или очите на Алексовата дълго крита любов, зависеше единствено от Художника!
Тази нощ Мира беше щастлива. Светлината в нейната душа, свободата на нейната душа, сякаш имаха родно място и то се намираше именно тук, в тази ахтополска хижа. Сякаш от двора се чуваше детския й смях. Стори й се, че е пак на седем и нищо не й се бе случвало до сега. Заспа така, както не го беше правила много отдавна. Присъниха й се сънища така, както се случваше на обикновените хора, но във всеки един от тях тя летеше, а морето разбиваше своите вълни в брега, нейде далеч под нея. Летеше право нагоре към слънцето, така, както някога бе видяла да лети Икар.
Вълните се разбиваха току до прага на хижата. Бризът тихо почукваше по стъклата на ателието и разнасяше соления дъх на морската вода и безкрай. Безкраят беше символ на свободата, тази свобода, която можеха да почувстват само моряците и свободните души на другите хора.
На сутринта, от далечината на хоризонта, корабната сирена разцепи спящото още море. Ехото й тихо влезе в ателието на красивите сънища. Алекс бавно отвори очи. Не си спомняше да се е завивал с одеало и да е поставял възглавница под главата си.
Надигна се леко от леглото си и тогава я видя.
Ангелът спеше на дивана до него.
Корабната сирена изчезна в тишината. Вълните изведнъж спряха да се разбиват в близките скали. Врещящите гларуси отидоха да се надвикват някъде другаде. Бризът изчезна и забрави да събуди другите хора.
С тихите си сутрешни лъчи слънцето освети лицето на този ангел. Стори му се, че има видение, но то едва ли беше причинено от вчерашната водка. Душата му се разтваряше и този слънчев лъч я пронизваше, преминавайки през заключените врати и през паднали сълзи.
Пак я погледна.
Ангелът спеше.
- Дали самата Агата не ми я изпраща? – се попита той, след което му дойде още една мисъл, която спря дъха му: – Дали пък това не е самата Агата?!
Изтръпна. Това лице проникна в онзи тъмен ад на неговата душа, толкова лесно, сякаш винаги бе живяло там. При него се завръщаше избягалото от толкова години вдъхновение.
Огледа стаята и го досрамя от разхвърлените бутилки, от мръсните прозорци и от миризмата на мухъл.
- Веднъж да ти дойде Ангелът на гости, а ти да не си готов за това! – помисли той.
Не мислеше нито за изложбите в Париж, нито за богатите купувачи. Забрави и милата Валя. Той отново почувства онова, което го бе карало да рисува през целия му живот, когато никой не бе чувал за него. Онова тягостно усещане на добър занаятчия изчезна така, сякаш никога не го бе имало.
Художникът стана тихо. Доближи се до нея. Спря се. Не дишаше. Не мигаше. Само сърцето му биеше силно в слепоочията и вената на челото му бе готова да се спука. Не можеше да откъсне погледа си от момичето.
Видя разхвърлените четки и онова старо и прашно платно. Боите по палитрата не бяха изсъхнали. Четките бяха все така мокри. Той ги взе тихо и още по-тихо започна да рисува по тази картина. За пръв път от двадесет години. Рисува така, както никога до сега. Приличаше на маестро застанал високо в облаците да дирижира своя неземен хор. Рисуваше, както никога до сега и всичко щеше да е много по различно, ако в този момент той виждаше нещо. Беше буквално сляп, очите му бяха пълни със сълзи и освен слънчевия лъч, той не виждаше нищо друго.
Картината беше готова.
Момичето дори и не помръдваше в съня си, сякаш усещаше, че я рисуват.
Той се загледа още веднъж в нея. Изплаши се да не би да я събуди, а така му се прииска да я целуне поне веднъж. Надвеси се над нея. Докосна челото й с устни.
Тихо излезе от стаята и закрачи по старата, още от времето на Агата, улица. Спря се на пристанището и се загледа в изписаните лодки. Не знаеше какво усеща. Не разбираше какво се случва с него, сякаш нямаше нищо общо с всичко това.
Бризът се появи отново. Идваше да събуди и останалите хора.
Алекс седна на един камък. Бръкна инстинктивно в джоба си и там намери онова листче с неговото тристишие. Разгърна го. На гърба му беше написано:
„Помниш ли? А, б, в, г, д?
Помниш ли, че едно и две е равно на три?
Помниш ли колко беше хубаво всичко?”
- Това е тя! Това е малката! – не вярваше на всичко това.
Побягна към хижата. Влезе през вратата, но ангелът вече го нямаше! Диванът беше празен. Ателието беше пусто. Само онази картина лежеше върху гърбавия статив и от там отново го гледаха онези очи. Нея я нямаше!

Николай Ганчев – АГАТА