Любомир Дойчев

Баба Меца спря пред круша,
встрани се ослуша
и нагоре взе да души
към жълтите круши.

Крушица й се ядеше,
но безсилна беше
млади сили да намери,
да се покатери.

Баба Меца от отдолу
взе да им се моли:
- Крушки, крушки, вий там двете,
я сами паднете…

Ала крушките големи
бяха глухи, неми
и не чуваха гласеца
на баба си Меца…

Там на клончето стояха
и сладко си пяха,
Баба Меца дълго чака,
моли се и плака.

Ето вече късно стана
и дрямка я хвана;
даже почна да сънува,
че всред круши плува.

Ала както сънна беше,
както сладко спеше,
нещо тежко и грамадно
на носа й падна.

Беца Меца като бясна
веднага се стресна,
изрева от страх горката
и се скри в гората…

А това, което наша
баба Меца сплаши,
беше гнила круша, Боре,
паднала отгоре.

——————————

в. „За нашето дете”, бр. 52, 1940 г. Подписано: Чичо Любчо