Светът приличаше на една пшенична нива, в която хората се деляха на пшеница и на плевели. Пшеницата създаваше прехрана за всички, докато плевелът се стремеше да задуши този хляб и да накара нивата да се развива по неговите правила. Силата на плевела бе да унищожава заради себе си, докато силата на пшеницата бе да отстоява себе си, заради другите, и да не се поддава на неговите пипала, защото щеше да се превърне в изсъхнала вейка. Силата на човека се състоеше не в това дали е избрал да бъде пшеница или плевел, неговата сила се състоеше в това, дали допуска този плевел да обгърне и задуши душата му. На някой етап от човешкия живот се появява някаква ситуация, при която човек без да осъзнава избира какъв да е. След време съжалява за своя избор и тогава животът му дава следващ шанс, идва ново кръстовище, при което идва ред на душата да избере какво иска, да бъде плевел, или да бъде пшеница. И пак грешка! И пак кръстовище! И пак грешка! И пак кръстовище… може би?
Все пак не трябва да се забравя, че в първия ден на белия свят, човек получава от същата тази природа една детска и много чиста душа и е редно да си я върне пак такава в сетния си ден, въпреки страховете и комплексите, които ще го настигат в този тунел, наречен човешки живот, а буцата сол, която му е дадена от природата-майка, е по-добре да я изплаче, отколкото да я излиже, както правят овцете в обора.

За Валя това беше, може би, поредното кръстовище, преди да разбере кой е правилният път за нея. След онази случка животът й доказа няколко неща и основното, което никога нямаше да забрави, бе това, че помощта може да дойде от най-неочакваното място и то в момент, когато си мислеше, че е забравена от всички.
За първи път в живота си трябваше не само да види какво е това арест, но и да живее в него. Не беше чак толкова страшно, като се има предвид, че последната френска килия, която видя бе тази, в която беше хвърлен Едмон Дантес, в един от многото филми за граф Монте Кристо. Очевидно, че хуманизмът през вековете се придвижваше с бързи стъпки, и в най-тъмните места на човешкото битуване. И ако преди около две хиляди години можеха да се съберат десетки хиляди хора на едно място, за да гледат как някой лъв изяжда поредния християнин, то сега, толкова години по-късно, те можеха да се съберат, за да гледат някой футболен мач. Изобщо хуманизмът и човеколюбието побеждаваха необратимо с много бързи темпове. След две хиляди години толкова хора може би щяха да се събират, да речем, когато няколко човека започнат да се замерват със снежни топки. Необратим беше прогресът, особено този, който се отнасяше до взаимоотношенията между хората. Най-добре щеше да е, ако от сега започваха да се строят тези стадиони за топки, за снежни топки.
През първия ден, след като я затвориха, тя мълча. С никого не говореше, не се хранеше, сякаш не дишаше. Очите й бяха сухи, както и гърлото й. Стори й се, че въздухът е по-влажен, а дрънченето на металната врата отекваше някъде много надалеч от нея. Имаше право на един телефонен разговор, но в този момент разбра, че няма на кого да се обади. Беше съвсем сама. Против всякакви нейни принципи и желания. За осем години живот в Париж не беше завързала нито едно смислено приятелство и от едно сияйно и целеустремено момиче, каквато беше като пристигна от България, се беше превърнала в едно тъжно и все така целеустремено момиче.
- Бягай от този град! – си спомни последните думи на онази португалска прислужница.
Но ако тук, в световния мегаполис на изкуството, където всичко беше едно голямо изкуство, тя не можеше да намери себе си и не можеше да се реализира, то тогава къде щеше да стори това? Изкуството беше нещото, с което искаше да се занимава. То беше нейният свят, нейната мечта. В този момент разбра, от което не й стана никак хубаво, че единственото нещо, което я караше да се чувства щастлива, беше работата й. Нямаше личен живот, нямаше приятели. Нямаше го вече й румънецът. Излизаше, че колкото беше виновен той за убийството на нейната душа, толкова беше виновен и този град, който не й беше дал възможността да се радва на живота си. Румънецът беше вече много надалеч от нея, трябваше ли да бяга от тук, за да спаси душата си? И къде щеше да иде, ако избягаше?
Ами Алекс? Какво щеше да стане с него, ако нея я нямаше? Какво щеше да стане с нея, ако се получеше така, че повече нямаше да го види?
А и този румънец! Сега, когато него вече го нямаше, тя разбра, че никога не го е обичала. Вече го беше забравила, заради което се почувства гузна. Като си помисли за неговата смърт, усети някакво чувство, което изпитваше за пръв път.
- Нима това не е злорадството?! – се попита тя. – Нима вече изпитвам удоволствие от това?
Тя лежеше на твърдото легло, гледаше в белия таван и продължаваше да си разсъждава:
- Защо има написани закони само за смъртта на тялото? Кой ги е написал тези закони? Кой трябва да напише законите за смъртта на душата?
Килията не беше много голяма. Имаше още три легла, но тя беше сама. Въздъхна дълбоко и продължи да разсъждава на глас:
- Тялото ни иска толкова малко, за да бъде щастливо… а душата за своето щастие иска толкова много и ние не сме готови и избираме по-лесното! Отново!
Кой месец беше сега? Коя година беше? – тя не искаше да мисли за това.
Денят идваше и си отиваше. Нощта и тя. Лятото идваше и си отиваше, след него есента идваше и си отиваше. Същото ставаше със зимата и с пролетта. Годините идваха и си отиваха. А всъщност и лятото, и есента, и пролетта, и зимата, и денят и нощта, и годините дори, си бяха винаги тук. Единственият, който идваше и си отиваше, беше човекът!

- Ало! Доня Маргарита?
Телефонът се намираше в една сива стая. Беше железен, също като гласът, който чу в слушалката му:
- Да. Кажете!
Валя се притесни. Не знаеше как да продължи и за това съвсем тихо каза:
- Здравейте! Аз съм ваша наемателка. Предплатих ви за една година. Казвам се Валя. Спомняте ли си ме?
- Да! Много добре. Какво се е случило? – сега тя беше притеснена.
- Разбирате ли? Аз съм в ареста…

Щом като в една държава убийствата или самоубийствата се извършват преди всичко от любов или ревност, значи тази държава е достигнала до своето съвършенство! И едва ли аз ще съм съдията, който да не иска да живее в съвършения град или свършената държава? – си мислеше съдията Поасон в старата мраморна сграда на Парижкия съд, където бяха минавали какви ли не дела. А само преди половин час, по-точно преди да започне пледоарията на адвоката Финци, си мислеше съвсем друго нещо: защо все жените се оплакват, плачат, все са недоволни и неразбрани, а мъжете са тези, които умират? Защо сърдечните инфаркти трябва да се приемат като нещо характерно за мъжете, така както мензисът при жените? Защо ние водим войни за тях? Защо ние съчиняваме най-красивите стихове заради тях! Рисуваме най-красивите картини и сътворяваме най-красивите скулптури заради тях. Пак заради тях пишем най-красивите романи, а в замяна на това какво получаваме? Инфаркти! И това е било така във вековете!
- Вие сте свободна! – каза съдията на Валя.
Доня Маргарита беше човекът, който най-истински се зарадва на този момент, а Валя беше толкова объркана, че дори не успя да каже и едно „мерси”.
Финци беше адвокатът, който водеше всички дела на дон Хосе. Португалката го откри, веднага след като затвори телефонната слушалка, и му разказа за какво става въпрос. Същият този Финци я изслуша, след което се усмихна доволно и каза:
- Едва ли ще имам по-лесно дело от това!
И наистина, само след няколко дни Валя отново се радваше на свободата си, но нямаше никакво намерение да се прибира в онази квартира, която беше предплатила вече. Доня Маргарита, след като хазяинът й разреши, я прибра при себе си, докато си стъпи на отново на краката.
- Знаеш ли? – попита португалката. – Докато беше в Бастилията ходих до квартирата да взема някои твои документи, както ми поръча Финци, и в този момент телефонът иззвъня. Търсеше те някакъв мъж от България.
От ученическите й години беше останал някакъв спомен за тази кръвожадна Бастилия и сега тя, съвсем в неин стил, продължаваше да нарича така всеки арест или затвор в Париж.
- Алекс! Навярно е бил Алекс! – очите на Валя светнаха.
Забрави, че само преди миг напусна „Бастилията”. Португалката беше учудена на този неин изблик и веднага разбра, че Валя е влюбена в този Алекс, но трябваше веднага да й разкрие истината, че не я търсеше той. Трябваше да се признае, че незнанието и невежеството понякога се оказваха по-прозорливи за невидимите неща.
- Не. Не беше Алекс. Обади се някакъв Славчев. Каза, че тръгва за Париж. Внимавай да не стане пак някоя беля! – почти й се скара икономката. – Финци е много добър адвокат, но не всичко може да предотврати.
Искаше й се да разкаже как не е успял да отърве от затвора един испанец, но се отказа.
- Не беше Алекс – повтори португалката. – Не знам какъв е този Алекс, но със Славчев внимавай! Имаше нещо в гласа му, което не ми хареса.
За Валя това беше най-хубавото нещо, което можеше да чуе.

Пролетта в Париж дойде отново с дъха на ароматното кафе, ухаещо на всеки ъгъл от уличните бистра. Доня Маргарита пак седеше на голямата веранда и отново слушаше сезоните на Вивалди, но този път в компанията на Валя. Отново пушеше, но този път Кохибата беше чисто нова. От няколко седмици недопушените пури се изхвърляха на боклука. Вече беше под нейното достойнство да се дави с тях. Вече не пиеше „Миш-маш а’ла доня Маргарита”, а уиски с много лед. Е, вместо да го преглъща с някакви ядки, си беше направила доматена салата с лук по португалски, но това можеше да й се прости. Дон Хосе най-накрая я беше забелязал и като жена и тя беше много горда със себе си. Осанката й стана някак си по-издължена. По-често стоеше пред огледалото. Спря да ходи в онези нощни барове, които някога й помогнаха да не се гръмне на мига, но французойките за нея и особено тези от близкия пазар си оставаха все така – кокошки. Мъчеше се да убеди в това и Валя, която стоеше до нея и пиеше студен чай. Вътрешно усещаше, че Алекс е в Париж и се притесняваше защо още не й се е обадил. За пръв път в живота си чувстваше, че го очаква по по-различен начин. По-скоро се радваше, че беше намерила смелостта да не се страхува от този „по-различен начин”.
Нямаше паднали листа в реката, които ту да се събират, ту да се разделят, а единственото, което съществуваше сега, беше слънцето. Имаше, естествено, и птички и пчелички, както навсякъде по света, но на тях им беше отредена ролята на фон в тази картина. А човек като си помисли, че през цялото си детство, бе чел и учил само за този фон, би трябвало да му стане малко тъпо. Още тогава го залъгваха с несъществените неща.
На парижките птички и пчелички се радваше и Алекс. Беше се потопил в атмосферата на световния град. Возеше се на бяло корабче по реката, на което се беше качил под Понт Ньоф, и се любуваше на гледката. Премина пред Айфеловата кула, след това покрай Лувъра и музея Д’Орси и сега наближаваше Нотр Дам. Въпреки че нощните разходки бяха много по-впечатлителни, то и през деня се усещаше аромата на Париж. Вятърът галеше новата му парижка барета, естествено също вишнево червена, която блестеше на слънцето като козината на ирландски сетер.
Художникът беше притиснат отново в своето раздвоение. Алекс искаше да се любува на всичко това, докато Славчев го вълнуваха съвсем други неща.
- Обади й се! Какво чакаш още?
- Защо да бързам? – отговаряше Алекс.
- Глупак! Ти като не искаш, аз искам!
- Ще почакаш!
Корабчето минаваше покрай остров Сите /тази дума беше открадната от англичаните, за да я направят известна в целия свят като – сити/. Тук Сена и градът се разделяха на две части.
- Париж, Градът на любовта, е възникнал на този остров през първи век преди новата ера. Тогава се е казвал Лутеция, по името на местните племена – лутеци.
Алекс се усмихна на думите на екскурзовода. Неговият Ахтопол беше много по-стар и беше наречен Град на любовта и щастието не от кой и да е, а от самата богиня на любовта и щастието. Въпреки световната си слава, Париж не можеше да се похвали с такава чест! Едва ли богинята би избрала и тази сива река за мястото, където да почива. А и тогава, когато бе живяла тя на земята, никой не бе чувал за този край на света, а и да беше чувал, едва ли щяха да му обърнат някакво внимание!
- Това там е катедралата „Нотр Дам дьо Пари” – продължи екскурзоводът.
Алекс се вгледа в нея. В дългия си живот бе виждал много катедрали, много джамии, много синагоги и будистки храмове и бе разбрал освен това, че всички са много красиви и са сътворени за преклонение пред определения бог, то те имаха и едно общо нещо, което почти на никого не правеше впечатление, но не и на Алекс:
- Щом като богът е най-великата и могъща сила на човечеството – Алекс попита екскурзовода, – и тази сила владее нашия живот, защо тогава на храмовете им има гръмоотвод? Означава ли, че и той има страхове!? Означава ли, че има нещо, което е по-силно и по-могъщо от него!
Нямаше отговор.
Корабчето продължаваше да плава.

Алекс беше един от малкото герои на съвременния свят, ако не и единственият, когото съдбата беше погалила и наградила да живее и да твори в двата Града на любовта. Трябваше да е много щастлив, но не беше. Въпреки всичко, той не можеше да дорисува онази малка картина, превърнала се в негово най-голямо изпитание и засега в неговото проклето безсилие. Нямаше от къде да дойде тази сила и това вдъхновение, които да държат и направляват четката му, докато рисуваше. След много безсънни часове в мисълта си за своето безсилие осъзна, че може да я дорисува само със затворени очи. Така я беше започнал, значи така и трябваше да я завърши. Очите за нея бяха затворени някъде дълбоко навътре. Някъде в неговото сърце. Трябваше му гръмоотвод, чрез който да пребори всички тези страхове.
Колкото пъти да бе плавал, с парижката флотилия по брега на Сена, все му се струваше, че това е първата му разходка по реката. Душата му летеше по някакъв особен, приповдигнат начин. Чувстваше се като малко дете, а само преди двадесетина години бе изливал стомана в цеха за арматура. Струваше му се, че бе забравил за този период от живота си, но сега мостове и железните им парапети, под които се провираше корабчето, управлявано от ватманите-моряци, му го припомняха отново. Учудваше се, че в това желязо, което бе намразил някога, сега откриваше, че освен ползата, която носеше за хората, имаше много красота, много топлина и една застинала приказка. На един от тях беше закачен гербът на града, а под него прочете девизът на Париж: „Люшка се, но не потъва!” Агатополис по-отдавна се люшкаше и от по-отдавна не потъваше. Художникът никак не хареса този девиз. В него нямаше никаква фантазия. Все едно Чикаго, най-ветровитият град, да беше приел за свой девиз: „Духат, но не го издухват!”.
Нямаше как Париж да не бъде лъскав и красив. Все пак в продължение на много векове тук се бяха стичали богатствата от целия свят. Стичали не би трябвало да е правилната дума. Изглежда, че това „стичане” не е било много доброволно! Градът бе владял тази част и все още там се чувстваше неговото влияние. От там са били внасяни толкова много богатства, че щеше да е върховна глупост, ако благодарение на тях не се беше достигнало до този разкош и красота. И сякаш съвременните французи, „бащите” на световната демокрация, за да се извинят за многото си глупости, които бяха сторили на тези народи, искаха да им втълпят, че са изнасяли за там толкова много култура, че накрая тя не останала за тях самите. Представете си колко култура е било изнесено от тук, щом като повечето от тези държави празнуваха националния си празник в деня, когато се бяха освободили от френския внос на култура.
Париж беше красив град и красотата му не се състоеше в правите улици, милионите тухли, наредени по точно определен начин и десетките мостове, свързващи несрещащите се никъде брегове. Тук имаше място и за италианските ревнивци, и за френските свободни нрави, и за латиноамериканските мачовци. Имаше място и за онези самотни жени от нощните барове, имаше място и за трудноразбираемите балкански страсти и още по-трудно разбраните руски сълзи. Имаше място за всички и с това животът ставаше по-колоритен, а градът по-интересен и по-красив. Животът и красотата от него бяха там, където имаше място за разнообразието. Всички хора бяха създадени различни, а през целия си живот те се стремяха да се уеднаквят. Така беше по-лесно, а и така по-лесно се управляваха и манипулираха. Истината имаше милиарди лица, но започнеше ли някой с цената на всичко да налага своята истина, се губеше най-важното нещо в нашето съществуване – смисълът от всеки един от нас и тогава, вместо да изплачем онази буца със сол, която е в гърдите ни, ще се наложи да я лижем, така, както правят овцете в обора.
Скучаещите англичани бяха измислили снукъра. Скучаещите руснаци бяха добавили в световните достижения руската рулетка. Явно, че скучаещите французи бяха дали своя принос в тази надпревара на великите нации като бяха дали наименованието и на своята скука – френската любов. Всеки народ получаваше това, което собствената му душа желаеше! Светът беше шарен и всички трябваше да му се радват и да се смеят, само че повечето от тях плачеха! Винаги се появяваше някоя философия, религия, които уж действаха за обединяването на всички, но те го вършеха това, за да противопоставят едни големи групи на други големи групи в името на истината, а Истината беше една и тя имаше милиарди лица. Лицето на всеки един от нас.

Седнаха в едно улично кафене, каквито имаше навсякъде в Париж. Маси за двама на самия тротоар. Близост имаше малък фонтан, стил Ампир, още от времето на Наполеон. Около него беше пълно с туристи, които щракаха спомените си, сякаш за последно. На съседната маса един солидно изглеждащ възрастен парижанин четеше съсредоточено своя „Паризиен” и отпиваше от ароматното кафе. След половин час то щеше да бъде заменено с чаша червено вино. Сякаш това го беше правил тук, и то всяка сутрин, от последния ден на Втората световна война. Над тях, на хълма се издигаше красивата катедрала „Сакре Кьор”. И на нея имаше гръмоотвод. Туристите достигаха до нея качени във вагончетата на зъбчатата железница. От целия свят идваха хора, за да се докоснат до „Светото Сърце” и от това високо място да съзерцават безкрая на големия град.
- Валя, вместо кафе предлагам да си поръчаме вино или шампанско, както правят французите! – каза Алекс.
Сякаш гърлото й се беше напълнило с морска вода и тя не можа да каже нищо, само кимна с глава в знак на съгласие. Немирните й къдрици паднаха върху лицето й и тя ги отмести с ръка назад. За пръв път изящните й ръце направиха впечатление на художника. Като че ли не ги бе виждал до сега, а уж всичко знаеше за нея.
Пред сервитьора стоеше мъж с посребряващи коси. Преди шест месеца можеше да се сбърка с петия мускетар, но днес по-скоро приличаше на турист, който говори перфектно френски.
Дамата можеше да му е всякаква, но не и дъщеря, въпреки видимата разлика в годините им. Преди шест месеца очите й бяха потънали в сълзи и сега беше плакала… но много отдавна.
- Шампанско за дамата! И за мен също! – каза Алекс, след което сервитьорът се извърна и каза:
- Веднага, господине!
От онази среща на малката пейка и плаващите жълти листа в реката покрай тях, се бяха променили доста неща в тях. Валя тогава имаше душевни проблеми, които изглежда вече бяха отлетели в небитието. Изглеждаше някак си по-мълчалива и много затворена в себе си. Трудно говореше. Дишаше толкова тихо, че едва ли някой можеше да усети някакъв живот в нея. След като сервитьорът донесе шампанското, тя посегна инстинктивно към една от чашите. Ръката й трепереше, сякаш се хващаше за нея и очакваше да получи необходимото количество кислород за днешния ден. Кожата на лицето й беше бледа, а очите й светеха така, както никога досега. Там вътре, в това изтормозено тяло, гореше тръпката, гореше животът.
- Наздраве! – каза тя.
Бързаше да изпие тази чаша, за да премине към втората, третата, четвъртата, без да има някакво значение какво има в тях. Вино, шампанско или водка, а беше лято и беше обед!
- Наздраве! – отговори Алекс.
Очите му бяха все същите. Уж много топли, а в същото време толкова далечни.
Духовните проблеми, които имаше той преди шест месеца, бяха загърбени, но никой не знаеше за това, поради простата причина, че не ги бе споделял с никого.
- Получих писмо от китайците. Искат да направим представяне в Хонг Конг – започна Алекс, – но не знам дали я искам тази изложба, въпреки че условията, които предлагат, са перфектни.
По пътя премина група деца, сякаш се връщаха от някой футболен мач. Викаха и ръкомахаха много разпалено. Алекс се загледа в тях и си спомни за онези две деца, които пускаха хвърчило по пясъка на Ахтополския залив. Всички деца бяха много цветни, а той… нямаше с кого да пуска хвърчила или да ходи на мач. Стана му малко тъжно. Отпи от чашата, сякаш искаше да отпрати мислите си надалече.
- Знаеш ли, Валя? – започна той. – Не искам да рисувам повече така! Бях се превърнал в един занаятчия, подвластен на своята суета. Подвластен на тази машина…
- …в която те вкарах аз!
- Не! Не си ти! Не съм го направил против волята си.
Той отпи от чашата си още веднъж. Шампанското имаше сладникав вкус.
- Знаеш ли? Животът е много странно нещо!
- Знам! – отговори тя.
- В него човек цял живот си търси своето щастие. Като за всеки човек то е различно. Представяш ли си, че и Хитлер, и Сталин са търсели своето щастие.
Валя отпи. Не й се слушаше нито за Хитлер, нито за Сталин.
- Цял живот съм свързвал своето щастие с една мечта – продължи той. – Искал съм да правя животът на хората, а и тях, по-красиви и по-добри!… През зимата изписах всички рибарски лодки в Ахтопол. Никога преди това не се бях чувствал толкова щастлив. Разбираш ли? Аз бях Зограф. Повярвай ми! Всеки художник се стреми към това, а всичко останало е суета!
Валя мълчеше, а Алекс продължаваше своя монолог:
- Проблемът е, че вече не изпитвам удоволствие от това, което очакват всички от мен. Усещам се като високо платен и известен занаятчия, но хората няма как да разберат това, няма как да го усетят. Не вярвам, че някой творец има нужда от това, а като си представя, че почти всички започваме самовлюбени и неразбрани и единственото нещо, на което се подчиняваме, е суетата и малкото талант скрит в нас. Аз навярно съм голям щастливец, щом като животът ми подари това усещане!
Той отпи пак. Говореше неща, които не бе споделял с никого.
Валя го погледна. Вълнуваха я съвсем други неща. Докато тя пиеше чашата си до дъно помисли: Нима той не е прочел моето писмо! Или не иска да говорим за всичко това? Нима не знае, че аз убих човек! Нима не е разбрал, че съм влюбена в него!?
В момента, когато остави празната чаша, сервитьорът вече беше донесъл следващата. Така се печелеха клиенти и бакшиши.
- Мисля, че тази, следващата изложба, ще ми е последната. Нямам повече сили. Разбери ме! Дори, да ти кажа честно, не искам да се готвя и за нея. Имам една картина, която цял живот съм мъчил да я довърша. Искам тя да е последната.
Валя отново пиеше. Сервитьорът донесе следващата чаша. Третата.
- Решил съм да се посветя на нещо друго – каза Алекс. – Искам да ме разбереш! Не ми се сърди, но то е тайна. Не искам да го споделя с никого. Разбирам, че постъпвам като егоист спрямо теб, но не ми се сърди! Моля те! Бяхме заедно повече от осем години. За това време се случиха много неща, но нищо не помрачи и промени нашите отношения. Бих искал и занапред да е така… ако може! Ще си намериш някой друг художник, на когото да правиш изложби и да го показваш пред света. Повярвай ми, по-добър и по-всеотдаен мениджър в тези среди от теб, едва ли може да се намери! Ако искаш, може заедно да потърсим някой качествен творец?
В очите й загоряха сълзи. Ръката й затрепери. Париж изчезна. Валя отпи малко, но без да сваля чашата на масата я вдигна отново и пак отпи, този път до дъно. Шампанското загорча като катран.
Искаше й се колкото се може по-бързо този разговор да приключи, а го бе чакала с такава надежда, може би през целия си живот.
Сервитьорът донесе следващата чаша. Четвъртата.
Възрастният парижанин от съседната маса бе изпил чашата вино. Стана от масата си. Изправи се. Изпъна ризата и панталона си. Остави една банкнота от петдесет франка, от където грееше силуета на Малкия принц, и също така, както го беше правил това нещо от последния ден на Втората световна война, продължи разходката си към „Светото Сърце”.
Алекс продължи да говори, а тя само мълчеше. Погледна я в очите. Сълзите напираха и бяха на път да угасят огъня в тях. Алекс се смути. Нищо не разбираше. Валя сложи слънчевите си очила, за да не се видят зачервените й очи. До този момент Александър Славчев мълчеше и се беше скрил, но не изтърпя. Сякаш тези зачервени очи го накараха да вика.
- Млъкни! Стига си говорил!
- Какво направих? – попита в недоумение Алекс.
- Нима не разбираш, че тя няма нужда от всичко това!
- Защо?
- Тя иска да я прегърнеш. Да избършеш сълзите й. Да я целунеш, а ти й предлагаш да й търсиш друг художник!
- Не съм ли прав!?
Сервитьорът донесе още една чаша. Третата. Този път за него. И мъжът и жената мълчаха.
- За какво да си прав! Не разбираш ли, че тя създаде теб, защото харесваше мен! – каза Славчев.
- Но аз не я обичам! – отговори виновно Алекс.
- Добре! А кого обичаш? – ядосано попита Славчев. – Онази, която се появява само тогава, когато си затвориш очите?
- Не ми се подигравай!
- Ще ти кажа нещо! Ти и нея не обичаш, защото освен себе си едва ли ще позволиш на някого другиго да сподели живота ти!
- Наивно е обяснението ти!
- Нека да е наивно! Но е истинско! Ти като не я обичаш, аз я обичам!
Сервитьорът донесе следващата чаша и пак за него. Четвъртата. Тази двойка започна да му става много симпатична. Имаше нещо много различно в тях. Все пак това тук беше „Кафе дьо солейл” и той беше виждал хиляди такива. За разлика от всички, само Славчев знаеше, че двойката не е двойка, а тройка, но какво трябваше да направи, за да елиминира съперника си? Знаеше как. Не беше вчерашен.
- Утре ще искаш пак да рисуваш, нали!? – продължи в същия си настъпателен стил. – Само че не ме търси повече за помощ!
Това беше всичко. Алекс замълча, след което изчезна напълно, поне до утре сутринта, а и четирите чаши днес не бяха никак малко за него.
- Защо ти трябваше да измисляш това – Алекс? Та аз винаги съм бил Александър Славчев!
- Не знам! – отговори Валя. – Много ми хареса.
- Но аз искам пак да се казвам така, както винаги съм бил!
- Късно е вече! Ти вече си Алекс и цял свят те знае така. Не знаех, че това е голям проблем за теб! А и мислех, че на теб също ти хареса. Ти ставаше известен благодарение на творчеството, а не на името.
- Но най-вече на теб.
Погледна я и добави:
- Нима Алекс заслужава твоята любов?
Валя се усмихна:
- Все пак си прочел писмото ми?
- Да. Но защо го написа толкова късно? Защо ти трябваха цели осем години за него? Знаеш ли, че някога Пигмалион е направил Галатея от камък и толкова се влюбил в нея, че помолил боговете да й вдъхнат живот? Ти ме караш да се чувствам като една Галатея, въпреки че творецът би трябвало да съм аз!
Тя пак замълча. Той беше сърдит. Валя, за втори път днес, се почувства гузна.
- Искаш ли да се поразходим? – попита той. – Виж какво хубаво време е!
- Добре! Без това и шампанското ми дойде повече.
Тя е пораснала. Искаше да я накара да продължи да разсъблича душата си. Това беше единствения път, по който тя можеше да надскочи себе си.
Вървяха бавно по „Рю де София” и наближиха булевард „Барбес”. Той я хвана през ръката, а след това през кръста. Нямаше какво да си говорят. Валя не разбра на какво се дължи тази внезапна промяна в него, но й хареса. Изглежда, че той не беше толкова студен към нея, както си мислеше преди малко, или пък шампанското да му беше дошло в повече. Беше й все едно. Беше й хубаво. Искаше й се колкото може по-бързо да се скрият от хората. Искаше й се да има нещо различно, нещо, което да не забрави никога. Усещаше ръката му, която ставаше все по-топла. Усещаше лятото на своя живот, въпреки че бе още в пролетта му. Хората се превръщаха в сенки, минаващите автомобили покрай тях бяха просто един шум.
Крачките им бяха все по-забързани. Сякаш летяха към онази, първата своя интимност. На нея й беше все едно какво ще се случи след това. Толкова години минаха, откакто тя пожела този миг, и сега нямаше капчица размисъл. Сърцето й биеше като на новородено. Сякаш много години назад, той беше запалил някакъв огън и тя като нощна пеперуда не можеше да се отдалечи от него. Не можеше да избяга от него. Не можеше да намери кой да го замени, а и не можеше да застане пред него и да каже, че го обича. Беше я страх да не би той да се откаже от нея. Знаеше, че днес крилете й ще изгорят и тя ще падне от високо на пода, но продължаваше да се стреми към този пожар.

Стаята в хотела гледаше към Сена. За Александър Славчев нямаше нищо ново. Просто рутина. И неговият пулс се учести и неговите устни изсъхнаха, но само толкова. Тялото й беше следващата, петата му чаша, която изпи днес. Само дето сервитьорът го нямаше да прибере чашата. Гледаше я до себе си. Би трябвало да й се радва. Би трябвало да й говори нежни неща. Да й шепне в ухото, но на него му се спеше. Така беше постъпвал винаги, само че сега сънят му изчезна.
- Доволен ли си вече? – попита Алекс.
- Да! И то много – отговори Славчев. – Красива е нали?
Алекс се замисли. За пръв път я виждаше гола. Наистина, нямаше нищо по-красиво от голото женско тяло. Спомни си за онази своя прокоба. Искаше му се онзи свитък от неговото мазе да е тук и да го дорисува сега. Рисуваше му се. Искаше да рисува Валя.
- Много е красива.
- Виждаш ли? – каза Славчев. – Ако не бях аз, ти никога нямаше да видиш това. Тя поне е тук. В леглото. До теб. Можеш да я пипнеш. Можеш да я целунеш. Можеш да я любиш, колкото искаш. Тя е твоя.
- А ти? – попита Алекс.
- На мен вече не ми е интересна! – излъга другият.
Валя се зави с копринения чаршаф. Продължаваше да мълчи. От очите й се стекоха две сълзи. Много солени. Онази буца сол в нея напираше и искаше да изтече върху чаршафите. Животът продължаваше. Затвори очите си. Очакваше, че Алекс ще се облече и ще излезе. Не искаше да вижда това. Искаше да не мисли за това. Очите й пак щяха да плачат, но този път с още по-солени сълзи.
- Ето! Оставям ти я! – продължи Славчев. – И знай, че когато отвориш очите си, тя ще е пред теб, а не като онази твоята, която дори не можеш да докоснеш!
Алекс мълчеше. Другият беше прав. За кой ли път?

На сутринта Валя се събуди. Беше сама в хотелската стая. Алекс си беше заминал. Заплака. Беше щастлива, а не трябваше да е така.

Николай Ганчев – АГАТА