Празниците в Ахтопол приключиха. Алекс беше горд със своето творение. Заливът беше станал много по-цветен, а хората по-щастливи. Лодките заприличваха на бисери в морето. Всяка една от тях си имаше собствено излъчване, което продължаваше с нейното отражение в огледалната вода. Алекс усети това, за което си бе мечтал винаги. В него се беше появило онова усещане, което го отделяше от обикновените художници и го караше да се чувства по-различен от тях. За малкото време, докато бе изрисувал лодките, се усети като зограф, това, за което си беше мечтал винаги. Правеше живота на обикновените рибари по-красив, а тях по-добри. Това усещане именно беше онова нещо, което обикновените хора трудно разбираха и караше творците да се усещат все по-близо до съвършенството. Все по-близо до господ. Идеалният свят действително съществуваше нейде в мечтите и на едните, и на другите.
Париж, с неговите светлини, беше толкова далеч, а суетата не го интересуваше изобщо. С такова приповдигнато настроение крачеше към ателието си. Всички, с които се разминаваше по пътя, го поздравяваха и му се усмихваха дружелюбно. Той усещаше тяхната любов и това го правеше още по-неземно щастлив.
- Агата! Знам, че те има! Знам, че си някъде тук. Знам, че никога няма да те видя, но ти благодаря! И ти навярно се чувстваш така, когато си направила хората по-добри, а живота им щастлив. Знам, че така си се чувствала, когато си родила този град – крещеше душата му.
Не беше сериозно за един човек, живеещ в своята есен, да разсъждава така. Алекс седеше на същата тази пейка, на която преди време беше видял онези влюбени деца да посрещат изгрева. Вдъхваше с пълни гърди въздуха, миришещ на безкрай. Имаше чувството, че бе достигнал до онова съвършенство, заради което си бяха стрували всичките жертви, направени през живота му в името на изкуството, в името на собственото му светоусещане. Някъде вътрешно в себе си цял живот бе вървял към това усещане, без да осъзнава, че то съществува. Всяка част от неговото съзнание беше подготвена за това усещане. Всяка част от неговото съзнание беше създадена именно за това, за да се подготви и да усвои това състояние. Идеалният свят за него съществуваше тук, в града на Агата и той беше достигнал до него.
Постоя още малко на пейката, след което се прибра в ателието си.
Там го очакваше писмо от Валя, изпратено преди седмица. Отвори го, сякаш не искаше да му обръща никакво внимание. Спря се единствено на послеписа. Тя го беше подчертала с дебела линия.
„P.S. Днес в галерията „Сан Жар” продадоха „Нестинарски танц”. Искат и други картини с такива мотиви. Трябва да нарисуваш и да изпратиш!”
Състоянието на божественост изчезна намига.
- Пак ли! – ядоса се той.
„Трябва…”, това го убиваше. Караше го отново да се чувства част от онази невидима машина, която бе започнала да го унищожава като творец.
- Нямам такава картина! – злобно отговори той. – Не мога да приемам поръчки. Не искам да рисувам така! Това ме убива.
Сякаш това писмо, това изречение, прекъсна онова блажено усещане, което получи, гледайки шарените лодки. Суетата му искаше да открадне живота и да го превърне в най-обикновен, но ласкан от всички и много добре продаван, творец. Това беше една невидима борба, която превръщаше много хора с големи заложби в суетни сноби, готови да се откажат от божественото, за да попаднат неусетно в светлините на парвенющината и нарцисизма, там, където Суетата властваше в своята примамваща роба. Много творци бяха продали вдъхновението за няколко капки суетна светлина, но Алекс беше изминал дълъг път, за да се продаде толкова глупаво, въпреки че с единия си крак отдавна стъпваше по тази пътека. Агата съществуваше и той за нищо на света не би искал да й изневери.
Алекс се почувства уморен. Погледна се в огледалото. Там не беше той. Гледаше го отново онзи, вторият човек в неговото тяло. Очите му искряха.
- Агата не съществува, а ти си глупак! – каза Александър Славчев.
- Знам, че тя е някъде тук! – каза Алекс.
- И къде е тя?… Не искам твоята Агата… Искам някоя Агата Петрова или Агата Иванова, а ти си рисувай твоите драсканици колкото си искаш и си я чакай твоята Агата да ти почука на вратата! Виждал ли си я някога?
Алекс не можа да му отговори.
- Виждал си я, само когато си затвориш очите – продължи вторият. – Няма я! – и добави още по-категорично: – Няма такава!
- Има я!
Очите му светеха с онази жажда за живот, която бе искряла в пролетта на живота им. Алекс бе затварял тази енергията, която притежаваше другият в него. Използваше я в картините си. Не можеше да рисува живота, а за това да използва само светлите му цветове. Никой нямаше да повярва, че съществува такъв живот. И колкото и да се доближаваше до божествеността, то толкова повече Александър Славчев обсебваше повече дни от всеки месец. Алекс не се страхуваше много от това. Той се двоумеше дали има право да затваря тази енергия в себе си и да я използва единствено за рисуване. И колкото повече Алекс се доближаваше до божествеността, то толкова повече Славчев се доближаваше до онзи работник от цеха за арматура, който с двете си ръце можеше да я увие около кръста си, а след това да надпие цялата бригада в кръчмата на гарата.
Художникът беше гузен пред своето второ аз. Гледаше на себе си като на един паяк, който смучеше от енергията на попадналия в паяжината му Славчев.
- Добре! – мислеше си той. – Ами, ако Славчев е паякът, а Алекс е жертвата!
Художникът загаси светлината.
В края на краищата на Славчев му омръзна този затвор. Знаеше, че днес е неговия ред да излезе на воля, за да „порисува” и той.
Александър Славчев се качи на колата и с пълна газ полетя към Бургас. Нямаше я нито вишнево червената барета, нито бялата риза, нито онова излъчване на Петия мускетар от „Тримата мускетари” на Дюма, като не трябваше да забравяме д’Артанян. Беше един обикновен човек, който искаше да пие ракията направо от бутилката и да удря сервитьорката по задника.
Беше един съвсем обикновен човек, който не се интересуваше много нито от картини, нито от изкуство. Беше му омръзнало всичко това.
- Изобщо не ми е лесно да живея с такъв човек като теб! – каза Славчев.
Той търсеше онова бохемското в живота. Това, което му даваше свобода, такава каквато Алекс изпитваше само, когато рисуваше усамотен.
Александър Славчев беше неговата пълна противоположност. Обичаше шумните компании. На жените гледаше не като на почитателки, а като на бройки. Изложбите бяха за него мястото, където може да ги срещне. А шушукането зад гърба му беше като подарък, заради това, че бе оставил Алекс да се разпорежда с живота му и очакваше кога ще дойде отново този момент. Тогава, за много кратко време изживяваше това, което Алекс считаше за банално и евтино, и никога не можеше да разбере защо трябва да го прави.
Спря в центъра на Бургас, близо до паметника с войника. Там един негов познат имаше заведение, което в миналото си беше една обикновена сладкарница, а сега беше превърнал в претенциозно и изискано място, което беше кръстил „Клуб на творците”. Идеята му беше добра, но като във всяко изкуствено нещо и тук нещата се объркаха. Вместо да се напълни с творци и мечтатели, клубът се напълни със сноби и техните клакьори. Посетителите можеха да дадат по пет лева за чаша водка, но никой от тях нямаше да се бръкне за пет лева да купи някоя книга на неизвестен автор. Всеки се стремеше да не изпусне някоя разкриваща го дума, заради която дълго щяха да се присмиват зад гърба му. Спазваше се строго определена линия и щом главният клакьор кажеше „браво” то всички до един започваха да ръкопляскат, но ако кажеше „у-у-у!”, то проявилият някакви творчески напъни биваше дамгосан за цял живот. Тук вечерите бяха сухи като пустинен вятър, а бризът на улицата довяваше някой и друг объркал пътя странник… или странница, които се бяха подлъгали от лустросаните мутри и бляскавата, но бездушна фасада.
- Некадърността има нужда от показност, а бездуховната некадърност е сух и дълбок кладенец, в който можеш само да падаш! – беше казал един художник.
- Снобите са най-добрите купувачи и моите най-добри приятели. Нищо не разбират, но пък имат пари – беше казал на шега друг художник. – Много ги обичам, но ако знаят колко са глупави…
Когато Алекс трябваше да влезе в този „Клуб на творците” изпитваше някаква погнуса, но не беше същото за Александър Славчев, който беше оставен там на воля само веднъж преди два месеца и му хареса много.
Някога имало една сливенска кръчма, в която кръчмарят направил така, че за всяка песен, написана от сливенския даскал, да му опростява дълговете, написани с калем върху черната дъска. Благодарение на този сливенски кръчмар нашите деди бяха загивали с песен, написана в такава кръчма от този сливенски даскал, на уста, защото враговете трепереха от тези песни, а „Вятър ечи, Балкан стене…” ще продължи да се изучава и от нашите внуци. Но онова тогава е било Възраждане и за да го има, то е имало и сливенски кръчмари и сливенски даскали, но ако днес Чинтулов беше жив, едва ли щеше да седне в този стерилен „Клуб на творците”! Щеше да прекрачи прага и да седне отсреща, в друго заведение. Там, където масите не бяха лъскави. Пиеше се мастика, бира и ракия. Сервитьорките бяха Сервитьорки. Ракията беше Ракия. Мезетата бяха Мезета. И най-важното, което имаше в тази кръчма беше, че имаше Дух и много Живот, творците тук бяха Творци, без да обръщат някакво внимание на това. А животът им беше дал най-големия подарък, да бъдат опозиция на снобите, парвенютата и фалшивостта, както в творчеството, така и в живота. Опозиция, която има ум, но преди всичко – сърце. В тази кръчма бризът духаше между масите и това място повече подхождаше на характера на Алекс, но днес той беше уморен и трябваше да спи, затова Александър Славчев отиде при снобите.
Погледна я още когато вратата се отвори. Беше нова. Виждаше я за пръв път. Това беше тя и знаеше, че ще бъде с нея. Сякаш се намираше в някакъв парижки бар за самотни дами, само че тук беше много по-лесно. Всички знаеха кой е и затова нямаше нужда дори да се прави на забавен.
- Аз съм поетеса! През следващия месец излиза първата ми стихосбирка! – каза му смутено новодошлата.
- Аз пък съм Алекс! – каза Александър Славчев.
- Знам! – тихо отговори тя.
Просто трябваше да се пресегне и да откъсне плода, който му се полагаше за вечеря. Така и стана. Нищо ново. Нищо различно.
На младата жена можеше и никой да не прочете стихосбирката, но затова, на следващия ден, тя влезе много горда в „Клуба на творците”. Той беше толкова излъскан, изчистен и изметен, че чак се беше превърнал в стерилен. Самочувствието й влезе два часа преди нея и забрави да си тръгне дори тогава, когато чистачката подготвяше поредната стерилизация след края на работното му време. Тя беше забелязана не от който и да е, а от самия Алекс!
- Тази ли беше? – шушукаха от ляво.
- Прочетохте ли стиховете й? – шушукаха от дясно.
- За нищо не стават! – отговаряха от ляво.
- Но тя снощи беше с Алекс! – тихо отговори в един глас стерилният клуб.

На сутринта Алекс изобщо не забеляза кога тя си е тръгнала. Беше пълен с енергия, за което трябваше да е благодарен на Славчев. Рисуваше. „Нестинарските мотиви” щяха да бъдат готови след около час.
Александър Славчев трябваше отново да се примиряваше с второто си място в съвместния им живот и се настрои да чака още известно време, за да бъде повикан отново на помощ от човека, с който трябваше да дели това тяло. Безмълвният договор между тях двамата се спазваше стриктно и никой не го нарушаваше в името на общото им бъдеще.
- Била поетеса! Тез поетеси много лесни, бре! – каза Славчев.
- Валя, Валя! – отговори с усмивка Алекс. – Какви работи ме караш да правя!
С аристократичен жест той потопи тънката четка в бялата боя и с още по-аристократичен замах написа в долния ъгъл на картината „АЛЕКС”. „Нестинарските мотиви” бяха от картините, които се рисуваха за два-три дни и му докарваха постъпления, каквито щеше да получи за една година, ако огъваше арматура в оня цех. Погледна скришом към вратата на мазето. В най-тъмния му ъгъл си светеше онази светлина от недорисуваната картина. Без да осъзнава, сякаш търсеше нейната прошка заради това, че трябваше да се занимава с всичко друго, но не и с нея. Нейният завършек се очертаваше все по-далечен. Той въздъхна. Страхуваше се от нея.
Изчака да изсъхне боята и постави новата картина в специална кутия, с която щеше да я изпрати до Париж.
- Дано в галерията „Сан Жан” да са доволни! А пък какво ли те знаеха за нестинарските танци! – си мислеше на глас Алекс. – Може би за тях това е нещо екзотично като танците около огъня от някой карибски или тихоокеански остров!
Безжичните телефони и интернет бяха нещо, което го караха да се усеща несигурен. Телефоните бяха най-противното достижение, след телевизора, което беше измислило човечеството, но нямаше как. Трябваше да се обади на Валя и затова вдигна слушалката и набра парижкия й номер. Почака малко, но никой не му отговаряше. Позвъни на клетъчния й телефон, нещо ново за него. И там никой не му отговори, само някакъв електронен женски глас му съобщи на френски, че няма връзка с този номер.
- Нали ми каза, че винаги мога да те намеря! – се ядосваше Алекс. – А когато ми трябваш, те няма никаква.
След това изми ръцете си и забеляза вчерашното писмо. Нямаше какво да прави и затова го прочете, този път не само послеписа.
„…Душата ми е празна, но сърцето ми тупти. Тупти, тупти и аз нищо не мога да направя. Разбери ме! Много ми е трудно да ти кажа и да ти призная,… но то е някъде до теб!
Не го ли виждаш?”
- Какво става! – учуди се Алекс.
- Как какво става! Не разбираш ли? – отново се събуди Славчев. – Не разбираш ли, тя иска да е с мен!
Алекс се погледна в огледалото. Лицето му беше каменно. Той никога не се бе възприемал такъв. Не можеше да е камък. Той беше огън.
- Не иска да бъде с теб! – отговори ядосано. – Иска да бъде с мен!
- Не бъди толкова сигурен!
- Как да не съм сигурен? Какво ще й дадеш ти?
- Как какво! Много работи мога да й дам за разлика от теб – този път се ядоса Славчев и нервите не му издържаха: – Защо мислиш, че тя те създаде?
Алекс мълчеше.
- Спомняш ли си, когато ти каза: „Ти от днес ще бъдеш Алекс, а не Александър Славчев”. И ти какво направи тогава, за да ме защитиш? Нищо! Ти се срамуваше от мен? Или се лъжа?
- Тя не ме е създала! Аз си бях създаден! Тя просто ме откри за всички!
- Ти да не си Америка, че да те открие! Щом като те е открила защо тогава сега се мъчиш да рисуваш и трябва да ме използваш, за да изпълняваш поръчките си навреме? Аз поне съм честен и съм истински!
Огледалото започна да се изпотява от течащия кран с топла вода под него.
- Тя създаде АЛЕКС, защото първо хареса мен – Александър Славчев! Но ти си толкова зает със себе си и суетата си, че нямаш време да забелязваш такива дреболии!
- Не е вярно!
- Вярно е!
Огледалото съвсем се покри с влага. Алекс се протегна и реши да я изтърка с ръката си, но се отказа. От там го гледаше Александър Славчев и той нямаше никакво намерение да спори с него.
- Ами Мира? – попита той, без да се усети.
- Какво: Мира? Каква е тази Мира? Тя съществува само в мислите ти и бляновете ти. Тя за мен не съществува. Живей си и си мечтай за своята Мира, аз искам Валя. И Мира като Агата ги виждаш само когато си затвориш очите. Те са нереални, виж Валя е друго нещо!
Алекс се облегна с една ръка на стената. Въпреки че не виждаше, образът от огледалото продължаваше да му говори:
- Е, копеле самодоволно! Тя създаде теб, защото харесваше и обичаше мен! Но ти си копеле неблагодарно и никога не можеш да го разбереш! Сега си ме затворил в тази клетка и ме пускаш веднъж в месеца, за да не забравиш какво е това живот!
- Че излез! Кой те спира?
- Да, бе, да! Че пак да огъвам ламарина и някакви фалшиви поетеси, като онази дето записваше колко пари е похарчила за мен, да се разпореждат с живота ми! Няма да стане!
Алекс удари огледалото с всичка сила и то се разцепи на много парченца, които се посипаха на пода. Не беше на себе си. Качи се на колата си отново и тръгна с пълна газ за Бургас. Спря пак до паметника с войника, но този път влезе в другата кръчма. Като прекрачи прага й всички замълчаха. Знаеха кой е той и не искаха да го приемат при тях, отхвърлените, забравените. Те си изкарваха прехраната като улични художници и не можеха да приемат лесно такъв човек като него. За тях той беше това, което представляваше за него онова аташе от Париж.
Алекс се спря и огледа кръчмата. Не можеше да повярва. Машината на времето го бе върнала в една друга епоха. В единия ъгъл, най-светлия, седеше и пиеше абсент Пикасо. Срещу него стоеше гневния и разсеян Модилияни. В другия край димеше лулата на стария Мане. Рибера, смутения и суетен Дали. Всички бяха тук. Дори Хемингуей попържваше европейските порядки в компанията на няколко моряка, с които беше решил да се сбие малко по-късно, но сега трябваше да ги надпие. Там в дъното Чинтулов пишеше и пееше „Стани, стани, юнак балкански!”. Имаше го и сливенския кръчмар, само дето не беше кръчмар, а сервитьорка с пищна гръд, която носеше в ръцете си цели десет пълни халби. Може би, ако се обзаложеше с някого, щеше да ги изпие за не повече от половин час. Тя го погледна и като почукваше нервно с халбите, му каза:
- Заповядай! Влез!
Всички замълчаха. Когато тя говореше, никой не трябваше да я прекъсва. Много от тях я бяха сънували, бленували, рисували и за това тя беше човекът с най-голям авторитет тук.
- Ако искаш да ме рисуваш, закъснял си! – каза на шега тя. – Нямаше да е лошо да покажеш на парижанки какви жени има тук!
Алекс стоеше като препариран и в този момент си спомни една фраза, която не знаеше от къде я бе чувал:
- Французойките са кокошки!
Ако доня Маргарита знаеше, че използват умозаключенията й чак в другия край на Европа, навярно щеше да си налее още един коктейл „Миш-маш, а’ла доня Маргарита”.
- Имаш една бира от мен! – каза тя.
Тук чистачката не търкаше до стерилност всеки ден след работното време. Нямаше ги и онези псевдовеличия, които задаваха пулса на живот на хората без пулс в гърдите и гънки в мозъка. Дори и миризмата на мастиката тук беше истинска. Дори и ако се бяха сбили заради сервитьорката и синините им щяха да са Синини.
Една мастика. Две мастики… пет мастики… шест мастики.
- Хайде! Затваряме! Тръгвайте си, хипари такива! – викаше сервитьорката.
И Пикасо и Модилияни и другите най-смирено станаха и се прибраха по домовете си.
След около половин час Алекс се мъчеше да запали колата. Тогава вратата се отвори и влезе едрогърдата.
- Хайде да тръгваме! – заповяда тя.
- Къде ще ходим? – попита изуменият художник.
- Как къде? Ще ме рисуваш! Не искаш ли?
Мастиката му беше дошла твърде много, а и Славчев го беше оставил и сега мълчаливо го наблюдаваше от страничното огледало. Художникът се помъчи още веднъж да запали двигателя, но отново не успя. В следващия момент се олюля и главата му падна върху кормилото. Заспа. Тя се помъчи да го събуди, но се чуваше само едно ръмжене.
- Жалко! – каза сервитьорката и тръсна вратата, след като излезе от колата.
Алекс се събуди след около час. Запали двигателя и даде пълна газ към Ахтопол.
- Глупак! – каза Славчев от огледалото. – Ти си стерилен глупак!
- Нищо не разбираш! Затворя ли очите си и тя веднага застава пред мен!
- Затова не ги затваряй! Отвори ги! Хубаво ги отвори! Видя ли какво изтърва! Какви гърди и колко бира може да пие! В Париж едва ли ще срещнеш такова чудо!
- Не искам да спорим! – тихо каза Алекс.
- Не искаш да спорим! – още повече се ядоса Славчев. – Утре като станеш ще искаш пак да рисуваш нестинарски огньове, само че мен няма да ме е имало! И как ще ги нарисуваш тогава?
- Не! Няма да ги нарисувам! Не искам да ги рисувам! Изобщо не ми пука за теб! Ще рисувам нея! Жената, която обичам!
- Каза ли си го накрая? Себе си искаш да рисуваш!
- Млъкни! – извика Алекс.
Отсреща идваха други коли, които го заслепиха. Той изпусна кормилото и се заби в една пясъчна дюна. Шест мастики. Пет мастики… три… една мастика. Изтрезня веднага. На колата й нямаше нищо. След около час отваряше вратата на ахтополската си къща. Навъртя отново номера на Валя. Този път след втория сигнал чу:
- Ало. Кой е?
По гласа позна, че това не е тя.
- Добър вечер. Казвам се Славчев. Обаждам се от България и търся Валя.
- Нея я няма. Тя е в ареста. Много лошо! Тя убила румънеца и сега нея съдят.

Николай Ганчев – АГАТА