Париж е голям град. Един от най-големите в света.
В Париж живеят милиони хора, най-вече парижани /би трябвало/. Вечер в Париж светят милиони лампи, които осветяват улиците, сградите, пристанищата, метрото. Милиони лампи осветяваха домовете на живеещите в тях. Те осветяваха живота им и ги караха да виждат другите покрай тях в тъмнината.
Валя стоеше зад прозореца на втория етаж, където се намираше нейната квартира и наблюдаваше всичките тези светлини. Не й беше никак светло. Нито една от тези милиони светлини не светеше в нейната тъмнина. Всичките светеха някак си чуждо и всяка сама за себе си. Нямаше искрица в нито една от тях. По същия начин щеше да се чувства, ако е високо в планината. Сама. А над главата й да светят милионите светлини от тъй далечните животи на безкрайната вселена. Тя поне беше част от нея.
Париж наистина беше една вселена, създадена от милионите чужди животи, но не и от нейния. Душата й беше празна. Не изпитваше нито болка, нито тъга, нито радост, нито глад или жажда. Не изпитваше нищо. Какви бяха тези светлини около нея? Имаше ли хора там? Или само сенки!?
През целия ден стоя заключена в стаята си. Не й се правеше нищо. Излезе само за двадесет минути, за да иде до близката галерия „Сан Жар”. Уредничката й се беше обадила, че са продали една картина от Алекс и трябваше да прибере парите и да занесе друга, ако има в склада.
- Картините не са перални, за да стоят в склада или хотдог, но който да избираш с горчица ли да бъде или с кетчуп! – се беше ядосал веднъж Алекс, но как сега да обясни това на тази уредничка, а и нямаше никакво настроение.
След това отиде до близката поща. Написа и пусна едно напълно обикновено писмо, което щеше да пътува повече от две седмици до Алекс. Това време й беше нужно, за да пооправи някои неща в живота си. На белия лист описа как за десет дни беше видяла румънеца с четири различни момичета. Написа му как е изменила на себе си като е започнала да го следи.
„Изгубих надеждата в живота. Изгубих вярата в това кое е добро и кое е лошо. Душата ми просто е изтръгната. Ушите ми постоянно бучат.
Ти казваше, че изневярата на тялото е като убождане с трън, а изневярата на душата е като рязане на живо месо. Знаеш ли, Алекс, това не е съвсем така. Изневярата на душата е будилникът, който те събужда от дългия сън. Боли! Но тази негова камбана ти дава толкова много сила, че си готов дори да прекосиш сам океана. Готов си дори да отлетиш за най-близката планета.”
Беше минало полунощ, въпреки че за нея това едва ли имаше някакво значение. Най-вероятно румънецът отново щеше да се върне пиян и тя трябваше да изчака до сутринта, за да го изпъди, както от апартамента си, така и от живота си. Не искаше да има никакви скандали, още по-малко пиянски. Париж я беше научил поне на това. Изпитваше погнуса заради това, че го бе допуснала в живота си и в постелята си. Дори не се усещаше накърнена, а много озлобена. Ако можеше да върне времето назад, единственото нещо, за което искаше да помоли феята на мечтите бе: Да не го беше срещала изобщо! Само, че феите живееха в приказките на малките момиченца. Време беше да разбере, че пролетта на нейния живот беше свършила. Пролет, в която за първи път усети студените ветрове на зимата, а не беше изживяла нито горещото лято, нито красивата си есен.
„Не съм се отчаяла никак – продължаваше в писмото си. – Само дето ми е много студено… и самотно. Градът е огромен, а аз се чувствам като в някаква ледена пустиня. Сякаш съм напуснала тази наша вселена и наблюдавам отстрани нейните светлини! Друго не ми остава!
Алекс, не ми давай съвети. Не искам това от теб, въпреки че винаги съм се допитвала за всичко до теб. Понякога съдбата ми изпраща трудни препятствия, за да мога сама по-бързо да намеря изхода от тъмния тунел! До този извод достигнах. Трябваше и аз нещо да науча, без чужда помощ.
Душата ми е празна, но сърцето ми тупти. Тупти, тупти и аз нищо не мога да направя. Разбери ме! Много ми е трудно да ти кажа и да ти призная… но то е някъде до теб!
Не го ли виждаш?”
Няколко пъти задрасква последните редове и след това отново ги добавя, докато накрая реши, че те трябва да останат. Като към тях добави:
„P.S. Днес в галерията „Сан Жар” продадоха „Нестинарски танц”. Искат и други картини с такива мотиви. Трябва да нарисуваш и да изпратиш?”
Тя не можеше да разбере, че именно в тези последните две изречения са думите, от които художникът винаги се бе страхувал. Трябваше да рисува по поръчка. Това го обиждаше. Но нямаше как, трябваше да го направи, та и най-великите художници бяха постъпвали така. Колкото й да не му бе приятно, беше станал част от онзи механизъм, в който чарковете се сменяха, но не и движението му.
Пред кооперацията, една от първите, а може би и последните, в града, които бяха строени с гаражи на приземния етаж, спря масленозелено Пежо, от което слезе нейният румънец. Излезе от колата. Пак беше пиян. Тя дори не изпита грам съжаление. Прииска й се да пусне един камък върху главата му. Духаше някакъв силен северен вятър, който огъваше голите клони на дърветата на отсрещния тротоар. Румънецът отключи гаража много трудно. И краката, и главата му се държаха така, сякаш бяха чужди. За миг вятърът утихна. Той се качи на колата. Забави се, явно не можеше да уцели ключа на таблото.
Валя наблюдаваше тази случка от прозореца си. Дори и малко се разсмя, но бързо усмивката й премина в изкривена и злобна гримаса. Все пак той беше човекът, убил душата й. Нямаше как да не го мрази повече, отколкото някой, който е откраднал колата й, да речем.
Погледна към небето и се помоли наум. Пълният кръг на луната се беше скрил зад тъмните облаци и въпреки че уличните лампи се стараеха да превърнат нощта в ден, то тясната улица си беше доста мрачна. Накрая румънецът успя да запали и да вкара колата в гаража. Чуваше се как буталата следват равномерния си такт, докато в един момент те започнаха да ускоряват и да форсират двигателя. Валя почака така още малко. Ослушваше се в тъмнината и чакаше кога ще изгаси колата, ще заключи гаража и ще се прибере в апартамента. Беше му приготвила леглото в кухнята, там, където той спеше от няколко дена. В началото й се възпротиви, но тя не му отговори, а само го погледна с леден поглед. Стори му се, че е разгадала честите му отсъствия и се съгласи да спят разделено, за да няма излишни въпроси, за които не беше подготвен.
Форсирането на двигателя продължаваше. Явно той беше заспал веднага щом като колата бе влязла в гаража и кракът му се бе отпуснал на педала. В следващия момент всичко утихна. Незнайно от къде, за кратко време, се беше появил вятър, който отново разместваше голите клони на дърветата и влачеше хартиите от близките кошове. Валя погледна надолу. Вратата на гаража беше затворена. Тя се учуди от факта, че румънецът бе успял толкова бързо да изключи колата, да затвори и да влезе във входа на кооперацията. Погледна пак надолу. Вятърът си играеше с вратата на гаража. За съвсем кратко я отвори и тогава отново се чу бумтенето на двигателя. След това се чу силното й трясване, сякаш вятърът й бе зашлевил един звучен шамар, при което гаражът автоматично се заключи.
Последва мъртва тишина.
Валя стоеше все така на прозореца и не знаеше какво да прави. Нямаше душа. Не можеше да почувства нито съжаление, нито й се искаше да помогне на румънеца. Ако беше някой чужд човек, поне щеше да позвъни по телефона до бърза помощ или на пожарната, но тя не го направи. Отиде в другата стая и пусна телевизора.
Човекът, убил душата й, не заслужаваше нищо добро. Природата му изпрати възмездието, което заслужаваше и коя беше тя, че да се бърка в нейните работи.
В нея нещо се пробуди за съвсем малък миг. Стори й се, че чува работещия двигател и понечи да стане от стола си, но се отказа. Седна отново на мястото си.
Нямаше душа. Чувстваше се различно. Сякаш беше в някакъв празен и тъмен тунел. Това не беше тя. Беше дала на омразата да победи. Тя усещаше, че той ще умре, там долу, в гаража. Изпитваше някакво задоволство. Имаше ли право да наказва със смърт човека, убил душата й?
- Не! Аз нямам право на това! – извика и скочи от мястото си.
Хукна надолу по стълбите. Стигна до гаража. Той беше заключен.
- Помощ! – извика тя. – Човек умира! Помощ!
Вятърът смеси нейният вик със счупването на витрина на близкия магазин.
Нямаше ключ. Помъчи се да разбие вратата, но не успя. Започна да удря по нея:
- Адриян! Адриян! – не заспивай!
След, което отново се развика:
- Помощ! Помощ! Човек умира!
Всички спяха. Светлините изгаснаха в един миг. Целият град угасна. Заспа от умората си да бъде жив.
- Ало! Елате бързо на ул. „Източна”, №15! Човек умира. Задуши се с газове от автомобил!
Тя говореше несвързано. Душата й се беше събудила. Викаше! Удряше се! Проклинаше се!
- Нямам право на това! Нямам!
Линейката дойде. Заради счупването на витрината се бяха събудили няколко съседи, които успяха да разбият вратата на гаража. Двигателят още бумтеше, а в помещението беше паднал бяло-сивия облак на Адрияновата смърт. Той лежеше върху волана. Ръцете му бяха отпуснати. Валя видя всичко това. Един здрав съсед го изкара от колата и го постави направо върху асфалта. Тя съблече връхната си дреха, за да я положат под тялото. Дори не го докосна. Седна на тротоара до гаража. Плачеше. Плачеше, но сълзите й отново бяха безсолни, сякаш идваха от друго място, а не от душата й.
- Алекс! Алекс! Какво да правя?… Защо?… Нямах право на това! Нямах!
По-нататък нещата се развиваха покрай нея. Тя сякаш не участваше в тях. Качиха я в линейката. Тя гледаше маркучите, които стърчаха от устата на Адриян. Не изпитваше нищо към него. Дори не го съжаляваше. Тогава разбра, че никога не го бе обичала!
Дали, той не беше постъпвал с мен така, защото беше разбрал за това много отдавна! – си помисли тя.
Лекарят й говореше нещо, но тя нищо не чуваше. Свалиха ги пред болницата. Една санитарка й даде бяла манта, с която да се завие. Беше й студено. Стоеше подпряна на една врата и очакваше да й кажат това, което вече знаеше.
Мина повече от час.
- Много късно го докарахте! Направихме всичко по силите си, но не можахме да го спасим. Много съжалявам! Приемете моите съболезнования! – каза лекарят.
- Не е жив, нали? – попита тя.
Страхуваше се да каже „мъртъв”.
- Да! Натравяне с газове. Не е имал голяма възможност, а и дробът му беше прояден. Изглежда, че често е боледувал в детството си! Има ли роднини тук, в Париж?
Тя не знаеше.
- Мисля, че няма!
Докторът я погледна още веднъж, нещо не му изглеждаше искрена и добави:
- Знаете, че при такива случаи се обаждаме на полицията. Трябва да изчакате, за да ви вземат показанията. Процедурата е такава.
„Процедурата” – понякога незабележимите до този момент думи можеха да изглеждат толкова страшни.
Валя стоеше сама на пейката и чакаше процедурата да премине към втора точка – появяване на полицая и веднага след това идваше ред на третата точка – даване на показания пред него. Първата точка беше написана преди около половин час, а именно – наличието на труп.
Трябваше ли да страда и да се чувства виновна заради всичко това? Та, нали, той бе убил душата й! Защо тогава не бяха повикали бърза помощ за нея? Защо тогава съседите не бяха разбивали врати, заради нея? Защо тогава той не бе плакал пред трупа на нейната душа? Защо тогава той не беше разпитван от полицая? Защо? Защо нямаше процедура и за онова, другото, много по-страшното убийство!
Тя отново се разплака. Този път сълзите й бяха солени.
Полицаят дойде след около десет минути. Процедурата продължаваше. Тя го погледна с мокрите си солени очи и само успя да каже:
- Аз го убих!
Следваше следващата точка от процедурата. Щракване на белезниците и откарването й до близкия участък.
Душата се бе родила отново. В най-неподходящия за нея момент.

Николай Ганчев – АГАТА