СИРАЧЕ
(Стихотворение в проза)
Мило дете, кого ти чакаш със сълзи на очи?… Татка си ли?… Но той е убит, убит е от куршума на нашите врази… Неговият гроб е далече, далече там някъде… на никого, може би, незнаен…
Отсега нататък ти всеки ден ще стоиш на пътните врата и с тъга на сърце ще го чакаш…
Ще чакаш да се върне твоят татко от чудния край, за който майка ти всяка вечер ти е разправяла и откъдето той, като си дойде, ще ти донесе конфети и цветя…
Ти с трепет на сърце ще чакаш да се върне от дългия път… но, уви! - той не ще се върне…
Просълзено, ти ще гледаш как край тебе минават радостни и засмени деца, обсипани с ласки и милувки, а ти мъчително ще протягаш ръце и ще мълвиш:
- Татко, мой мили татко, върни се, твоя малък син те чака!…
Но твоят глас не ще бъде чут.
И с разбито сърце ти ще се върнеш и унесено от тъжната песен на майка си - ще заспиш.
И на съня, може би, ще видиш образа на татка си и ще плачеш, шепнейки:
- Татко, мой мили татко, колко те обичам, колко мъчно е без тебе!…
Но твоят глас глухо ще замре в тихата стая.
Мило дете, кого ти чакаш със сълзи на очи? - Татка си ли?…
Уви, той не ще се върне, защото той падна на бойното поле, убит от вражески куршум…
——————————
сп. „Пчелица”, г. 2, кн. 1, 1 януари 1915 г.
