Михаил Кремен

Седнал в работната си стая - сам, със запалена цигара и с кафеничето на спиртника - от среднощ до съмване, маестрото работеше върху „Алцек,” в тишината на нощта, по цели месеци.

Кафе след кафе, цигара след цигара. На другия ден, преди обед, той обикновено идваше при мен и отиваше направо на пианото, просвирващ наизуст композираното през нощта.

Уморен, недоспал, със землисто-хлътнало лице, той изглеждаше от ден на ден по-зле. Докато просвирваше мотива на хора и на Алцек, или песента на княгинята, той вдъхновено говореше за последната си опера като най-хубавото свое творение и очите му добиваха младенчески блясък и пламенност.

Оставил го сам до пианото, виждах как добавя и пише върху листовете, които носеше със себе си. Поправяше старото или пишеше нови мотиви и хрумвания, често пъти върху най-обикновен къс хартия на небрежно начертани от него петолиния. Върху капака на рояла и до днес стоят като скъп спомен преминалите през тънката хартия ноти от “Алцек”.

Неуморно… това бяха като че ли свързани една с друга непроспани нощи, самотен в стаята си до рояла, въздуха побелял от дима на безчетните цигари - толкова гъст, че не можеха да се виждат околните предмети.

В тая творческа треска се пишеха леко и вдъхновено множество страници на „Алцек” - със съзнанието, че се твори велико дело - последната, лебединната песен. Фанфарите на първи конен полк и Песента на милосърдните сестри, писани след това, са малки и незначителни, макар и много мили негови предсмъртни композиции.

През времето на „Алцек” усещах как се руши неговия организъм. Пламъкът на вдъхновението гореше в полуразрушен вече съсъд. Цигари и кафе, цигари и кафе - по стотина на ден и почти никаква храна! Разправял ми е, че много често не обядва.

Не помогнаха другарските увещания, нито сериозните предупреждения за здравето му. „Аз работя в дима на цигарите и аромата на кафето” - отговаряше той. „Да свърша Алцек - повече не ми трябва! За какво ли пък живеем, кажи ми! Хубаво се храни всеки касапин - но не е там работата.

Нищо не ме блазни - ни богатство, ни охолност. Парите ги давам на жената и децата: прави ми удоволствие да им занасям. За мен ми стига само тридесет-четиридесет лева на ден за кафе и цигари. Нищо друго. Всичко е празна работа. Ей това - той посочваше нотните листове от Алцек - това ще остане!

Хлябът се изяда и забравя, не се забравя работата на твореца! Ако живееш дълго след мен, ще видиш как ще ценят един ден Алцек!”

Алцек беше неговата най-съкровена мечта, смисъла на живота му, вярата във величието и безсмъртието на духа. Вслушайте се във вълшебната увертюра на тая негова най-хубава творба, за да почувствате как тук е кондензирана силата на неговия талант, блясъкът на творчеството му и гигантския размах на богато надарената му душа.

Това е една величава сграда на силния дух, ярко пламтящ, в рухналото вече, немощно тяло.

Когато след премиерата потърсих Маестрото да му стисна ръката, той ми се видя твърде отпаднал и отчаян: студеният лъх на неодобрението бе го попарил като слана.

На другия ден обаче той бе отново самоуверен: „Ще ме разберат и оценят - но защо ми е: след смъртта ми!”

И той разправи с шеговитостта, с която бе облечен всеки негов разговор, за двете празни ниши, изградени в стените на Народния театър.

Питали го веднъж за какво са те, а той отговорил: едната е за бюст на Иван Вазов, а другата за него, за маестро Атанасов.

И мен ми се струва, че не е далече денят, когато Народният театър ще бъде доукрасен с тия два скъпи бюста от мрамор или бронз.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 6.12.1931 г.