В началото на декември морето беше бурно. Водата му някак си като че ли побеляваше и остаряваше. За разлика от лятото, когато гъмжеше от полуголи мъже и жени по плажовете, там сега гордо се разкарваха самотните и гладни сиво-бели гларуси, които само преди няколко месеца се разхождаха нагло сред летовниците и заприличваха едва ли не на домашни птици. Тяхното „очовечаване” стигаше до там, че най-безсрамно просеха някоя кифла или парче хляб направо от ръцете на летовниците. За тях това беше много по-лесно, отколкото да се гмуркат по цял ден в морето, за някоя и друга риба. Само че това „очовечаване” им костваше много през зимата. Бързо трябваше да забравят лесния начин за прехрана и отново „да запретнат” крачоли и се хвърлят срещу зимните вълни, за някоя престаряла и оглупяла риба, за да не останат само със спомените си от лятото. Гларуска му работа.
През останалото време на годината, по бански или без бански, можеше да се види само някой модел, позиращ на художника. В градчето никой нямаше да разбера за това, ако не бяха децата. Те, както навсякъде по света, знаеха всичко. Качваха се на едно близко дърво и тихо наблюдаваха голите какички, които се разкарваха в ателието му. За тях художникът беше нещо велико. Той дори не ги забелязваше или се правеше, че е така. Учителката им веднъж много се учуди, когато в час ги попита: какви искат да станат, когато пораснат? Тогава всички момчета вкупом отговориха – Художник! Тя не можа да разбере защо е така, но се зарадва. Само че тези деца, дето се качваха на дървото, отдавна се бяха отказали да правят това. От известно време нямаше какички и много от тях започваха да се разколебават в избора си на професия. Защо ли да не станат и те рибари като бащите си! Дилемата беше: художници или рибари. Морето си знаеше работата.
Ахтопол спеше в своя летаргичен сън, само дето рибарите, също като гларусите, трябваше да навлизат навътре в морето за улов, за да не си останат и те само със спомените от лятото. Тук нямаше дони Маргарити, нямаше дон Хосе, а изобщо не можем да си помислим, че можеше да има барове за самотници и плаващи жълти листа. В душата на всеки рибар имаше по един моряк, който поне веднъж беше стигал до хоризонта и бе заживявал поне за час на него. И в Париж имаше моряци, които плаваха с корабчетата по реката. Само че какъв можеше да бъде този моряк, който никога не беше виждал морския хоризонт и никога не го беше люляло вълнение от пет бала! Моряк ли беше този, чийто хоризонт се ограничаваше от каменни мостове, от още по-каменно речно корито и от най-каменните сгради? По-скоро беше един ватман, на когото бяха заменили релсите на трамвая с течението на сивата река.

В този момент една лодка заобикаляше фара и се насочваше към кея на пристанището, а беше все още обед. Тя се доближи до брега. От двете й страни беше изписано „Елегантната”, а отзад, в червени букви грееше номерът й АХ 406. За разлика от другите, тя беше изписана също като някогашните селски каручки от разказите на Йовков. Само вместо да се реят жита или слънчогледи, няколко делфина скачаха от двете страни на носа й, а зад тях се виждаше тризъбецът на Нептун. Рибарят по нещо приличаше на някой закоравял морски разбойник, отдавна покорил, както вълните на морето, така и сърцата на многото туристки, возили се на неговата „Елегантна”. В последните години и рибарите, също като гларусите, започнаха да се изхитряват. През летния сезон беше по-доходно да повозиш една-две групи туристи навътре в морето, вместо да чакаш на някоя риба да ти се закачи на въдицата. Навярно и венецианските гондолиери, преди да станат такива, са били най-обикновени въдичари или певци в хора на църквата.
Рибарят, който през лятото изглеждаше на не повече от четиридесет, сега приличаше направо на старец, с този протрит, жълтеникав дъждобран и напълно побеляла, сякаш осолена, брада, която стърчеше пред качулката му. Беше ходил да хвърля въдиците си надолу, чак до Резово. Не че този улов му трябваше толкова много. Беше си някакъв навик. А и какво щеше да отговори, когато вечерта в кръчмата, другарите му го запитаха: Какво улови?, а той да им отговори, че цял ден е стоял до фустата на жена си. Това нямаше да е никак сериозно. Понякога рибата не беше толкова важна, а усещането да си жив, когато лодката се плъзга по водата и трябва да се бориш сам със сивите вълни. Усещането да се изправяш срещу природата и дългите часове на самота, през които си говориш с рибите, единствените живи същества покрай теб.
Изписаната лодка се доближи до пристана и рибарят скочи чевръсто от нея, за да я привърже с въжето. Към него се приближи младо момиче, което видимо го чакаше отдавна. През лятото срещата с непознатата нямаше да му направи никакво впечатление, но не и сега, в началото на декември.
- Не мога да ви разведа в морето днес – категорично каза той.
Помисли си, че тя е някаква закъсняла туристка.
- Усещам, че идва южнякът, а това означава, че влезем ли навътре, може и да не видим брега повече.
- Не! Аз не съм туристка – каза тя. – Журналистка съм.
- Празникът ни е след три дни, тогава елате да видите как се веселим и отблагодаряваме на Николай Чудотворец – отговори той.
- За друго съм дошла. Търся художника Алекс. Казаха ми, че вие може да ме упътите към него.
- Аз ли? – учуди се рибарят.
- Вие сте Геро, нали?
- Да! – отговори той, сваляйки качулката на дъждобрана. – Е! Щом като само аз мога да помогна!
Хубаво беше, след като пет часа си говорил с рибите, сега едно красиво момиче, което те чака от дълго време, да ти каже, че само ти можеш да й помогнеш. Някак си ставаш по-важен, дори и в собствените си очи.
- Виждате ли моята лодка? – много трудно му беше да говори на вие.
- Много е красива.
- Много е красива, защото той ми я изписа – и добави с още по-горда интонация. – Тя беше първата и като я видяха, всички мои колеги искат същото. Някога дядо му е изписвал каручките в тяхното село, а сега той прави това с нашите лодки. И нищо не му плащаме. Даваме му пари. Не ги приема. Сърди ни се. Ама ние сме честни хора и му носим от рибата, която уловим. Вчера му занесох един паламуд. Тук причакваме пасажите преди да минат през Босфора към Бяло море. Да знаеш, че най-много паламуд в Черно море се лови ей там, преди Резово. Те, затова и постоянно влизат турски гемии.
Геро замълча за малко, но след като видя колко е впечатлена тази софиянка, за него те всички бяха такива, продължи:
- Каручки, лодки, все тая! Само дето камбанки не можем да им сложим, щото се плаши рибата. И на каручките като им умре конят, го заменят с друг, докато на тази моята красавица, трябва да умра аз, за да й намерят нов господар. Тя ми е за цял живот. Е, като знам, че е така, може ли да не я нагиздя? Знаеш ли колко делфини в морето се доближаваха до мен и като ги видеха тези мойте, двете делфинчета, се заиграваха с тях. Мислеха, че са истински! Ама те будали! Рибешка му работа, пък пият мляко, също като нас? А знаеш ли, че делфините никога не спят! Само те са виждали Агата.
- Коя Агата? – престори се на учудена тя.
- Как коя! Ти не знаеш ли коя е Агата? Тя е богиня. Ей там е живяла. От морето е дошла.
Той показа скалите до фара.
- Изпъдили я от Олимп и тя се заселила тук. Искала всички да са щастливи и да се обичат. Само че нали сме хора, това нещо няма как да стане. Виж, с художника е друго. Него всички го зачитат и обичат. Той е като една Агата, само че е мъж.
Тя се усмихна леко на това философско обяснение и попита:
- Къде да го намеря?
Той се обърна на юг, посочи с ръка и каза:
- Значи… ей там има едни скали, където рисува на спокойствие… Сега е започнал да изписва и другите лодки. Нали за празника всички искат да са красиви! Не обича никой да го безпокои, но такова хубаво момиче като вас – той пак започна да й говори на вие, – не трябва да чака.
Геро се наведе да привърже още веднъж въжето и да избута лодката на сушина. Като се обърна, момичето вече го нямаше.
- Как изчезна това момиче! Както дойде, така си и замина! – зачуди се и продължи да дърпа „Елегантната” до пристана.

Художникът беше застанал близко до една скала, която го закриваше от вятъра. Рибарите бяха сковали нещо като скеле, върху което поставяха поредната лодка, за да я украсява. Той обичаше да рисува до към четири часа след обед, преди да се появи бризът, а и тогава слънцето се появяваше по-често. Веднъж седеше на пристана и наблюдаваше връщащите се рибари и тогава му хрумна идеята да изрисува лодките им. От тях познаваше само Геро, носеше му по някоя риба и никога не бе поискал да я плаща. Чувстваше се задължен към него и затова предложи да изпише лодката му. След като му сподели идеята си, рибарят изобщо не се замисли:
- Съгласен съм, но нека да има делфини. Много обичам да си говоря с тях, а пък и да знаеш как ме слушат!
Художникът не вярваше, че ще усети такова голямо задоволство, когато видя как изписаната „Елегантна” пореше вълните. Геро също беше във възторг. Всичките колеги му завиждаха. Старото корито беше с нова премяна и сякаш се бе подмладило поне с двадесет години, а и той също се подмлади. Какво по-хубаво можеше да има от това, вярната ти жена да се подмлади изведнъж с цели двадесет години и пак да си остане твоя и вярна.
След това продължи да рисува и другите лодки, за да разбере в един момент, че рисува отделните части на нещо, което не бе правил досега. Сядаше вечерта на скалите, до фара. Гледаше и се наслаждаваше на поклащащите се в морето цветни лодки и тогава разбра, че пристанището се беше превърнало в най-голямата му картина. Беше доволен, че е накарал тези рибари, с душа на моряци, да се чувстват по-щастливи. Париж не можеше да го дари с такова усещане. И там имаше лодки. Имаше и моряци с души на ватмани, които спазваха точното разписание на движение между каменните брегове.
Винено червената му барета беше поизбеляла, но без нея не можеше да рисува. Беше се превърнала в кадем. Повечето художници бяха суеверни и затова си имаха някакъв талисман, а неговият беше именно тя.
По пясъка, от към гърба му, се приближи същото момиче. Сякаш току-що беше излязла от вълните. Косата й беше дълга и навита на масури, по които сякаш беше полепнала морска сол.
- Алекс! Алекс! – викна тя, сочейки него. – Дълго време ви търся. Много далече сте се скрили.
Художникът се обърна към нея с досада, заради това, че прекъсват заниманието му, но щом я видя, изражението на лицето му се промени веднага. Първо светнаха очите му, а след това се плъзна и една детска усмивчица, в която сякаш се бе разтворила душата му.
- Алекс! – продължи тя. – Помните ли ме?
Как можеше да я забрави! Та нали това беше неговата природа. Да запомня най-красивите мигове.
- От списание… – той се направи на замислен.
- „Фотосвят” – каза бързо тя.
- Да! Да-а-а. Точно така беше.
Това беше същото младо и нахакано момиче от последната му изложба. Към изсечените й, а същевременно с това и нежни черти, се беше добавил и изплашеният й като на сърна поглед. Всичко това й придаваше някакво загадъчно излъчване, което по нищо не приличаше на излъчването на момичетата от баровете, които обичаше да посещава. Само че очите й можеха за много кратко време да се напълнят с ледени висулки и страстната й устица да произнесат войнишкото: Стой! Ще стрелям! Сякаш природата й беше дала с онзи поглед на сърна, който криеше в себе си, както дивата непокорност, така и покорната нежност. Този поглед, това излъчване, му се сториха до болка познати. Дали цял живот беше бягал от тях? Дали цял живот ги бе крил някъде в себе си? Дали цял живот не бе търсил точно тези очи?
- Нима сте дошли, за да изпием неначенатите от Париж чаши с червено вино? – попита той.
Значи все пак си ме спомня! – зарадва се тя.
- Няма да се откажа от една чаша, но нека този път виното да е бяло – отговори тя. – Червеното отдавна изсъхна в онези стъклени чаши…
- …на онази парижка нощ! – добави той.
Мира беше много учудена от всичко, което вижда. Само преди няколко седмици бе разглеждала негови плакати, разлепени из Париж, а сега той стоеше пред тази стара дървена лодка и рисуваше върху нея слънце с облаци. Тя си представяше съвсем по друг начин живота на хората с едно име, а в същото време беше щастлива, че си бе останал все същият, въпреки известността му.
- Идвам по работа. При вас – каза тя, въпреки че и на нея, както и на Геро преди малко, й беше много трудно да се научи да разговаря отново с него на вие. Усещаше го много близък. – Изпратиха ме, ако се съгласите, да ви направя интервю. Много им хареса материалът за вашата изложба.
Художникът без да се замисли отговори, че е съгласен и добави:
- Само че нека да свърша с нея. Знаете, че всички бързат за празника и искат лодките им да са нови и красиви за него.
- Добре! – каза тя, след което попита: – Ще мога ли да снимам ателието ти?
Без да иска, тя промени учтивата форма и мина на ти, така беше свикнала. След това нищо не каза. Очакваше да види как ще реагира той.
- Нямам нищо напротив, но ви казвам, че то е една малко по-голяма стая с изглед към морето.
Той продължи да играе по своите правила. Не й даде да скъси дистанцията. Художникът решаваше кога да се случи това. Все пак човекът с едното име беше той, а не тя, поне така изглеждаше.
- Няма никакво значение! – каза фотографката. – Нека читателите да видят от къде тръгват… вашите шедьоври.
Вашите…, а така й се прииска да каже – твоите шедьоври. Нима той продължаваше да не разбира нищо! – се чудеше тя.
- Чак пък шедьоври! Просто съм добре продаван и търсен художник, благодарение на Валя. Тя направи всичко това. Ако зависеше само от мен, единственото нещо, което бих правил с удоволствие, е да изрисувам всичките лодки по цялото Черноморие.
Пак тази надута пуйка Валя! – ядоса се Мира. – Не тя, а аз съм причината за всичко това, нима той не знае!
- Не вярвам, че ще се откажете от всичко, заради няколко лодки! – каза момичето. – Ами Суетата как ще я избегнете?
Откъде ли знаеше тя за Суетата? – на свой ред се попита Алекс. Беше малко неспокоен. – Жалко, че Валя я няма, за да я отпратя при нея.
Той погледна очите й и отново видя сърната пред себе със своята покорна нежност.
- Аз основно съм фоторепортер и за въпросите ми помогна един колега – смутено каза тя. – Искате ли да ги прегледате предварително?
Изглеждаше по детски наивна, такава, каквато бе преди много години, а сега това беше онзи ключ, с който отваряше вратите, за които не й бяха дали такъв.
- Не! Няма да ги прочета! – отговори художникът, правилата все още бяха неговите. – Нека да бъда изненадан.

След два часа седяха на скалите до фара. В ръцете си държаха по чаша бяло вино. Бутилката беше оставена долу, до краката им, направо върху скалите, там, където някога се бе появила Агата. Алекс с особено чувство на гордост й показваше прибраните на пристанището изрисувани лодки. Всички рибари се бяха завърнали рано. Идеше южнякът, както беше казал Геро. Сега дърпаха лодките на сушата и ги намятаха с покривалата. На художника му стана неприятно. Неговите творения бяха скривани с някакви си избелели брезенти. Ами, ако вятърът видеше неговите картини и му харесаха много, то можеше да пожали градчето – си помисли той! Южнякът беше силен и могъщ. От него се бояха всички. Можеше да прави каквото си поиска и едва ли заради някакви цапаници щеше да отмине гневът му. Все пак той може и да бе най-силният, но нямаше сърце и можеше в най-великите шедьоври да види само едни цапаници.
- Знаете ли, че тук, на тези скали, е изплувала Агата? – попита Алекс. – Тук тя е намерила своя рай.
- Знам! – отговори момичето. – Знам, че тя е искала всички да са щастливи и да се обичат и затова е заживяла сред хората. Само че тя не е намерила своя рай, а го е създала.
Легендата говореше, че богинята на щастието и любовта – Агата, харесала много слънчевия полуостров на изгряващото слънце и го избрала за място, където да почива /от какво ли можеше да се умори една богиня на любовта!/ и му дала своето име – Агатополис. Този черноморски град на любовта беше наречен така, преди хилядолетия, от самата богиня, за разлика от този другия, където Алекс ходеше да продава картините си, намиращ се до една мътна река и там, където слънцето не изгряваше, а залязваше.
Агатополският залив нямаше подобен на себе си по цялото Черноморие. Погледнат с окото на летящата птица приличаше на една огромна сълза, в средата на която се издигаше старият фар, до който се намираха кафяво-черните скали. Във вековете назад той беше приютявал както храбрите воини на Перикъл, така и търговци чак от далечните Каталония и Генуа. Не бяха малко и набезите на лазите – тези кръвожадни кавказки пирати, опустошавали цялото крайбрежие в годините на беззаконие и робство.
Сега, през лятото, същите тези скали бяха използвани основно от децата, които скачаха от високите им камъни и пръските от водата мокреха минаващите по пътеката към фара туристи. Отначало всички им се ядосваха и бяха готови да ги нахокат, но това им желание бързо отминаваше, когато видеха, че не са единствените, попаднали в плисъка на детските лудории.
Слънцето докосваше билото на близката Странджа. Рибарите се бяха върнали от улова и сега в кръчмата Геро им разправяше какъв пасаж е изтървал днес покрай Силистар. Разказите ставаха все по вълнуващи и „сериозни”, когато накрая той каза:
- Днес ми се стори, че видях Агата! Както се появи, така и изчезна!
- Ако наистина си я видял, значи южнякът ще ни подмине! – радостно каза един от рибарите.
Въпреки че бяха големи хора, те продължаваха да вярват на тези предания. И защо пък не! Нали всеки един от тях бе живял поне за час или за ден на хоризонта.

Художникът и фотографката стояха на скалите. Бризът развяваше косите й. Тя смутено поглеждаше към въпросите, написани от колегата й. Алекс се усещаше по-различно в това интервю. Все пак Валя я нямаше и сега той не можеше да се скрие зад нея, ако имаше „неправилни” въпроси. Наля в празните вече чаши недопитото още от Париж вино, и я погледна.
- Алекс, на какво се дължи вашата популярност в света на изкуството? А и картините ви, освен че са много красиви, са и много скъпи! – попита тихо тя.
- Не знам! Може би животът ми отне доста, аз не му се отдадох и той ми се отблагодари най-накрая! Може би! – отговори полунашега той. – Може би и той не обича лесните победи, а достойните съперници!
Тя се чувстваше неловко. Разговаряше с него на тези скали, далеч от хората, с които се срещаше всеки ден, и правеше първото интервю в живота си, за което някой друг бе написал въпросите. Когато забележеше, че художникът я гледа, свеждаше погледа си надолу, а когато видеше, че той гледа някъде в далечината, се взираше в душата му. Беше го чакала доста. Той самият едва ли можеше да си представи колко го бе чакала. От притеснение за тази среща очите й се бяха превърнали в ледени висулки, но още щом той се усмихна, отново онзи поглед на сърна се върна на лицето й.
- Каква е тайната на успеха? – попита този път малко по-силно тя.
Без да се замисля, с което показваше, че тези въпроси са му ги задавали вече много пъти, той каза:
- Ще отговоря така. Тайната на успеха в живота е да се търси щастието, а то винаги идва при добрите хора, колкото и да им е коствало това.
- А за вас?
- Лично за мен? Аз се чувствам щастлив само тогава, когато творя, когато правя живота на хората по-красив. Вижте тези лодки! Вижте усмивките на рибарите в тях! Ето това е моето най-голямо щастие!
Докато той отговаряше и за да се изплъзне от проницателния му поглед, Мира започна да го снима. Фотоапаратът за нея беше тази отбранителна стена, каквато за Алекс представляваше Валя.
- Кога разбрахте, че искате да рисувате?
- Тогава, когато започнах да драскам по стените на кооперациите в София, а тогава още не можех нито да чета, нито да пиша.
- А какво правихте през следващата част от вашия живот? – тя щракна един кадър и продължи въпроса си: – Преди да станете известен?
- Лутах се!
Усещаше се приближаването на бурята.
- Може би трябва да побързаме! – попита той.
Тя се направи, че не го чува и продължи да го разпитва:
- Какво е за вас материалният и духовният свят? По-точно: каква е разликата между тях?
Този път Алекс се замисли малко:
- Животът ни е като един път, по който при десен завой навлизаш в материалния свят, а при ляв завой влизаш в духовния и за да не се въртиш цял живот в един кръг, ако избереш само единия завой, трябва да намериш равновесието между тях, за да вървиш на където си тръгнал. И ако погледнеш от двете страни на този път, ти се струва, че отляво има гъста гора, а от дясно широко поле. Само че след известно време разбираш, че всичко това е измама. Илюзия. Хубаво е да вървиш само по осевата линия, но това е невъзможно. По-лесно е да стоиш на едно място. За мен този конфликт между материалното и духовното е основният в човешкото битие. Тези, които са зависими материално, се управляват много лесно и затова си мисля, че този свят има човешки произход, основан на естественото желание да се минава по най-слабото съпротивление. Затова материалното, както лесно можеш да спечелиш, така и много лесно можеш да загубиш. Докато духовното, както казваше учителят ми, е божествено дело. Имаш ли душа, никой не може да ти я отнеме, ако ти не искаш.
Мира продължаваше да снима. Беше щастлива. Той беше точно такъв, какъвто си го представяше, какъвто е бил винаги. Той не бе изменил на своите истини.
Първи капки дъжд удариха камъните покрай тях, но никой не искаше да напусне мястото, от където някога се бе появила Агата.
- Запитвали ли сте се защо, ако убиеш човек, влизаш веднага в затвора, а ако убиеш душата му, няма написан закон, по който да те съдят! Няма затвор за убийците на човешките души! Защо? А защо в същото време, ако разтворим която и да е енциклопедия, деветдесет процента от личностите вписани в нея са хора творци или откриватели, т.е. хора на духовния свят! Защо? От кои хора има по-голяма нужда човечеството? Отговорът е в тези деветдесет процента.
Дъждът леко се усили. Неговите капки започваха да пълнят полупразните чаши от вино, но нито Мира, нито Алекс забелязаха това.
- Мисля, че има хора отдадени единствено на духовния свят, техният живот е много по-труден. Повечето са отдадени на материята, нея поне я виждат и няма от какво да се страхуват. За мен те са по-слепите и сиви същества. На тях им предстои някакво събуждане, някакъв катарзис, но уви! При много от тях това се проявява в някой следващ живот.
Диалогът постепенно започваше да се превръща в някаква нравоучителна лекция, от което продължение се отказа художникът. През цялото време се питаше: от къде познава тези очи? Или поне искаше да си отговори на какво му напомняха, а никак не искаше да остават въпроси без отговор в съзнанието му.
- А при вас как се е получило това равновесие?… И получило ли се е?
- Да! Сега ми е много лесно да говоря, но извървях дълъг път. Изстрадах си всичко сам. Материалността, която постигнах, ми дава свободата да бъда независим. Да гледам с насмешка на някои неща, които преди ми изглеждаха като непреодолима преграда. Бях се затворил в една много красива и висока кула, но няма нищо по-хубаво от това, да слезеш навреме от нея. Благодарен за всичко това съм на Валя.
Пак тази Валя! – ядоса се Мира. В следващите минути тя само снимаше, без да казва нищо. Тя снимаше толкова много, че в един момент Алекс разбра, че лентата й е свършила отдавна. За какво е дошла тя тук? – се попита той. – Коя е тя? Къде е Валя?
- Какво е щастието за вас? – попита тя.
- Всичко. За това реших да живея тук – след което добави: – Всичко, но преди всичко творчеството. Тогава си най-близко до съвършенството.
- Тогава си най-близко до нея, може би!
- Коя нея? – попита той.
Искаше й се да изкрещи – Валя, само че смотолеви:
- До Агата! Тя все пак е богиня! И знае всичко.
Капките съвсем разводниха виното в чашите. Над скалите се спуснаха облаци и в този момент фарът светна. Пристанището вече не беше толкова красиво, както преди час.
- Трябва да се прибираме – каза художникът.
- Защо?
- Ще вали!
- Няма!
Облаците падаха все по-ниско, но капките изведнъж спряха да пълнят чашите им.
- А любовта какво е? – попита тя, този въпрос го нямаше в „конспекта” й…
Алекс се обърка:
- Усещам я, но никога не съм нарисувал нито една картина в живота си, която да озаглавя „Любов”!
Това беше най-голямата му болка и тя го накара да си я признае само за половин час. Коя беше тя, по дяволите?
- Наистина ли, нито една? – тя се престори на учудена.
От къде тя можеше да знае за най-голямата му тайна!
- Какво не бихте повторили в живота си? – попита тя, но подготвяше следващия си въпрос, този за който бе дошла.
- Не бих допуснал до себе си толкова много фалшиви хора, които изобщо не можах да разбера защо се появиха!
Тя го погледна в очите за пръв път от толкова време и отново пред него застана онази изгубена сърна.
- Обичали ли сте някога?
Фарът изгасна.
Какво разбираше тя от любовта? – щеше да попита някога Александър Славчев, но Алекс попита наум: Какво разбирам аз от любовта?
Нямаше отговор. Стана му студено.
- Да продължим интервюто друг път! – помоли той.
Тя не му отговори нищо.
Отидоха до ателието. Тя искаше да го снима. Имаше си съвсем друга представа за мястото, където твори той. Учуди се много, когато видя колко аскетски е подредено всичко в този естествен безпорядък. Единственото нещо, за което бяха харчени парите му, бяха платната, четките и боите, с които рисуваше. За парите, които художникът изкарваше, липсата на поне малко разкош си беше направо престъпление. Стори й се, че Алекс е от онези стипци, които много рядко се срещаха в бохемските среди. Жалко. Това малко я разочарова. Навярно къта всичките си пари в някоя швейцарска банка – си помисли тя, след което му зададе още един въпрос, за да изтрие горчивия вкус от устата си:
- Как искате да ви възприемат хората? Коя е вашата мечта?
Алекс се замисли отново. Коя бе тя? Дали да й каже за какво си мечтае! Струваше му се, че тя знае този отговор. Жалко, наистина, че Валя беше толкова далече.
- Бих заменил всичко, наистина всичко, ако можех да бъда зограф. От онези, които са изографисвали манастирите, селските църкви, параклисите ни по време на Възраждането. Това искам. Имам чувството, че съм се родил много късно.
Той беше честен. Наистина искаше това и в думите му нямаше и грам поза.
Мира се зарадва. Точно такъв си го бе представяла винаги.
Той я гледаше скришом. Продължаваше да й се любува. Нямаше вече никакво значение коя е тя. Миришеше му на младост, на сърна, на непокорство и красота, но най-много му миришеше на свобода. Художникът се държеше все така хладно и до някъде надменно, но само той си знаеше колко му коства всичко това. Самото й присъствие го караше да усеща, че есента му се отдалечава във времето.
Алекс се умори.
Мира най-накрая извади старата лента и постави нова. Снимаше всичко, този път без да задава въпроси. Бурята навън утихна за миг, а косите й, пропити с морска сол, все така продължаваха да се веят пред лицето му.
Тя изтърва чантата си и се наведе да я вземе. В този момент се получи така, че деколтето й вече не скриваше нищо. Дали и това не беше някой от онези ключове, с които минаваше през трудно отварящите се врати! За пръв път днес погледите им се срещнаха. Алекс се беше уморил много, но не и Александър Славчев. Тя усети животинския му огън и вместо да го погледне отново с онзи поглед на изгубена сърна, очите й се напълниха с лед, а от устата й всеки момент можеше да се чуе онова войнишкото: Стой! Ще те застрелям!
Александър Славчев избяга на мига, само Алекс остана подпрян на дървения парапет. Почувства се още по-стар и още по-уморен. Спомни си струята от тази сутрин, а тя си беше същата, както преди тридесет години. Той изглеждаше много добре за годините си, но какъв беше този лед в очите й! Искаше му се да я прегърне. Да вдъхне от аромата й, а навън вълните се разбиваха със страшна сила в камъните на вълнолома. Бурята погълна бриза и смени посоката му. Слънцето едвам се промъкна между сивите облаци, а преданието гласеше, че в града на Агата есента е топла като лято. Днес лятото беше сибирско, а шарените лодки бяха покрити със стари и изтъркани брезенти.
- Аз да тръгвам вече! – каза тя.
Той мълчеше подпрян на парапета. Нямаше сили. Тя го погледна за втори път днес. Очите й бяха мокри. Сърната плачеше. Мира отвори вратата и излезе навън. Искаше да я спре, но не можеше. Искаше да извика след нея, но само едно приглушено – чакай! се сля с грозната гръмотевица. Постоя подпрян на парапета. Силите му дойдоха. Той изскочи на улицата. А там, за разлика от неговия дом, слънцето грееше, хората се разкарваха весели и малките деца пускаха в небето шарените си хвърчила. Побягна по горната улица. След това по долната. Отиде до залива. Нея я нямаше.
Тя не беше от „музите”, с които се запознаваше Александър Славчев. Не беше и от онези надъхани в правотата и самотата си млади момичета, готови на всякакви жертви, за да „успеят” в живота си. Коя беше тя, по дяволите! Коя! Коя! Коя? В главата му изплуваха стотици образи, но не му приличаше на нито един от тях, а в същото време му изглеждаше толкова позната. Животът си правеше шега с него.
Алекс се прибра в пустото ателие. За пръв път му се стори, че е много студено. Заприлича му на старо корито, което беше прекосило няколко пъти океана, а сега лежеше в пясъка на морското дъно и в него най-спокойно се излежаваха морските твари.
Бурята отново връхлетя това корито. Пръските от яростния дъжд биеха право в стъклата му. Въпреки свирепото време Алекс чу музиката на тези капки. Би трябвало в главата му да звучат като Вагнеровата героика, но от тях зазвучаха нежните любовни серенади, изпълнени от някой неизвестен италиански гондолиер.
Нея я нямаше. Отиде си преди час. От нея беше останал само ароматът на младост и свобода. Ароматът на загадъчност и тайнственост. И вместо да изчезне, той се засилваше още повече.
Алекс се изправи на крака. Облече бялата си риза, както го беше правил много пъти. На главата си сложи отново онази овехтяла вишнево червена барета. Сълзата на сърната не му даваше покой. Отвори статива си и под музиката на капките от морската буря, пресякла пътя на неговото старо корито /нямаше кой да му го изрисува/, искаше да я нарисува. Подготви палитрата. Потопи четката и започна да вижда отново очите й. Усети соления вкус на сълзата й. Видя отново изсеченото й нежно лице. Започна да нанася боята по платното. Направи само няколко щриха. Постоя така. Направи още няколко резки движения с четката си. Успя да предаде грациозността на сърната, а сега трябваше да покаже и онази леденост на погледа й. Приличаше на диригент, чийто оркестър се състоеше от едно бяло и невинно платно. Вгледа се в прозореца. Хиляди сълзи се разбиваха в него и се стичаха на струйка. Струйка, която сега се плъзваше по гърба му.
Осветлението угасна. Вятърът духна свещите. Алекс отново рисуваше. И пак беше тъмно, както някога. Отново усети вдъхновението, както някога. Не беше вече онзи известен и целунат от съдбата занаятчия от последните няколко години. Тези очи събудиха в него нещо отдавна забравено. Усещаше пак живота си. Усещаше щастието му… Можеше да усети отново любовта… рисуваше, а беше тъмно… рисуваше, а беше мокро… рисуваше, вече не му беше самотно!… имаше пред него отново онези очи… имаше в него отдавна забравеното вдъхновение!
Музиката от морските капки усилваше такта си, чукайки по прозорците. Гръмотевиците влизаха през комина и звъняха в един отдавна забравен ритъм, а светкавиците осветяваха тъмната хижа. Гръмотевици и светкавици, двете състояния на едно и също нещо. Сълза на сърна и ледени висулки, двете лица на едно и също нещо. И всичко това в един и същи ден!
Тогава той отново прогледна. Отново се събуди. Беше спал толкова дълго. Погледна новата картина. Остави четката. Изправи се. Не чуваше нищо. Не виждаше нищо. Беше тъмно, а картината светеше. Затвори си очите. Пак я виждаше. Страхуваше се точно от това. Суетата го напускаше и този път той не се страхуваше от това.
Отново се изправи. Погледна отражението си в стъклото на вратата и се хвана за сърцето си.
В тъмнината напипа вратата на тъмната изба. Отвори я, а от там го лъхна миризмата на морето и дългата забрава. Не беше влизал тук с години и колкото и да се правеше, че тази врата не съществува, ето че дойде денят, в който се наложи отново да я отвори. Слезе, както слепците слизат по стълбите. Стигна до най-тъмния и най-прашния ъгъл. Тук всичко си беше така, както някога. Морската сол сякаш беше съхранила времето от неговото стареене. Бръкна зад старата ракла и от там извади онзи, неразтварян от толкова много години, свитък. Изтупа прахта от него и тръгна по стълбите да се връща. Постави го на земята и го отвори. Това беше онази недорисувана картина, която бе започнал преди много време, сякаш в някой стар живот. Погледна я. Светкавиците я осветиха. Изтръпна. От там го гледаха същите две очи. Любовта го погледна отново. Той заплака. Негов ред беше.
Много години минаха откакто заключи тази недовършена картина. Не даваше на никой да я погледне. Не искаше да я вижда. Толкова често му се бе искало да я няма, да не я бе започвал. Тя си стоеше в онзи прашен ъгъл и чакаше днешните гръмотевици. Той не бе намерил сили и време, за да я унищожи. Не можеше. Тя бе любовта. Тя беше живота му. Бурята над хижата не утихваше. Капките солена вода проникваха по первазите на прозорците. След такъв дъжд черчеветата започваха да скърцат, а подът започваше да се огъва и да ехти под тежките стъпки.
Капки солена вода се стичаха от очите му, а Париж бе светил много силно за него само преди месец. Сега той бе толкова далеч, сякаш никога не го бе имало. Далеч, много далеч, бяха онези барове с многото дони Маргарити и въртящите се около тях кокошки, с които човек търсеше да раздели самотата си, поне за една вечер.
Погледа прашната картина още малко. Тя дори не можеше да се назове картина, а само някакви щрихи и сенки от светлината. Никак не му се искаше да събужда отново онова минало. Избърса сълзите с белия ръкав на бялата си риза. Погледа го ще малко. Годините се превръщаха в капки. Капките в песъчинки, а песъчинките в море.
Въздъхна тежко. След това зави старото платно и го остави пак на онова тъмно и прашно място, за да го съхранява солта. Сърцето му заби по същия начин, както тогава преди повече от двадесет години. А сякаш беше вчера!
Буря, светкавици, гръмотевици, солени капки дъжд в тази есенна нощ, в този край на този малък залив, избран за почивка от самата езичница Агата. И един човек в тъмнината на стаята, раждащ се за нещо, което отдавна бе забравил, и си го бе забранявал с години. Бурята в неговото корито се усилваше и отдавна бе разтворила бриза в себе си. Тъмнината трябваше да се спусне и фарът трябваше да засвети, за да направлява загубилите се в тъмнината рибари и хора като него. Есента в живота му бе започнала, а струята от капките на неговата есенна буря, също като при доктор Хувенал Убрино, си оставаше все така страшна и силна.
А навън децата пускаха хвърчилата си. Слънцето грееше над градчето. Бурята, за разлика от неговото старо корито, потънало нейде в средата на вълните, беше подминала. Заливчето беше тихо и спокойно. Старите брезенти бяха махнати, а лодките, по-красиви от всякога, се готвеха за празника. Хората постоянно щъкаха нанякъде, а цял живот си стояха на едно и също място и само един художник можеше да види някаква красота във всичко това..
- Видяхте ли, че Агата беше днес тук! – се провикна Геро в кръчмата. – Видях я със собствените си очи. Видяхте ли, че тя ни спаси от южняка!
Всички в кръчмата се вслушаха в това, но никой не погледна на сериозно. И на рибарите, както на художниците, им се искаше да има легенди, в които да вярват. Талисмани, които да носят със себе си. Барети, с които да рисуват, и бели ризи, в които да трият сълзите си.
- И аз я видях! – тихо каза Алекс и продължи да рисува.

Николай Ганчев – АГАТА