Любовта в живота на Алекс не беше нещо, което можеше да се обясни или да се сложи в някаква рамка. През различните периоди на живота му тя беше една и съща – липсваше! Жените се сменяха, но неудовлетвореността му от всичко това си оставаше. Той беше художник! Тогава все още беше никому неизвестен и затова не го приемаха като такъв. Странно нещо бяха хората, трябваше да станеш известен, за да разберат какъв си, дори и хората, с които се срещаш всеки ден. От него се очакваха обичайните неща – да си намери жена, да ходи на работа, да си направят деца и да умрат щастливи заедно в дълбока старост. Все такива обикновени неща, но защо не разбираха, че това щастие не беше неговото. Той очакваше и искаше още. Всички се стремяха към това, управлявани от различните си валентности, но не и той. Беше прекалено скучно и прекалено елементарно. Нали хората бяха индивиди, а всички се стремяха да заживеят безропотно по законите на стадото, защото така беше много по-лесно. И не само, че се стремяха към това стадо, но учеха и децата си на същото. Той беше художник, не беше като всички други и трябваше да отстои своите си виждания за красотата в живота, въпреки времето и тунелите, през които щеше да го преведе пътят му. Колко малко искаше от всички, но никой не можеше да разгадае това. Може би единствено някоя жена, със сърце като неговото, би била достатъчна за всичко, което искаше да получи от живота си. Едно единствено желание, което беше толкова просто, почти толкова, колкото да огъваш арматурата с две ръце. Някой трябваше да го признае, да го открие, само че винаги попадаше на прекалено елементарни и егоистични жени, чиято слабост беше да показват колко много се раздават в живота за разлика от него. Всички гледаха на него като на някакъв си странен, добродушен и слабохарактерен чудак, зареден с някаква си по детски чиста нагласа към живота.
- Ти си комплексар! – казваха най-комплексираните от тях.
- Ти си глупак! – казваха най-глупавите от тях.
- Ти си мързелив! – казваха най-мързеливите от тях.
Много пъти се беше наслушал на всичко това и оставяше всички тези незначителни неща да минават покрай ушите му. Никоя не успя да достигне до същността му, а беше толкова лесно. Просто трябваше да му повярва и да стои до него, дори да падне и да си обели няколко пъти коленете. Някой трябваше да притъпи егоизма си и да отвори душата си за по-различните хора в живота, а не да си прави сметката колко е дал и дали ще получи повече!
Той си оставаше едно грозно пепеливо пате и никой не знаеше коя сутрин белият лебед ще прекоси мъгливото езеро, ако преди това не попадне на мушката на селския ловец.
Сякаш живееше в някаква висока кула, от която се откриваха единствено прекрасните гледки на живота. Това не беше някаква утопична кула, а най-обикновен човешки светоглед. За разлика от плакатните художници той беше художник по повеля на сърцето си и беше избрал най-трудния път, да живее с него и заради него. Онзи Данко беше извадил сърцето си, за да прекара слепците през тъмната гора, художникът не искаше това. Искаше всички да бръкнат в душите си, за да разберат, че ги имат.
- Когато човек се роди, природата му дава назаем една чиста детска душа и когато приключи земния си път, той трябва да я върне тази душа пак такава, по детски чиста! – казваше някога даскалът му. – Душата ни не е наша. Тя е подаръкът ни от Господ и е връзката ни с Него. Така че за нея сме отговорни пред самия Него!
Въпреки че не вярваше в неземните дела, художникът постоянно си спомняше това простичко обяснение за всичко.
Другите хора също живееха в своите си кули, колкото и да не искаха да си го признаят, но за да заживеят заедно или те трябваше да се качат при него или той да слезе при тях. Само че стълбите, по които се качваха, бяха студени, от камък, а кулите горещи като сърцето му. Избра трудното, а именно да стои в своята кула и да чака. Имаше всичкото време на света. Там, нависоко в своята кула, затворен сред огньовете на своите страсти, си отговори на най-често задавания въпрос от всички мъдреци – Каква беше същността на човешкия живот? Отговорът му се стори прекалено елементарен и наивен – Човек трябва да бъде щастлив – само тогава има смисъл от всеки един живот! Той се чувстваше така, само когато рисуваше там, нависоко в своята кула.
- Харесва ли ти тази? – питаше той слънцето като му показваше поредното си творение.

Лятото на неговия живот беше почти преполовено и ето, че я срещна. Можеха да стоят на една маса и да си говорят с дни. Накрая набра смелост и тихо й каза:
- Искам да ти кажа нещо, което не съм споделял с никого вече много години! Страхувам се, че никой няма да ме разбере.
- Добре!
- Аз рисувам и това е единственото нещо, което искам да правя.
Тя се усмихна. Фалшиво сините й очи сякаш засияха още повече в своята фалшивост. Тя се зарадва и добави:
- Искам да видя как рисуваш! Моля те! Искам да видя твоите картини, моля те!
На следващата среща й показа свои картини, които не бе имал силата да изгори. Душата му подскачаше от нетърпение да допусне новата си позната в себе си. Днес сякаш я запознаваше с децата си. Разголваше се пред нея и искаше да го види от най-красивата му страна. Нещо повече дори. Той беше готов да я занесе на ръце до върха на своята кула, за да раздели слънцето с нея.
- Трябва да рисуваш! Това е твоето призвание! Картините ти са прекрасни! – каза тя. – Признавам си, впечатлена съм много!
Точно това бяха думите, които искаше да чуе през целия си живот и ето, и това се случи. Помисли си, че най-накрая е намерил човек, който да разбира душата му. Грозното пате беше на път да се превърне в красивия бял лебед. Беше нечовешки щастлив. Вече нямаше да пита слънцето и луната дали му харесват картините. Щеше да пита нея. Всички жертви, които бе правил в живота си, бяха забравени в мига, когато чу нейната оценка. През следващите дни единственото нещо, което правеше, бе да рисува. Зимата се превърна в лято, нощта в ден, а грозните облаци в пухени завивки. Той не говореше, той пееше. Най-накрая намери човек, който да го разбере и оцени. Най-накрая беше намерил Нея, своето вдъхновение. Какво би бил Дали без своята Гала и Пигмалион без Галатея?
- Знаеш ли? – каза тя на следващата им среща. – Аз също имам своя тайна. Пиша стихове! До сега не съм ги показвала на никого, но ще ти прочета някои от тях.
Беше ги преписала старателно, без нито една грешка или поправка, в една чисто нова синя ученическа тетрадка с твърди корици. Той се заслуша и тогава разбра, че пред него стои онази сродна душа, с която се бе усмихвал и говорил в дългия път на самотата си. Той й вярваше за всяко едно нещо, така, както детето вярва на майка си.
- Започвам, но обещай да не ми се смееш! – кокетно каза тя.

Някои обичат поезия

Някои –
обаче не всички.
Даже не повечето, а по-малко.
Без училищата, където я учат,
и без самите поети,
такива ще са едно на хиляда.
Обичат –
но обичаме и пилешка супа,
обичаме комплиментите и синия цвят,
обичаме старото шалче,
обичаме да браним своето,
обичаме да галим кучето.
Поезията –
а що е то поезия.
Много са колебливите отговори
на този въпрос досега.
А аз не знам и не знам и пак държа за нея
като за спасителен пояс.

Той вече не ходеше, той летеше! Стиховете му се сториха най-прекрасното нещо, което някога е чувал.
Спря да устройва аутодафе с картините си. Очакваше я всеки ден. Всеки ден показваше новото си творение. Завършваше едната картина и започваше веднага втората, толкова много енергия се беше отприщила в него. Всеки ден тя четеше от стиховете си, а те ставаха все по-красиви. Художникът виждаше нещо ново, нещо, което не беше усещал преди. Всеки ден беше мечтан празник за него. Не вярваше, че това му се случва, а толкова беше красиво. Какво значение имаше, че някъде по света има войни, земетресения! Какво значение имаше, че Левски се беше превърнал във футболен отбор, когато в неговата кула слънцето не залязваше никога и вдъхновението го бе задушило със своята най-нежна и най-желана прегръдка.
- Имам един братовчед – каза тя веднъж. – Много е богат и има много познати, мисля, че ще ни помогне да направим твоя изложба.
Художникът не се беше замислял досега над такава идея, но му хареса. Все пак нали суетата беше неговият дълго крит Мефистофел.
След известно време се засели да живее при нея, не виждаше нищо по-естествено от това. Тя имаше малка дъщеричка, която след две седмици тръгваше в първи клас. Обикна я още в мига, когато я видя. В очите й имаше онази детска чистота, която няма как да не бъде обичана. Започна да се грижи за нея като за свое дете, а и я възпитаваше така. Чакаше я от училище. Първите букви от азбуката тя написа като държеше ръката й. Че едно и едно прави две тя също научи от него. Тя растеше като черпеше от любовта му. Връзката им беше толкова силна, сякаш наистина бяха баща и дъщеря. Учеше я да вижда красотата и добротата. Учеше я да не се предава пред нищожните неща от живота, които уж бяха много важни за всички други. Малката приемаше всичко с такава жажда, сякаш преди това беше живяла седем години в пустинята.
Майката, поетесата по душа, започна да ревнува техните отношения. Тя усещаше, че този човек краде дъщеря й. Спря да му чете от стиховете си. Спря да говори за богатия братовчед. Художникът не усети нищо. Той продължаваше да лети в облаците. Най-накрая бе намерил семейството, за което си бе мечтал, докато един ден случайно не отвори нейния гардероб и от там не падна още една тетрадка, само че този път червена. Отвори я и прочете:

16 октомври – 1 чифт мъжки чорапи – 1,50лв
          1 бутилка ракия – 3,80 лв
          1 четка за рисуване – 3,60 лв
Общо                     8,90 лв
17 октомври – 1 боя /червена/ – 2, 40 лв
          3 телефонни разговора – 0, 45 лв
Общо                     2,85 лв

Цялата тетрадка беше с дати и суми. До този ден сумата беше 547 лева и 35 стотинки. Стана му неудобно от себе си. Едновременно му стана неприятно от тази сума. Постоя така няколко минути и се запита защо тя водеше тези сметки. В първият момент не можа да си отговори, все пак нали беше поетеса! Разгърна на първата страница и там прочете едно малко изречение, което не можеше да повярва, че е написано от нейната ръка – „Тетрадка за вложените средства”. В червената тетрадка за разлика от синята нямаше нито една рима, всичко беше проза.
Как би се почувствал един човек като него, ако проумееше в един момент, че е едно най-обикновено вложение! Как можеше всичко това да е истина! Та нали и тя беше човек на духа, а стиховете й бяха толкова красиви!
Нещо в погледа му угасна. За пръв път в живота му се прииска да е от онези хора, които можеха сами да огъват арматурата с двете си ръце и след работа да надпиват всичките си колеги в кръчмата до гарата.
Спря да рисува. Много пъти разлистваше тази тетрадка и се почувства виновен, защото беше готов да й прости всичко. Не можеше един човек като нея, пишеща такива красиви стихове, да бъде такъв материалист и да гледа по този начин на живота! Можеше да й прости, но не можеше да забрави. Душата му се сви дотолкова, че можеше да се събере на върха на ръждясала карфица. Очите му изгаснаха и единственото нещо, което продължаваше да го държи жив, това беше усмивката на малката. Вдъхновението не идваше от присъствието на поетесата, а от очите на малката. Пожела си отново да се върне на онази самотна и висока кула, само че вече беше слязъл по стълбите й и не чувстваше отново онази необходимост да разговаря единствено със слънцето.
Скандалите и споровете с майката тепърва предстояха. В онази тетрадка за „вложенията”, за всеки ден стоеше написан само един ред – бутилка ракия – 3,80 лв. Дължината на пътя от най-красивата кула до битовия алкохолизъм се оказа точно една тетрадка.
Щом като ще съм вложение, сега ще ти покажа колко мога да струвам! – си каза Александър Славчев. – Дали да извикам и работниците от цеха за арматура?
В една тъмна вечер той се събуди по никое време. Рисуваше му се, а не беше хващал четката много отдавна. Всички спяха, а поетесата дори и хъркаше, явно беше започнала да купува фалшива ракия. Не й се даваха вече всеки ден по 3 и 80. Погледна я. С тези големи черни кръгове под очите му заприлича на скелет, а само преди няколко месеца тя бе всичко за него.
Художникът напипа в тъмнината изсъхналата палитра, сухите четки и намери един бял лист, навярно от ученически скицник. Излезе в коридора и застана до прозореца. Затвори очи и започна да рисува в тъмнината. Всичко беше толкова тихо и самотно. Сякаш и нощта беше пила от фалшивата ракия и спеше нейде в градинката пред блока. Дълго затвореното му сърце си искаше своето. Нито червената тетрадка, нито фалшивата ракия можеха да му забранят да гледа в тъмнината. Тази вечер и тази картина щяха да се окажат преломни в живота му. Есента на неговия живот пристигаше прекалено рано, а малкото зрънце, което зачеваше на този лист от ученически скицник, щеше да му даде толкова цветове, колкото малко хора можеха да видят. Много години това зрънце се бе развивало в него и едва сега успяваше да го покаже в тъмнината.
Художникът отвори очите си. Продължаваше да не вижда нищо. Прибра сухата палитра. Замръзналите четки изхвърли през прозореца, а недорисуваната картина скри отново в тъмнината, до сърцето си.
Върна се обратно в тази тъй тъмна стая. Поетесата беше престанала да хърка, явно ракията не е била толкова фалшива. На другия ден пак беше същото – отново не му се рисуваше. Всичко в него постепенно се боядисваше в черно. Сякаш премина през някаква черна дупка от космоса и влезе в един друг свят, там, където неговото бяло стана негово черно. Неусетно как, но го бяха принудили да напусне онази своя слънчева кула и тогава дойде вторият удар за него. Един ден намери на масата забравена от поетесата книга. Разгърна я и пак същото. Вислава Шимборска – стихове. Зачете се:

Някои обичат поезия

Някои-
обаче не всички.
Даже не повечето, а по-малко.
Без училищата, където я учат,
и без самите поети,
такива ще са едно на хиляда.
Обичат-
но обичаме и пилешка супа,
обичаме комплиментите и синия цвят,
обичаме старото шалче,
обичаме да браним своето,
обичаме да галим кучето.
Поезията-
а що е то поезия.
Много са колебливите отговори
на този въпрос досега.
А аз не знам и не знам и пак държа за нея
като за спасителен пояс.

После отгърна и на друга страница:

Край и начало

Мостовете пак са нужни,
нужни са нови гари.
Ще се прокъсат ръкавите
от запрятане.

Всичкото това го имаше старателно преписано в онази синя тетрадка. Трябваше да бяга. Към жената, която незнайно как бе допуснал в живота си във времето на неговата самотна слабост, изпита едно единствено чувство, което щеше да забрави след много време, тя му беше гнусна, много гнусна. Искаше пак да се затвори в онази спасителна кула, там поне беше в безопасност. Единственото нещо, което взе със себе си, бе онзи лист от скицника. От там го гледаха онези две очи, по детски чисти.
Пак започваше всичко отначало, но този път с много чернилка и лъжа от срещата с един фалшив човек. Защо някой, който цял живот бе живял със синята си тетрадка, изпитваше нужда да има и червена такава, та макар и фалшива. Вече знаеше какво да прави и никой не можеше да го спре. Повече от година душата му се бе свивала и сега настъпваше обратният ход на нейната дълго стаявана вътрешна енергия. Пак бялото си ставаше бяло. Нощта вече не беше толкова тъмна, а и през лятото слънцето отново беше топло.
Научи се на нещо, което беше прекалено малко за всичко, което трябваше да преживее за това време, а именно да не се страхува да показва душата си пред другите хора. Всяка негова картина всъщност беше едно негово разсъбличане. Творенията му рисуваха живота с цялата си енергия и душевно страдание. Харесваха се на повечето хора. За разлика от първите му картини, сега отсъстваше онзи наивизъм и прекалена натрупаност. Бяха станали реалистични и прекалено натурални. Художникът се тласкаше като махало от единия край на същността си до другия. Трябваше да изчисти цялата тази чернилка, с която го бяха намазали.
Постепенно започна да става известен. Започна да обикаля страната и ако през вековете бе имало пътуващи театри, то сега той се бе превърнал в пътуващ художник. Тогава осъзна още нещо, също толкова важно. Кулата, неговата най-красива и слънчева кула, не трябваше да бъде някакво изолирано място. Тя се намираше тук долу, на земята и неговото призвание бе да я направи още по-красива. Нямаше защо да се крие, сред хората имаше място за всеки, дори и за най-различния чудак. През лятото обикаляше морето. Запозна се с всички улични художници там и когато останеше без пари, а това беше постоянното състояние, заставаше до тях и започваше да рисува портрети на преминаващите туристите. Никога не беше вярвал, че това ще му се случи, но много му хареса. Веднъж дори, за един ден, изкара цели сто тридесет и два лева. Най-щастливите пари за целия му живот. Той толкова се отваряше за него, че вече бе започнал да се задушава, когато го диша. Морето беше тук. Четките му бяха тук. Слънцето беше тук. Боите му бяха тук. Животът му вече беше тук. Най-накрая трябваше да усети щастието, но как, като не можеше да допусне никого до душата си. Можеше ли човек да бъде щастлив, когато е сам, та нали притежаваше свободата. Всичката свобода, която не можеш дори и да нарисува. Беше силен в своята самота. Дали този лъжлив живот, който му бе спретнала „поетесата”, го бе наранил толкова или имаше нещо друго, което не можеше да сподели дори със себе си!
Веднъж, когато рисуваше портрета на един червенобузест немец на улицата в Стария Несебър, покрай него мина някаква делегация. Един от тези костюмари се доближи и със стоманената усмивката на бюст от паметник, го погледна и от височината на своя чугунен пиедестал заговори:
- Александър Славчев, до тук ли стигнахме?
Беше неговият най-добър приятел и гимназиален съученик. Бъдещото аташе изпита някакво неразбрано за художника удоволствие от всичко това. Подадоха си ръце. Здрависаха се. Нямаше какво повече да си кажат. Това беше денят, в който изкара онези сто тридесет и два лева. Ето какво означаваше да те докосне по ръката величието на стоманения бюст в костюм!
Душата му се отвори за рисуването, но не така вървеше другият му живот. За да рисува, непрекъснато трябваше да черпи енергия от някъде. Отначало мина през един такъв период, който в медицината се наричаше промискуитет. Хареса му и то много. Най-важното, което беше научил за да не страда, бе да не се влюбва. Промискуитетът продължи няколко години, но това толкова му допадна, че нямаше да се откаже от него толкова бързо. Преспа с толкова жени, че едва ли можеше да ги запомни, а трябваше ли? Това бяха годините, в които Александър Славчев беше оставен да се налудува на воля. Те му даваха някаква странна сила, а това беше достатъчно за него. Бяха негови и най-важното, което правеха, бе това, че не можеха да го накарат да страда. Поне не бяха фалшиви и не си водеха нито червени, нито сини тетрадки.
Някъде в този период на неговите годишни сезони го откри Валя. Усети, че нейната енергия за работа е нещото, което притежаваше самият той. Довери й се. Дори не погледна на нея като на някакво бъдещо завоевание. Александър Славчев рискува онези осем картини, за да може АЛЕКС да се върне отново към онова, което желаеше и можеше най-добре. И нямаше нищо напротив тя да си води червена тетрадка за вписвания, дори ако трябваше, самият той щеше да я купи.
Въпреки всичките превратности през годините, с всичките там „музи”, портрети, посрещания и изпращания на слънцето, то някъде си оставаше онзи лист от скицник. В началото той беше до сърцето му, но сега го беше скрил в мазето да събира прах, на най-тъмното и неосветено място. Но въпреки всичко, той продължаваше да свети нейде дълбоко в душата му и да я изгаря с онези две искрящи очи.

Николай Ганчев – АГАТА