Преди да се завърне от Париж Алекс никога не се бе замислял за старостта, но сега тази мисъл все по-често започна да го навестява. Преди доста години беше прочел Маркес и тогава в главата му се бе запечатала една картина, а именно как доктор Хувенал Урбино разбра за дошлата старост. Шумът от струята му сутрин в тоалетната ставаше все по-анемичен, а тя все по-неуправляема и ако някога тя можеше да пробие вестник, то сега не можеше да премине и през паяжина.
Засега с него всичко беше нормално, но знаеше, че онзи ден, в който ще го ядоса някоя паяжина, беше все по-близко. Шестдесетте щяха да си дойдат така, както неусетно си дойдоха петдесетте, а после същото щеше да се случи и със седемдесетте. Изобщо, се оказваше, че юбилеите му носеха студения полъх от идващата зима.
Всяка сутрин с облекчение разбираше, че това събитие е още много далеч и тези му страхове са излишни. Е, вестник не можеше да скъса, но поне можеше да опръска дръжката на вратата.
Имаше чувството, че едва вчера бе навършил двадесет. Беше младолик и ако неговите набори овехтяваха със скорост година за година, той сякаш остаряваше три пъти по-бавно. Много хора биха предрекли, че това се дължи на гените му, но истината беше съвсем друга. Той рисуваше, живееше в един друг свят, а там всичко беше добро и чисто. Мечтите там бяха други и заради тях не му оставаше време за остаряване. Имаше вдъхновения, имаше творчество, а за всички оставаше красотата. Кому ли беше нужно това „единство, творчество, красота”, когато истината беше във „вдъхновението, творчеството, красотата!”.
Косата му беше все така гъста и единствените прошарени коси се появиха над слепоочията му. Очите му през годините леко се бяха просветлили, но си оставаха все така замечтани и разсеяни. Осанката му продължаваше да наподобява на онази голяма секвоя с многото кръгове, а онова нещо със струята го беше изплашило само веднъж, преди доста години, но всичко отмина благополучно.
Обичаше жените, но и те не бяха безразлични към него. Не можа да открие любовта на живота си, а и никога не я бе търсил. Покрай него имаше само сменящи се на определени периоди вдъхновения. Изпитваше по-голямо удоволствие не от самата връзка, а от драматизма на раздялата. Бранеше с всички сили свободата си. Не разбираше защо постъпва така, но усещаше, че не може по друг начин. Ако приемем, че всички хора са като химичните елементи и са подредени в групи – всяка от тях има определена валентност и най-добре се свързва с другата група с най-подходящата за нея валентност. И все пак имаше една различна група, която се намираше в края на Менделеевата таблица. Елементите й не можеха да се свържат с никой други при нормални условия, към нея принадлежеше и той, а може би и повечето хора, дръзнали да са силни в самотата си.
Преди да купи рибарската хижа в Ахтопол живя скитнически живот. Нямаше постоянен дом, но затова пък покрай него беше пълно с приятели и нежни вдъхновения. През лятото се прехранваше като рисуваше портрети по улиците на морските курорти, а през зимата наемаше една мансарда близо до Софийския университет, където рисуваше. Част от картините оставяше да се продават по кафенетата и клубовете. Един от неговите стари приятели, още от детските му години, му помагаше като включваше по някоя негова картина в организираните изложби. Така ставаше все по-известен в културните среди, а как само ги мразеше! Парвенютата и снобите хранеха жалкия си животец и за негова сметка.
При една такава изложба се запозна с Валя и само след четири месеца имаше собствен покрив на брега на морето, където можеше да рисува и живее през цялата година. Къщата, по-скоро хижата, се намираше в Ахтопол на улица „Бриз” №5. Първият етаж превърна в ателие, а на втория направи две стаи, където трябваше да спи и да приема гости, но те отдавна бяха потънали в прахоляк и паяжини. Там складираше всичко излишно в живота си. Ако можеше да затвори онова аташе в една от тези стаи поне за два месеца, може би щеше отново да го спечели за човешките неща в живота.
Хижата му нямаше нищо общо с онази парижка изрядност. Имаше бохемски безпорядък и изсъхнали цветя. В началото трудно свикваше с всекидневния морски бриз, но вече не му правеше впечатление. Соленият му дъх сякаш докарваше със себе си безкрайността на морската шир и за нищо на света не би заменил този усет за свободата, каквато можеше да се почувства само по крайбрежието.
Беше направил и една голяма веранда, където обичаше да почива под лъчите на южното слънце. За какво ли друго можеше да си мечтае един художник освен да посреща сутрин изгрева над Черно море и вечер да изпраща залеза над Зеленото странджанско море!
Многото туристи през лятото изобщо не го смущаваха. Не им обръщаше никакво внимание. Те някак си не се вписваха в картината на живота му и затова през този сезон почти не живееше на улица „Бриз” №5. През останалото време на годината съседите бяха свикнали да го виждат всяка сутрин да пие кафето на верандата, винаги сам, и точно в девет да застава пред статива с палитра в ръка. Никого не допускаше до началото на деня си. Никога не пушеше, но за сметка на това обичаше качествените питиета и с голямо удоволствие се наслаждаваше на различните им аромати.
- За да ви бъде всичко наред в живота, трябва доброволно да се откажете от единия от трите порока! – на шега казваше учителят им преди четиридесетина години.
Понякога Алекс дълго време можеше да съзерцава пълната чаша с червено вино. Имаше слабост към любимия вишнево червен цвят. Обикновено обличаше вишнево червения си пуловер, а на главата си слагаше вишнево червената си барета и така излизаше да се разхожда по крайбрежната улица. Обичаше да ходи, да се втренчва в детайлите на старите къщи, вратите им, кепенците им. Откриваше много повече красота и топлина в една такава ръчно изработена врата, отколкото в който и да е съвременен хотел по крайбрежието.
Къщите в залива му приличаха на наредени пешки от някоя средновековна дъска за шах, които във всеки един момент бяха готови да атакуват безкрая на морето. И за разлика от едни други мелници, присънили се на един рицар, които си стояха тихо и безропотно, то тук сякаш те бяха готови да атакуват вятъра, а не той тях.
Много рядко ходеше до Бургас. Големите панелни комплекси потискаха чувството му за „свобода, творчество и красота!”, а София почти я беше забравил.
- Запитвали ли сте се защо няма роден нито един възрожденец в София? Защо никога там не е имало възраждане? – такива въпроси задаваше преди четиридесет години старият учител.
Освен в Ахтопол Алекс обичаше да се разхожда и по старите калдъръмени улички на Созопол и Несебър. Там се заговаряше с уличните художници, много от които познаваше, защото бяха рисували дълги години заедно. И въпреки сполетялата го слава, с тях се чувстваше най-добре. С тях пиенето и шегите бяха най-истинските. Въобще, по морето имаше два вида хора. Едните бяха художниците, а другите моряците. Всички останали сякаш не се забелязваха. Художниците бяха моряци, а моряците художници и всички обичаха морето и всички мислеха, че то е тяхно, а всъщност и едните и другите бяха неговите най-горещи песъчинки.
Поетите трябваше да са на барикадите, за да срещат куршумите с челата си. Писателите трябваше да са високо в планината до дебелите си жени, за да не им изстиват краката. Плакатните художници и всякакви псевдотворци трябваше да са „нависоко” в обществото, затиснати от поредния Задник, а морето беше за свободните.
След като посрещнеше новия ден Алекс се прибираше в ателието си. Обличаше бяла чиста риза като за среща с любима. Отваряше прозореца, за да усети още веднъж соления дъх на безкрая и заставаше пред платното. Понякога рисуваше с часове, докато на гърба на ризата се появят потни петна, а ръкавите й заприличат на шарена черга. Но понякога драсваше две-три черти и се отказваше да продължи танца с четката. Тогава сваляше празничния си наряд, обличаше каквото намери в гардероба, качваше се на колата и тръгваше където му видят очите. Забравяше за боите, четките и залезите и се превръщаше в обикновен човек. Това беше моментът, в който художникът Алекс попадаше в ръцете на човека Александър Славчев и не можеше да му се противопоставя по никакъв начин. Сякаш Александър беше едно немирно дете, на което му се лудуваше до припадък. Едно ненаиграло се дете, за което не съществуваха никакви пречки. То сякаш много дълго позволяваше на Алекс да се разпорежда с живота му. Алекс притежаваше възвишеност и уравновесеност, а Сашо – енергия и наивна поквара. Но колкото и да се противеше на Алекс, разбираше, че без неговото величие, той щеше да си остане в брашнения чувал на живота и постепенно започваше да приема участта си на втория в живота им.
В началото художникът се страхуваше от тази своя двойственост, но в последствие се примири с нея и в един момент си призна, че благодарение на нея е все по-близо до онова съвършенство, за което си мечтае всеки.
Защо детето се надвесваше през прозореца на влака, за да усети силата на вятъра? Та нали беше опасно! Защо възрастните все по-рядко правеха това? Защото бяха по-умни ли?
В Бургас имаше много приятели, а и в големия град постоянно се провеждаха изложби. Само появата на Алекс беше повод за завистливото шушукане зад гърба му. Александър Славчев точно това и очакваше. Използваше славата на художника, за да си намери някоя негова фенка.
Уж те двамата бяха едно цяло, пък постоянно единият се възползваше от другия за „пъклените” си войни с живота и хората в него. Сутрешната струя на Александър оставаше все така силна. Четката, с която той рисуваше по телата на фенките, си оставаше все така силна.
На сутринта обличаше пак бялата риза като за среща с любима и рисуваше до забрава върху забучения в пясъка статив. И ако за Славчев всичко това беше щастие, то Алекс беше усетил Щастието. Природата беше позволила на моряка да види хоризонта, но художникът можеше не само да види какво има отвъд него, но и да го докосне, та дори и да си построи къща там.

Усещането за Щастието превръщаше живота на хората в сбъдната приказка. Това се случваше и с Алекс, но не винаги беше така. Всеки си имаше някакъв момент или случка в живота, за която след години казваше: ако това не ми се бе случило, сега нямаше да е така. Ако това не се бе случило, то навярно нещо друго щеше да се случи и пак щеше да е така. Алекс, тогава когато основно беше Александър Славчев, не беше живял нито в Ахтопол и хората, които бяха виждали картините му, можеха да се скрият от дъжда в една автобусна спирка. Именно след едно такова събитие всичко в него се промени. Най-интересното в случая беше, че никой не му подаде ръка за помощ, а дори напротив. Нещото, което го промени, беше една раздяла. От тогава изминаха доста години. Животът му до тогава протичаше съвсем по други правила. Детството му беше съвсем обикновено. Дори не обичаше да се бие или да играе футбол с момчетата от махалата, а по цял ден рисуваше с тебешир по асфалта или по стените на кооперациите в родната София. Много лелки му се караха за надрасканите им домове, но дъждът идваше и отмиваше всичко. Толкова години по-късно, когато минаваше покрай надрасканите с графити домове, разбираше, че се бе занимавал с това, още когато имаше само чернобели телевизори и то много рядко.
В гимназията не беше силен ученик. Дори не харесваше часовете по изобразително изкуство. Всички се захласваха по неговите рисунки. Там се запозна и с аташето от посолството в Париж и естествено Алекс му стана най-големият приятел. След известно време художникът щеше да разбере, че това е било най-фалшивото приятелство в живота му. Разочарованието щеше да е много голямо. И до ден днешен нито една жена не го беше разочаровала така, както най-големият му приятел. Добре, че веднага след гимназията дирите им се загубиха. По време на откриването на изложбата, Алекс го наблюдаваше и тогава разбра, че аташето бе от хората, за които изкуството не означаваше нищо, за тях то беше само един способ да се издигнат в обществото и да намерят поредния задник, който да седне върху тях.
Изобщо не се помъчи да кандидатства в Художествената академия. Беше му все едно, знаеше че няма да го приемат. Там нямаше място за такива като него, а и на какво ли можеха да го научат някакви учители, които отдавна бяха спрели да се интересуват от цветовете на живота. Никога не беше нарисувал и една картина, след което да я постави в рамка, за да я продаде. Знаеше, че рисуването бе смисълът на неговото съществуване, но това едва ли щеше да превърне в свое ежедневие. Постепенно в живота му навлязоха скучните сивотии на човешкото битие. Трябваше да се грижи за хляба си. Трябваше да започне работа, защото в онези години на нехранимайковците се гледаше с лошо око, а в очите на деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента той беше именно такъв. Вече не му се рисуваше. Обикаляше улиците и му миришеше на идващата пролет, миришеше му на палитра. В съзнанието си добавяше зеленото към жълтото, добавяше синьо към червеното или черно към бялото, но не искаше да се докосва до четките, някак си му станаха чужди, а уж беше пролет, както на улицата, така и в живота му.
Вече нямаше какво да рисува. Не усещаше удоволствието от това. Виждаше много цветове, но не виждаше силуети. Всичко потъваше в някаква цветна мъгла. Не усещаше онова нещо, което го караше да рисува по улиците и блоковете, когато беше малък. Животът му стана чернобял, но не и сив. Беше сам, както винаги. Нямаше никого покрай себе си. Щастието го беше напуснало. Пред него стоеше бездната на… катарзиса и за да излезе от тъмнината му не му трябваха очи, а душа и късмет.

Никой не беше чувал за Алекс, а само в цеха за арматура знаеха, че другарят Александър Славчев е един от най-некачествените труженици на социалистическия труд. Беше си затворена натура, дори и след работа не оставаше на разпивка с тях. Наближаваше тридесетата си година, а не беше постигнал нищо в своя живот. Все по-често в главата му минаваше мисълта за самоубийство. Представяше си как са го положили в един необикновен ковчег, изрисуван от някой негов колега по четка. Сандъкът досущ приличаше на онези цветни каручки, които още можеха да се видят по селата. Искаше му се да умре, а го беше страх от болката преди това. Легна на леглото си. Скръсти ръцете върху гърдите си се приготви за срещата с Нея. Помъчи се да затвори очите си, но те не го слушаха, сякаш за последно искаха да се порадват на слънцето. Тогава той стана. Имаше един скицник, до който не се беше докосвал с години. Намери го и го изтърси от прахта. Хвана един тъп молив и започна да рисува отново. Неговата пролет се беше пробудила от звънчетата на една изрисувана селска каручка.
Пролетарият Славчев забрави, че трябва да ходи на работа. Забрави, че трябва да яде. Забрави, че трябва да спи. Вече не знаеше ден ли е или нощ. Нищо не знаеше и от нищо не се интересуваше. Той рисуваше пак. Отново се потопи в онзи негов свят, в който имаше само красота и много цветове.
В цеха за арматура набързо забравиха за онзи смотаняк, другаря Славчев. На негово място назначиха друг работник – много як. Сам огъваше арматурата с двете си ръце. Това беше качественият труженик, от който имаше нужда пролетариата в завода, а и как можеше да пие!
Художникът избяга от онзи чужд за него чернобял живот и отново се върна в своя, най-самотния цветен мир. Много като него бяха стигнали до лудницата, някой си беше отрязал ухото, други се бяха скрили в скали, пещери или мизерни общежития. Цветният живот не беше за всички. В него се живееше със сърце и душа затова само привилегированите можеха да го усетят и да живеят по неговите правила.

Алекс вървеше по крайбрежната улица. Сякаш вчера беше стъпил за пръв път по нея, а беше минало толкова много време. Две деца пускаха хартиено хвърчило, което се издигаше на два-три метра и след това падаше смешно на земята.
- Хайде пак! – викаше едното от тях, готово да се разплаче.
Те го повдигаха и отново го пускаха да лети, но резултатът беше същият. Няколко гларуса бяха кацнали на близката стряха и ги гледаха от високо. Художникът се засмя искрено. Хвърчилото беше направено от бяла хартия и така му се прииска да се издигне във въздуха с него и да го изрисува там, горе, на няколко метра над земята. Хубаво щеше да е, но нямаше криле, а така му се искаше. Ако имаше тази сила, би заменил всичките си парижки изложби само за един полет в облаците.
След половин час беше забучил статива на южния край на плажа. На главата си беше сложил прословутата си вишнево червена барета и си беше облякъл новата, купена в Париж, бяла риза. Разбъркваше боите и подготвяше палитрата за новата картина, а слънцето надничаше нахално зад бялото платно. Няколко гларуса подскачаха в пясъка около него, а от морето миришеше на сол. Вълните се разбиваха на няколко метра до него и бяха единственото нещо, с което искаше да си говори в такива моменти. Хвърчилото от картината оцвети с цветовете на дъгата, а слънцето се сливаше с усмивките на децата. Алекс беше сам на плажа. Той и неговият цветен свят, единственото място, където можеше да лети. Хората, които случайно минаваха покрай него, замълчаваха, за да не нарушат този негов полет.
Часът беше девет сутринта, най-доброто време за рисуване.
Бяха изминали повече от три седмици, откакто се завърна от Париж. Всичките картини се продадоха. Даде интервюта за много вестници, снимаха го по телевизията. Поканиха го на най-различни „светски” събития, но на всички отказа. Бързаше да се прибере в Ахтопол.
Ако онези работници от цеха за арматура знаеха колко пари бе спечелил само за няколко дни, щяха да го обявят за луд, че сега вместо да празнува по цял ден, рисува някакви си детски хвърчила. Само че цехът за арматура го бяха затворили преди шест месеца. Другарите си бяха отишли, а на тяхното място се бяха намърдали същите хора, с тази разлика, че вече бяха господа. И какво ли имаха общо с Господ, че ги наричаха така!
Есенното слънце се прецеждаше през ниските облаци. Бризът беше сменил посоката си. Хората уж бързаха, а цял живот си стояха на едно място и само един художник, забучил статива си в пясъка, можеше да открие някаква красота във всичко това. Рисуването за Алекс беше всичко. Този наркотик беше толкова силен, че отдавна спря да забелязва минаващия покрай него живот. Той се беше превърнал в едно понятие, което само му пречеше. Добре, че от време на време се уморяваше от себе си и тогава даваше път на онзи Александър Славчев, който му припомняше за многото забравени от Алекс земни неща. Разрешаваше му да си размахва на воля онази четка, но в тези му картини липсваше нещо и той се страхуваше от това. Нямаше я любовта. Не знаеше с какъв цвят да я усети. Не виждаше нито силуета й, нито усещаше аромата й, а се бе зарекъл, че следващата му парижка изложба ще се нарича „Любов”. Страхуваше се, че няма да се справи с това, дори и ако Славчев му докараше всичките „музи” от Одеса до Истанбул.
И все пак имаше един спомен, който все по-често се връщаше в него.
Прибра се вкъщи. Погледна се в огледалото. Стори му се, че прилича на барманка, закъсала пред строя от празни бутилки в тихия сумрак на нечий чужд нощен живот, а само преди няколко седмици се беше къпал в светлината на парижката вечер, покрита с цветя и слушащ завистливия шепот зад гърба си. Също като доня Маргарита усещаше, че и ако този път се върне сам от оня бар, ще се намери на една крачка по-близо до смъртта си.
Светлините на Ахтопол угасваха с идването на новия ден. Цветното хвърчило с двете палави деца се смееха от платното на статива. От небето пробиваха вече слънчевите лъчи. От боята на платното се усещаше соленият морски бриз. Художникът се изправи доволен и с финес, без да вдига четката, написа в долния десен ъгъл АЛЕКС.
Излезе на верандата за поредното посрещане на новия ден. Въпреки есенния ден и утринния час, на една пейка, недалеч от дома му, на самия бряг на морето, седяха момче и момиче. Целуваха се! Не бяха спали цяла вечер. Какво ли по-романтични и незабравимо можеше да изпита човек в живота си, от едно такова посрещане на слънцето, изплаващо от солените води на Черното море. Очите му се насълзиха. С него никога не се беше случвало това. Седна до картината си и разбра, че нищо не може да бъде нарисувано от човек, което да замени това усещане.
Момчето целуна отново момичето.
- Може би трябва да нарисувам точно това? – се запита на глас Алекс, гледайки към тях.

Николай Ганчев – АГАТА