От откриването на изложбата бяха изминали десетина дни. Сена продължаваше да си тече все така мътна и самотна, листата вече ги нямаше и все по-малко хора сядаха по пейките в паркчетата покрай бреговете й. Бездомниците бяха напуснали сводовете на мостовете й и се бяха прибрали да зимуват в приютите или по домовете си. Всъщност приютите бяха отворени целогодишно, но много малко от тях ползваха услугите им през останалото време на годината. Все пак бездомниците можеше и да нямат покрив над главите си, но в тях си оставаха няколкото грама човешко достойнство. Всекидневната среща с проклетия живот ги караше да се чувстват живи по някакъв си техен начин. Само мисълта, че ще ги затворят в някакъв приют, за да ги хранят по три пъти на ден и да ги обличат веднъж месечно, ги караше да се чувстват вече обречени и в тежест на същото това общество, което беше направило така, че те да живеят на улицата и да спят под сводовете на многото мостове.
За пръв път, от както живееше в Париж, Валя беше забавила плащането на наема си. Днес щеше да приключи и с това неудобство. Въпреки че хазяинът много трудно можеше да се открие, то неговата икономка, много старателно записваше точно деня и часа, когато квартирантите си издължаваха наемите. За закъснелите като Валя се предвиждаше и някаква минимална лихва, но до ден днешен такава не беше взета от никого. За разлика от новите квартали, където строителните компании строяха и даваха жилища под наем, Валя живееше в един стар квартал, намиращ се само на няколко пресечки от Люксембургската градина, а там жилищата се предаваха по наследство и имаше пряк контакт между собственика и наемателя, така, както е било векове назад. Някак си, по този начин се запазваше духът на Париж и се забавяше прекаленото му урбанизиране, каквото имаше в другите столици или пък във всички американски градове, естествено с изключение на Ню Орлийнз.
Хазяинът живееше в един голям дом на брега на реката. Беше някакъв пети братовчед на Пикасо. Семейството му се преместило от Барселона в Париж през 1936 година, в навечерието на Испанската война. Там бяха притежавали няколко стари кооперации, които продадоха много бързо преди да избухне войната и с парите успяха да купят седем жилища в Париж. /В едно от тях бе живял знаменитият им братовчед за около три месеца./ Неудобството за тях се състоеше в това, че се намираха в различни райони на града. Наемите от тях даваха добър доход и в средата на петдесетте, след другата война, жилищната криза бе в разгара си и испанската фамилия успя да купи още четири апартамента, за да достигне бройката им до двадесет и четири в края на века. Тези жилища не бяха наемани от обикновените работници, за които най-важното беше, колкото се може по-бързо да се приберат от конвейера в цеха, да си събуят чорапите и да седнат пред другия конвейер – телевизора, за да гледат някой мач или филм с бутилка бира в ръка. Повечето им наематели не бяха такива. Те си избираха другата категория хора. Тези, които усещаха и живееха с духа на града. Ако можеше да са творци, художници или писатели! Въпреки че за едни собственици най-важното беше да получават наемите навреме, то при тази испанска фамилия това не беше единственото и задължително условие.
Поддръжката на тези жилища изискваше повече разходи, но пък и наемите не бяха никак малки, а и удоволствието и рекламата от това, след известно време хората да кажат, че на този адрес живя и твори еди кой си, не можеше да се замени с нищо.
Валя позвъни на външната врата и след миг пред нея застана доня Маргарита. До този момент, при ежемесечните им петминутни срещи, икономката, както й се беше представила тя, беше незабележима. Слугинята, както й я беше описал дон Хосе /него го видя само веднъж, при подписването на договора/, взимаше поредния наем и й даваше разписката за получените пари и ако я срещнеше някъде по улицата, дълго щеше да се чуди от къде я познава, но не и днес. В нея имаше нещо много различно. Беше облечена в скъпа рокля, а на главата си имаше модерна шапчица. Беше гримирана много изкусително, а от кухнята се носеше аромата на запалена пура. Не е сама! – в първия момент си помисли Валя, но още щом доня Маргарита я заговори, от устата й се разнесе миризмата на димящата пура и Валя разбра, че все пак тя отново е сама.
- Ако искате влезте, докато ви донеса разписката? – попита слугинята.
- Благодаря, но бързам! – Валя излъга. За никъде не бързаше, след което добави: – Искам да предплатя за цялата следваща година.
След изложбата тя се бе опаричила и най-разумното нещо, което й хрумна в този момент, бе да плати наема, защото със скоростта, с която румънецът харчеше, съвсем скоро можеха да се окажат на улицата.
- Добре. Може. Дори и мисля, че дон Хосе ще ви направи някаква отстъпка, която ще ви отчислим от наема за следващата година.
За човек, чиято фамилия се занимаваше с отдаване под наем вече почти един век, това беше задължителна практика. Наемателят печелеше 6-7%, но собственикът получаваше изряден платец за много време напред, за което си мечтаеше всеки хазяин.
- Влез! – покани я още веднъж португалката.
Валя пристъпи плахо, почти неуверено. За пръв път влизаше в този дом.
- Влез! Влез! Не се притеснявай! Няма никой. Сама съм.
После пое дълбоко въздух и каза тихо, сякаш не искаше никой друг да я чуе:
- Сама съм! Както винаги!
Въпреки че португалката живееше вече десетина години в Париж, все още нямаше приятелка. Беше се отдала изцяло на дома. Англичаните казваха „Домът е моята крепост”, а доня Маргарита добавяше с тъга: „и тази крепост ме превърна в крепостната си селянка”.
Валя влезе в хола, където обикновено дон Хосе посрещаше гостите си, но него го нямаше от две седмици и сега португалката го използваше за сцена, на която играеше този театър, останал единственото й забавление, а именно да се вживява в ролята на господарката.
Лъчите на студеното слънце се пречупваха през нацапаната от червило чаша с коктейл „Миш-маш, а ла доня Маргарита”, стояща на ръба на масата, а в пепелника до нея тлееше дебелата, колко дръжка на знаме, кубинска пура. На отсрещния стол господарят бе забравил шапката си. Вратата към верандата беше отворена и от там влизаше хладният декемврийски въздух. Доня Маргарита понечи да отвори сейфа, явно там държеше цялата документация, но се олюля и падна с всичка сила върху близкия фотьойл. Или пурата, или коктейлът се бяха оказали по-силни от нея. Валя не знаеше какво да прави. Погледна я. Привлекателният грим се беше размазал по лицето, а от очите й се стичаха едри португалски сълзи.
Момичето й изглеждаше свястно, поне не беше от онези „кокошки”, с които не можеше да се разбере вече десет години. За това време тя с никого не бе споделяла какво й е на сърцето. Ако беше в Америка, щяха да я изпратят на някой психоаналитик, но за една южна душа това щеше да е прекалено голяма обида. В онова общество много лесно се намираше отговор на всички проблеми, защото те се свеждаха до един единствен въпрос: Колко пари имаш?
А така й се искаше поне веднъж седмично да излизат за по едно кафе и да си споделят проблемите и радостите. Или поне веднъж месечно да си ходят на гости. Доня Маргарита отново затвори очи и тихо започна да излива дълго трупаната в себе си горчилка:
- Този проклет град уби душата ми! Този град на любовта уби живота ми! – след което облиза горната си устна и продължи с още по-голяма горчилка: – Дори й сълзите ми вече не са солени!
Валя мълчеше. Прииска й се да я хване за ръката, да я успокои, но нещо я спираше. Гледаше я, но не изпитваше никакво съжаление. Може би сега осъзнаваше в какво може да се превърне след време, ако не вземеше живота си в ръце.
- Седем години ме представяше като своя слугиня и едва преди известно време за него аз вече бях икономка. Това е цялото ми развитие… За моя живот… От слугиня станах икономка!… Няколко пъти ходихме на пазар. Това са най-хубавите ми спомени. Когато тръгва на някъде, винаги ме докосва по ръката, а веднъж дори ме помилва по бузата. Това е животът ми. Бягай от този град. За мен е вече твърде късно. Няма къде да отида… аз съм крепостната селянка на този дом… на този град… на тази река! Вече дори не знам и влаковете в каква посока отпътуват.
Португалката продължи да плаче. Сгъна се и притисна коленете си до гърдите. Приличаше на току-що родено бебе. След това погледна шапката на господаря и каза с омраза, зад която се криеше надеждата, разочарованието и… любовта й:
- Защо ме караш да страдам? Кога ще видиш всичко? Кога ще отвориш и ти сърцето си!?
Валя разбра. Шапката не беше забравена. Тя беше част от декора на тази сцена. Доня Маргарита си говореше постоянно с нея. Представяше си как дон Хосе пуши пура, а тя, в новата рокля и съблазнителния грим, пиеше от шарения коктейл.
Монологът приключи изведнъж, така както беше започнал. Португалката изтри размазания си грим. Направи се, че нищо не се бе случило. Намери кочана с разписките. Попълни го, след което преброи парите. На излизане, точно преди да захлопне вратата, икономката успя да каже:
- Бягай от този град!
Валя се замисли. Съвсем за малко успя да види другата страна на Доня Маргарита и още веднъж разбра, че същото я очаква и нея.

При откриването на изложбата тя се заговори с аташето по културата и се учуди много на това, че той й предложи работа в посолството. Когато отиде при него на следващия ден, разбра за какво става на въпрос. „Преговорите” трябваше да продължат в събота и неделя в резиденцията на посолството, в една къща на петдесет километра извън Париж. Може би на нейно място много жени или момичета щяха да кажат: „Един мъж в повече или по-малко, голяма работа!”, но това не важеше за нея. Стана й гнусно. Още си спомняше потните ръце на аташето и не можеше да се отърси от спомена, че той я бе докоснал по ръката и лицето. В този момент си спомни как ги нарича Алекс такива като него и се разсмя на глас.
- Още един чугунен бюст, стъпил на мраморен пиедестал, вгледал се нависоко в прелитащите гарги и говорещ на глас: „Ах, колко съм велик!”
Да, той наистина беше един чугунен бюст, готов да смаже всяка душа, застанала на пътя му. Е, кой щеше да го осъди него? Кой щеше да го осъди за това, че си позволяваше да убива човешките души?
Кой щеше да осъди дон Хосе, че беше убил душата на прислужницата си?
Валя не издържа на тези въпроси. Седна на първата пейчица, до реката, и се вгледа в отсрещния й бряг. В този момент пред нея премина едно от онези туристически корабчета, управлявани от моряците-ватмани и спазващи точното разписание. На палубата седяха едва няколко пътника, когато, най-неочаквано за нея, припозна единия от тях. Това беше нейният румънец. Позна го по якето, което му беше купила вчера. Но той не беше сам. Беше прегърнал една изрусена кукла и в следващия момент най-безцеремонно я целуна по устните. Тя го прегърна и му отговори с още една целувка. Толкова бяха прехласнати от себе си, че не забелязваха нищо, което се случваше покрай тях.
Валя не осъзнаваше какво става. Прииска й се веднага да се върне при португалката и да потърси някаква помощ, но се отказа бързо. Почувства се много празна. Сякаш сърцето й се бе свило. Нямаше душа, нямаше желание дори да диша.
Кой щеше да накаже и този убиец на човешкото в нея? Къде можеше да прочете закона, по който трябваше да бъде осъден?
- Значи познатите, които ми казваха, че той кръшка, не ме бяха излъгали – си мислеше тя на глас.
Можеше ли да събере сили и да го изгони от дома си или щеше да избере другия път, а именно този, по който вървеше доня Маргарита.
Постоя още малко в паркчето. Душата й беше убита. За кой ли път вече! Но имаше нещо хубаво в цялата ситуация. Тя разбра, че сърцето й продължаваше да тупти нейде далеч. Там на изток, в другия край на Европа.

Николай Ганчев – АГАТА