Двата дни до откриване на изложбата минаха на един дъх за Валя. Четиридесет и осем часа работа и сълзи и пак работа и сълзи, докато тези четиридесет и осем часа за много хора се превръщаха в четиридесет и осем години работа и сълзи. И ако на едно листо му трябваха четиридесет и осем часа да извърви пътя от напускането на дома си до стигането до дъното на реката, то на човек му трябваха цели четиридесет и осем години, за да извърви същия път.
В галерията имаше четири отделни салона като във всеки един от тях имаше по четири Алексови картини. Така стените в залите изглеждаха голи, но затова пък всеки можеше спокойно да се любува на творчеството му, без да се страхува, че навалицата ще го повлече. А такава щеше да има. Мотото на тазгодишния му вернисаж беше „Сезони” и съвсем резонно в този момент звучаха Вивалдиевите „Четири сезона”, също както при забравената вече португалска прислужница доня Маргарита. Във всеки салон се представяше по един от тях. Есента, зимата, лятото и пролетта можеха да се покажат и почувстват в някакви си зали! Беше ли възможно това?… Беше, щом като посетителите го искаха. Понякога не самото изкуство, а желанието за допира с него бяха много по-силния мотив за провеждането на едно такова мероприятие. И колкото и хора на изкуството да се правеха, че са над всичко това, те си оставаха едни обикновени роби на тълпата и суетата.
Публиката започна да идва половин час преди обявеното начало. Най-много се спираха пред есенните пейзажи. Алекс се бе влюбил в този сезон и сега за пръв път му отдаваше дължимото от себе си. Дали пък не беше своеобразен реверанс и съпричастност към есента на собствения му живот, в която навлизаше сега! Есента за всеки човек настъпваше по различно време. Именно тя беше момента, в който Алекс се отдалечаваше от онова безгрижно бохемско време и трябваше да навлезе в зрелия си период на човек. Може да се каже, че във всеки творец имаше две начала. Едното беше творческото, а другото чисто личностното и през целия период те се надпреварваха, а в есента, уморени от тази надпревара, подаваха ръце за помирение и заживяваха заедно, радвайки се на спокойствието и уважението. Такива две лица имаше и в него. Летящият във въздуха творец Алекс и другият, много по-земният Александър Славчев. И двамата много често влизаха в кървави конфликти, след които Алекс изпадаше в творческа криза, а Сашо заспиваше под дебелия орех.

За разлика от много други събития, при които началото винаги закъсняваше, може би с цел да се придаде някаква тежест, то Алекс искаше откриването на неговите изложби да става точно на минутата, за която бяха обвени. Публиката се беше събрала в централното помещение, където в този момент се чуваше клокоченето на Вивалдиевото пролетно поточе. Въпреки игривите му подскоци и есента навън, тук бяха подредени зимните пейзажи на маестрото. Сякаш те бяха предшественик на това, което трябваше да се случи съвсем скоро с времето. Наистина, есента, както в природата, така и в живота на човека щеше да е най-красивият сезон, ако от време на време не се усещаше леденият вятър от идващата и завладяваща всичко зима.
Ако човек, в такъв момент, се запиташе къде е мястото, на което могат да съществуват едновременно и четирите сезона, то единият от възможните отговори бе – тази изложба, но същото можеше да се каже и за неуморната Валя. В един и същ момент в сърцето й бушуваше огненото лято, в главата й свиреше студеният зимен вятър, ръцете й бяха отпуснати като клоните на есенна върба, а краката й щъкаха подпалени от пролетната енергия на планинския ручей. Такъв човек беше тя – страстен, многослоен и преди всичко – много човечен, но защо ли този румънец не я оценяваше и не забелязваше всичко това?! Много пъти тя се питаше: защо постъпвам така? Знаеше и отговора на този въпрос, но не искаше да го приеме.
Тя се доказваше. Но защо от това доказване не усещаше ни най-малко щастие?
Тя се доказваше, но не пред румънеца, а пред… Алекс. Какво очакваше от него? Бащинско потупване?… или… просто искаше да му покаже на какво е способна, когато обича! Може би второто.

В залата, освен многото арттърговци, които като хищници бяха заобиколили огнената Валя, се намираха доста колоритни личности, дори и за парижката бохема. Имаше няколко достолепни руски белогвардейски внуци от онова време, когато парижани разбраха значението на думата быстро (бързо – бел. ред.) и кръстиха много от заведенията си бистра, т.е. това бяха места, където сервитьорите трябваше, колкото се може по-бързо да носят нови чаши с пиене. Въпреки че белогвардейските родове живееха тук от десетилетия, те продължаваха да носят славата на тяхната си, северна стара империя.
Имаше и от онези български новобогаташи, които под костюма от Армани, носеха стограмов златен ланец и всячески се стремяха да говорят на развален български, но с много смешно добавяне от време на време на някоя френска дума.
Имаше и немалка група Алеко-Константинови герои, които продължаваха да си шляпат с неподправения хасковски или русенски диалект. Към постоянното присъствие се бяха залепили няколко Вазови чичовци от посолствата на балканските страни. Това бе една колоритна картина, достойна, може би, единствено за палитрата на Мърквичка. Времето не променяше нищо.
Всички очакваха културното аташе в българската амбасада да дойде и да открие изложбата. Той, също като Киряк Стефчов от „Под игото”, идваше последен, за да го забележат всички. Не се здрависваше с никого и веднага заставаше най-отпред. Така се случи и днес, въпреки че с Алекс бяха съученици. Точно когато Вивалди чу зимата и накара другите да се вслушат в нея, отговорният фактор се закашля в микрофона и започна:
- Добър вечер, уважаеми дами и господа! Добре дошли на откриването на третата изложба на нашия Алекс. Тя се организира и провежда под патронажа на Негово превъзходителство, посланикът на България във Франция, господин Марко Георгиев…
Текстът написа дъщеря му. По-скоро тя възстанови една стара реч, при откриване на изложба от 1966 година, като единственото нещо, което трябваше да направи, бе да размени имената на участниците и обръщението „другари” с „господа”.
Аташето все пак беше културно и съвсем културно запъваше в края на почти всяко изречение, но поне го правеше с финес. Дали от бързане пък не беше разменил лещите си? Или искаше да покаже на всички, че прави това откриване с голяма досада. Все пак бяха съученици с Алекс, дори някога рисуваха заедно. И двамата бяха най-обещаващите художници на випуска, но след гимназията пътищата им се разделиха. Алекс не бе приет да учи никъде и беше принуден да започне работа, а аташето, не само че го приеха в Художествената академия, но веднага започна работа в едно читалище, където трябваше да рисува плакати с образите на вождовете за всяка манифестация. По същото време стана модно да се рисуват картини с трудово-селска тематика и той наистина беше най-добрия в този жанр. След това твърдо премина само към плакатната живопис, където трудови селянки с един сърп жънеха като комбайни, а здрави миньори на ръце сами вадеха огромните камъни от забоя. Всеки творец се запознаваше рано или късно със своя Мефистофел. Всеки творец имаше възможността, ако иска, да му се продаде, но за аташето този пратеник от другия свят се явяваше цяла една партия и той изобщо не се замисли, за да й се отдаде тогава. А се оказа, че това отдаване е за цял живот. Човек можеше да има сто жени, сто любови, сто деца, но Мефистофелът му можеше да бъде само един! Благодарение на своя, той направи име и вече беше дошло времето, в което се проявяваше и като ментор, т.е. той даваше насоката за развитие в културата. Все още не можеха да изчовъркат великите му пана в огромните конгресни зали. И апотеозът на неговото изкуство „Йохан по потник на барикадата, през декември, громи враговете на светлото бъдеще!” висеше със страшна сила в едно квартално кино, което вече беше станало кръчма. Хората си пиеха ракията, а Йохан не им даваше спокойствие, гледайки ги от височината на своите шест и половина метра.

Валя беше свършила цялата работа по организацията, но изложбата се провеждаше под патронажа на посолството и всички лаври щеше да обере именно запъващото се във всяка дума аташе, но затова пък тя щеше да вземе много нужните й на нея и на онзи румънски едноличен търговец двадесет и пет процента. Така се случваха нещата понякога. Всеки си имаше своя Мефистофелеску, но някои трябваше да живеят с него.
Когато преди няколко дни разкриваше душевните си проблеми пред Алекс, тя не успя да забележи, че очите му вече не бяха същите. Някъде дълбоко в тях се беше загнездила тъгата. Ако Валя имаше душевни, то у художника се бяха появили духовни терзания, което беше по-страшно. Когато останеше насаме със себе си, а това в последно време беше постоянното му състояние, усещаше, че вече не изпитва онова удоволствие от рисуването, каквото беше изпитвал в самото начало на „Парижкия” си период. Започна да гледа на себе си повече като на занаятчия, отколкото на творец. В него се беше появила някаква суета, която крадеше душата му, а той искаше да бъде един обикновен художник. Искаше му се да влезе в кръчмата при моряците, да се напие, да прибере сервитьорката, да я люби цяла вечер, а след това три дни само да рисува, дори и да не иска да яде. Вече не можеше, беше вече Алекс.
Всички очакваха от него продукция, която, след като излезеше на бял свят, тръгваше по някакви пътеки, които пък от своя страна запълваха някаква рекламирана липса и, не на последно място, нечии банкови сметки. Картините му щяха да виснат в някакви модерни офиси или снобски спални, а след време да попълват колекциите на скучаещите богаташи. Вече беше станал част от някаква машина и все повече започваше да гледа на себе си като на някакъв заменяем чарк от нея. Суетата се беше превърнала в неговия Мефисто и именно тя го караше по този път, по който си мислеше, че прави нещо, а по-скоро усещаше, че се бе превърнал в неин роб. Суетата го караше да си мисли, че прави нещо незаменимо, а всъщност тя го водеше за носа му. Настъпващата есен го плашеше. Сякаш тя отнемаше части от силата му и вместо нея направо щеше да дойде ледената зима, която нямаше да има нищо общо с Вивалди.
В началото, много отдавна, когато разбра, че не може да живее без да рисува, в себе си усещаше много вдъхновение и малко техника, а сега, десетилетия по-късно, беше станало точно обратното – имаше много техника и малко вдъхновение. От Моцарт постепенно бе започнал да се превръща в Салиери. Отдавна бяха отминали годините, когато рисуваше по цели нощи, без да се интересува дали някой ще гледа картините му, а пък и тогава едва ли се вълнуваше от въпроса колко ще му платят за тях! Болката, радостта, щастието, мъката и любовта ги затваряше в себе си и ги изливаше в невидяните от никого картини. Тогава имаше силата, дори и не го осъзнаваше, да създава и да живее в един по-хубав свят, можеше да се побере само в един килер. Сега, години по-късно, живееше в един съвсем друг свят. Есента сменяше дългото лято, както то някога беше сменило пролетта му. Такъв беше стандартът.
„Творческото развитие на художника”, както казваха критиците, го беше довело до тук, а реално: липсваше му онова време! Много му липсваше!

- Господин Алекс! Господин Алекс! – каза едно момиче застанало пред него и държащо в ръцете си фотоапарат. – Господин Алекс, какво ще рисувате сега? Как ще се нарича следващата ви изложба?
Художникът я погледна. Пред него стоеше младостта. Нахална, красива и наивна. Пред него стоеше нещо толкова познато, нещо, което се криеше дълбоко в него и в най-неподходящия момент се пробуждаше с гръм и трясък и си искаше своето. „Има седемдесетгодишни младежи и двадесетгодишни пенсионери!” – казваше някога учителят му.
Алекс я погледна. Всички се бяха умълчали. Направи малка пауза и каза:
- Искам да нарисувам любовта! Досега усещах само аромата й. Мисля, че винаги съм виждал цветовете й. Остава ми само да се събудя със силуета й!
Всички се засмяха на неговото остроумие. Така трябваше. Все пак секвоята на неговите любовни авантюри имаше толкова много кръгове.
Само че това изобщо не беше шега. Алекс си представи как след известно време по улиците на Париж ще бъдат разлепени плакати с надпис: „Градът на любовта представя: „Любовта” – новата изложба на Алекс”. И така му се прииска в тази изложба да има само една картина и тя да е именно онази – единствената. Онази, която беше рисувал през целия си живот и никога не му беше оставало време и сили, за да я завърши. Знаеше, че ако направи една такава изложба, това ще е краят. Невидимата машината, на която беше станал част, искаше продукция от него, а и Мефистофел непрекъснато му даваше срокове за нея.
„Ти сам го искаш това нещо! – чуваше той.”
След приключването на официалната част, художникът трябваше да се слее с публиката. Това го правеше с голямо удоволствие, стига да имаше чаша в ръка. Трябваше да обърне внимание почти на всички, но най-дълго, както го посъветва Валя, трябваше да бъде с онези двама китайци. Всичко за него беше някаква рутина, но именно тя го уморяваше и угнетяваше. Така му се искаше да прескочи тази част на вечерта и да замине колкото се може по-бързо, но тогава пък суетата му щеше да остане недоволна. Александър Славчев щеше да е обиден. Можеше да се каже, че ако листата от реката бяха неговите картини, то корените, които им бяха дали живот, се намираха в другия край на Европа, на брега на Черното море.
Повечето посетители бяха източноевропейци, които, въпреки че живееха в този уж град на любовта, все още имаха някакво по-особено отношение към нея. Тя все още ги объркваше и не искаха да й дадат точно определение. Тя не можеше така лесно да им се обясни. В нея имаше тайнство. Имаше божественост. Едва ли щяха да си кръстят град с нейното име! В Париж хората явно не придаваха същия смисъл на тази дума и затова не се бяха посвенили да нарекат града си – Град на любовта. В това, естествено, нямаше нищо лошо, но така се губеше нейната божественост и любовта се бе превърнала в някакъв досаден битовизъм.

Речта на аташето беше приключила и сега Алекс се беше смесил с посетителите. Към него се приближи един от наследниците на стар белогвардейски род. След като му изказа обичайните за такъв случай хвалебствия, художникът каза:
- Бароне! Не ме разглезвайте! – след като се чукнаха с чашите шампанско, той продължи: – Винаги ми е бил интересен един факт от вашата история!
- Целият съм в слух! – отговори белогвардееца.
- Става въпрос за историята от осемнадесети век. Защо скучаещите английски офицери на служба в Азия се чудели с какво да запълват свободното си време и измислили снукъра (разновидност на билярда – бел. ред.), а скучаещите руски офицери на служба, също в Азия, по същото време, измислили руската рулетка за запълване на свободното си време! Защо така?
Белогвардеецът се усмихна. Явно закачката му допадна.
- О-о-о! Това е една много тънка и дълга тема. Ако можеше да се отговори на този въпрос, тогава щеше да се открие и същността на руската душа, а повярвай ми, приятелю, това никой не го иска. Все пак да пием по руски – „залпам”!
- Залпам! – се съгласи Алекс.
И двамата изпиха чашите до дъно, което означаваше „залпам” на руски, а продължението на този тост беше да ги разбият в земята, но се отказаха, не скучаеха в Азия.
- Господин Алекс, а сега вие ми отговорете на един въпрос!
- Слушам – каза художникът.
- Защо в нито един славянски език няма име, което да е аналог на западното Ричи (от англ rich – богат – бел. ред.)?
- Изглежда при нас богатството е грях и никой няма да кръсти детето си Богатия, както няма да го кръсти и Дяволчо.
- Винаги имате бърз отговор за всичко – каза белогвардеецът.
След него Алекс продължи да разговаря и с другите посетители и точно когато до него се приближи аташето и трябваше най-неохотно да слуша фалшивите му хвалебствия, чу един нежен и напорист гласец:
- Алекс! Алекс! Може ли да ви снимам пред любимата ви картина от изложбата?
Пред него стоеше онова момиче, но този път беше насочило фотоапарата си и беше готово да го „застреля” с него. Каква наглост! Та нима тя не знаеше, че едва ли някой художник, на такова място, щеше да признае коя е любимата му картина. Между тях застана Валя. Тя беше свикнала да се занимава с нахалните журналисти и особено с младите журналистки.
- Моля ви, госпожо! – каза тя. – Изчакайте да свърши представянето и тогава задавайте въпросите си.
- Но, господин Алекс, аз съм дошла специално за вашата изложба чак от България, за да информирам читателите на „Фотосвят”! Моля ви, Алекс! – очите й бяха в състояние една секунда преди първата сълза.
Това „Фотосвят” го изрече с такава твърдост, сякаш всички бяха чували за нейното списание. За миг успя да се скрие зад тази преграда, но тя беше стъклена.
- Изчакайте края и тогава ще ви бъде отговорено на всички въпроси! – заповяда отново Валя и като тръгна заплашително към нея, добави иронично: – Нека читателите на „Фотосвят” бъдат спокойни!
- Почакай! – намеси се Алекс. – Зареден ли е апаратът ви, госпожо?
- Да! – отговори тя, а след това много сериозно добави: – Госпожица!
Уж преди секунда беше най-нахалното същество, а сега се изчерви като родопска девойка.
- Снимайте тогава, госпожице! Тази е любимата ми картина! – отговори той като застана пред един есенен морски пейзаж на скалист черноморски бряг.
Тя веднага направи няколко кадъра. Искаше й се да му благодари, но не знаеше как. Смелостта й се изпари на мига, а и „Тримонциум” беше толкова далеч.
- Пия червено вино – каза полу на шега художникът.
- Но…, господин Алекс! – заекна тя. – Нима искате да кажете, че вие и аз ще изпием по чаша вино!
- Стига с това – господин! За всички съм просто Алекс – каза той. – Нима съм толкова стар, че да не мога да сторя това с една млада и толкова напориста госпожица?
Залата се умълча. Само Валя негодуваше от това, че Алекс я беше пренебрегнал пред тази журналистка. Всички с нескрито любопитство очакваха отговора на фотографката. Тя беше дошла от България, за да прави репортаж, а не да става център на внимание, но неусетно за нея това стана факт. В този момент от нея се искаше още малко смелост и тя я имаше. Беше млада.
- Добре! Ще ви донеса вино – отговори и тръгна към масата с чашите, сякаш през целия си живот беше правила само това.
Алекс изгледа отдалечаващото се момиче и от височината на своята многокръгова секвоя разбра, че не беше сгрешил в избора си, но не знаеше какво има пред себе си. Тревичка, бреза или баобаб? Понякога имаше нужда от няколко секунди, за да си отговори на този въпрос, но понякога му трябваха години! Дали сега щеше да намери отговора след изпиването на няколко чаши вино!?
Художникът я погледна още веднъж. Изтръпна. Долната й челюст беше изтеглена напред, а по средата й имаше една инатска трапчинка. Зелените й очи не бяха на мястото си. По-скоро те трябваше да се намират там, където бяха ноздрите й. Ушите й сякаш започваха да растат направо от тила. Зъбите й бяха къде бели, къде зелени, къде изобщо липсваха. А косата й? Дали изобщо имаше такава! Въздъхна. Толкова му се прииска тя да изглежда точно така, само че, за негово съжаление, не беше така. Всичко си беше по местата, дори нещо повече. Тя беше красавица. Приличаше му на древногръцка богиня. Секвоята трябваше да порасте с още един кръг. Беше му омръзнало. Помечта си да я нарисува как излиза от вълните на морето облечена в бяла туника, а косите й да се мият в морска пяна, в ръцете си да държи морския бриз.
Тогава я погледна в очите и отново изтръпна. По-силно! Всичките му мечти за още един кръг на секвоята изчезнаха. Знаеше, че някога я беше рисувал, но не можеше да си спомни нищо повече. Замълча. Това беше пролетта. Изплаши се. Не искаше да си признае за този свой страх.
Фотографката донесе след по-малко от минута две чаши, само че Алекс вече разговаряше с посланика. Тя се повъртя малко, но по всичко изглеждаше, че той няма да се освободи толкова бързо, защото след посланика заговори с двамата китайци и онази надута пуйка Валя не даваше на никого да се доближи до тях.
- Най-накрая му се представих! – си каза тя на глас и тихо се сля с тълпата, за да разгледа картините. Не вярваше, че в тази зала можеше да има някой друг, който да бе по-добре запознат с неговото творчество от нея самата. Едва ли някой друг тук по-добре от нея познаваше душата му.
Казваше се Мирослава Атанасова Ставрева и вече шеста година се занимаваше с фотожурналистика и все още продължаваше да е от хората с трите имена, въпреки че всичките й познати я наричаха Мира. Много й се искаше и тя да е от тези, само с едното име, за да може да се изправи срещу този, току-що преполовил петдесетте години художник и да му каже цялата истина за нейния и неговия живот. Може би тогава той нямаше да си придава тази важност, а и тази Валя нямаше да съществува. Само че едва ли някой в следващите двадесет години щеше да посети фотоизложбата на Мира в Париж или Лондон, да речем. Можеше да направи всичко това, но не искаше!
Залата продължаваше да бъде пълна. Алекс потвърждаваше името си на един от най-известните художници. Бяха отворили вратите на залата и бяха дошли още повече хора. Вивалди не се чуваше, а само някаква глъчка от тихо шушукане пред картините. Всички искаха поне за малко да го зърнат и да се здрависат с него. Аташето продължаваше да се държи така, сякаш тази изложба е неговата. Говореше на висок глас, а още по-високо се смееше. Алекс разбра – той му я беше откраднал. Той се беше прочул, а аташето си беше останал един посредствен бюрократ, държащ ръкавелите си нейде в джобовете на протритото си сако. А някога те бяха най-добрите в гимназията. В очите на единия се вълнуваше морето с неговата си свобода, докато в очите на другия беше останала омразата и завистта. Едва ли много хора щяха да знаят кой е Салиери, ако не му бе провървяло да живее по едно и също време с гения Моцарт.
Мира се беше сляла с тълпата и продължаваше да носи двете чаши с вино. Едната от тях беше вече празна. Стоеше пред една картина и се правеше, че я вижда за първи път, а бе стояла пред нея вече хиляди часове. Повъртя се още малко в залата. Почувства, че това не е нейното място, поне не и за тази вечер. Тя пристъпи от крак на крак като провинила се ученичка. След това изпи на екс, „залпам”, и втората чаша. Остави я на масичката и излезе навън. Нощен Париж я чакаше, а имаше още три ленти за снимане.
Все пак беше доволна от себе си. Алекс я беше запомнил и вече знаеше, че ще се срещнат, когато тя поиска.
Художникът не забеляза веднага нейното отсъствие, но нещо специфично остана в съзнанието му – нейните очи. По-точно огънят в тях. Те бяха неземни. Тя не беше от момичетата, които ставаха вдъхновение за една картина. Тя беше от хората, които ставаха вдъхновение за цял един живот.
В този момент беше зает със сериозни разговори с двамата китайци. Не му отиваше да се търгува, но държеше на цената си и изобщо не искаше да отстъпва пред тях. Въпреки че това трябваше да е работа на Валя, той държеше винаги сам да води тези преговори. В такива случаи самоиронично пробуждаше Ал?ко-Константиновия герой, спящ дълбоко в него, и с неговите похвати запазваше своите търговски позиции. Беше вложил труд, емоции и много време и единственото, което искаше от тези търговци, бе да уважават всичко това, а след като достигнеше каквото иска, спокойно можеше да скочи направо с чорапите си във Виенската баня.
В началото парите изобщо не го интересуваха. Той гледаше на тях с бохемско безразличие, но в последствие те станаха негови много добри приятели. И защо не? Даваха му свободата, а тя беше нещото, от което се нуждаеше всеки един творец. Вътрешно в себе си се укоряваше, че тази свобода, получена от тях, бе унищожила онзи ентусиазъм и вдъхновение, които някога го караха да се чувства по детски жив. Спря да гледа на тях като на средство за заробване, както си мислеше преди. Все пак беше преминал петдесетте и животът бе започнал да го променя. Многото пари правеха свободния човек още по-свободен, докато в същото време многото пари превръщаха роба в още по-голям роб.
- Обявявам изложбата за открита! – изрецитира аташето, а това беше знак към всички по-важни гости да заповядат на коктейла в съседния ресторант.
Алекс се загледа в него. Беше го срам, че някога го бе идеализирал. Оказа се, че той е от онези хора, които най-лесно продаваха себе си, за да се издигнат нависоко във върволицата от титли и постове. И понеже е нямал какво да продаде, бе продал творчеството си. Аташето се оказа, че е от хората, които бяха готови да приемат девет длъжности, за да лекуват страха си, да не разберат другите хора, че творчеството им е било една обикновена плакатна живопис, нещо като чалгапоезия. В плакатната живопис беше келепира, там се лекуваха болните страсти, доказващи своята незначителност на продалия провидението творец.
Алекс постоя малко на масата с големите свещници и многото чинии. Беше в Париж и искаше да се скрие в неговата нощ, там където нямаше шумотевица и никой не беше чувал за него. Така и направи. Само Валя разбра кога се изниза от задължението си да пие с хора от посолството и избяга на улицата. Жалко, че не успя да чуе речта на аташето. От нея щеше да разбере, че в гимназията, която бяха завършили, учител им е бил не кой да е, а самият Леонардо да Винчи.
Валя нямаше настроение. Мислеше, че той бърза за среща с онази журналистката и тогава за пръв път си призна, че го ревнува.

Алекс обичаше да обикаля по бреговете на Сена. Да гледа забързаните минувачи. Да се повози в метрото. Да обиколи Монмартър и да види братята си по съдба. Като малко дете стоеше на хълма и с часове можеше да гледа катедралата „Сакре Кьор”. „Светото сърце” бе единственото нещо от Париж, което би нарисувал с най-голямо удоволствие. И след една такава дълга разходка, като се заредеше с достатъчно впечатления и си откраднеше от енергията на големия град, обичаше да се скрие в едно от онези барчета, които основно бяха посещавани от изоставени, разведени или самотни жени, знаейки, че ако и тази вечер се приберяха сами, то по-добре ще е да се гръмнат веднага. Тези заведения много му напомняха за неговата бохемска младост. Тогава имаше вечери, в които разбираше, че няма нищо по-красиво от голото женско тяло и му се рисуваше до забрава, за да не изгуби момента на допира със съвършенството. През други вечери пък разбираше, че няма нищо по-грозно от голото женско тяло и тогава пак рисуваше до забрава, за да забрави допира до това тяло.
„Защо, ние, мъжете рисувахме шедьоври, водихме войни, пишехме най-красивите стихове и романи, строяхме най-красивите мостове и сгради? А бяхме вдъхновени само от едно красиво голо женско тяло? Кога и жените щяха да достигнат до тази привилегия и съвършенство? Нима цялата история е била водена от мъжете, защото някой, някога си е решил мъжът да бъде вдъхновявания, а на жената е била оставена „скромната” роля на вдъхновителката.”

Тази вечер се очертаваше да бъде една обикновена парижка, есенна нощ, която не се различаваше по нищо от другите, а листата по Сена продължаваха да си плават и доня Маргарита все така продължаваше да слуша музика и да пие от онзи коктейл „Миш-маш а’ла доня Маргарита”. След няколко минути щеше да облече най-предизвикателната рокля върху неизхабеното си още тяло. След това щеше да се гримира също така предизвикателно и след няколко минути да прекрачи прага на един от онези нощни клубове пълни с „кокошки”. А уж живееше в Града на любовта!
Тази вечер тя нямаше да се прибере сама. Запозна се с някакъв мъж. Казвал се Александър и бил от България. Каза, че бил художник. Какво от това! – си помисли тя. – Париж! Тук всеки втори е художник. Важното бе, че той щеше да я отдалечи поне с една крачка от желанието й да се гръмне. А пък и къде ли се намираше тази България! Какво значение имаше дали е художник, поет или сервитьор, защото знаеше, че в баровете за самотници може да срещне само самотници.

Николай Ганчев – АГАТА