Доня Маргарита, португалската прислужница във вечно шумния парижки дом на дон Хосе, използваше момента, че хазяинът бе заминал за родната Испания и сега се бе протегнала в шезлонга на голямата веранда и бе вторачила поглед в изтичащата, само на няколко метра от нея, река. Тя я подминаваше така, както от много време насам я подминаваше и собственият й живот. Отдавна беше навлязла в лятото на своя живот, но в последните десетина година виждаше слънцето само в светлината на нощните парижки клубове за самотни души. Все пак живееше в града на любовта! В близост до дома се намираха двете гари, Аустерлиц и Лионската гара. В началото, когато започна работа тук, едва ли не всеки ден мислено се качваше на някой влак и поемаше в неизвестна посока. Искаше й се това да е завинаги. Но десетина години по-късно тя вече беше спряла да обръща внимание на отминаващите влакове, но за това все по-често се вторачваше в реката.
В този момент си беше направила някакъв безименен коктейл от многото видове алкохоли, които намери в недопитите върху масата от снощи бутилки и запали една изгасена наполовина пура, забравена в пепелника.
- Кохиба! – каза тя на глас, след като вдъхна от аромата й.
Не веднъж беше чувала дон Хосе да назовава една пура – Кохиба и от тогава нататък за нея всички пури се наричаха така. Или пура и Кохиба бяха за нея едно и също нещо. Жалко наистина, че понякога невежеството можеше да бъде толкова прозорливо.
Дръпна от нея още веднъж така, както беше виждала да го прави донът, и най-учудващо изпусна дима, без да се закашля.
- Кохиба! – отново каза тя и заприлича на комичен герой от телевизионна реклама, на когото бяха забравили да изтрият грима след сеанса.
Така, както си стоеше на терасата, с тази пура и с този коктейл, и с тази осанка на португалски колонизатор, човек можеше лесно да се обърка и да си помисли, че тя е стопанката на дома. Само че не беше така! Достатъчно бе да се вгледа в ръцете й. Да види изрязаните й до кръв нокти, грубата кожа и тъмните кръгове под очите й, за да разбере, че тя просто си беше една обикновена прислужница, която с нетърпение очакваше господарят да се махне и скришом да заживее онзи живот, за който си бе мечтала винаги. В последно време дон Хосе все повече стоеше в Париж и това допълнително я изнервяше.
Гледаше към близкия мост и с интонацията и изражението на голяма холивудска звезда, след като дръпна по моряшки от кубинския аромат, изказа знаменитото си проникновение:
- Щом като символът на французите е петелът, това означава ли, че жените им са кокошки?
Този въпрос в същността си беше смешен, но доня Маргарита си оставаше все така съсредоточена. Днес я беше ядосала една продавачка от зеленчуковия пазар и сега не й оставаше нищо друго, освен да изкара яда си върху всички заобикалящи я кокошки-французойки.
Продължаваше да си разсъждава и по други, сериозни за нея проблеми и, за да бъде картината на нейното удоволствие пълна, си беше пуснала музика, както правеше донът, когато смукваше от Кохибата си. Наслаждаваше се на есенното парижко време, слушайки сезоните на Вивалди.
Само преди месец дърветата все още бяха надвесени над реката, но с всеки изминал ден клоните им се отърсваха от ненужните вейки и се изправяха нагоре. Природата се готвеше да заспи като преди това бързаше да се отърси от ненужните си дрехи.
Листата ръждясваха и след като в началото падаха едно по едно, то сега беше времето, в което те сякаш се състезаваха кое по-бързо ще напусне родния си дом. Падаха едновременно и по много. Горките! Бяха останали едва десетина, които не бяха от най-ръждясалите, а по-скоро жълтееха като млад слънчоглед.
Прислужницата ги гледаше с нескрито любопитство. Спря да разсъждава за проблемите на петлите и кокошките, дръпна още веднъж по моряшки от дебелата пура и се обзаложи със себе си, че първо ще падне онова от тях, което се намираше най-нависоко. Така и стана, но веднага след него падна и още едно. Сякаш двете дълго бяха чакали момента на своето освобождение от неподвижността, с която ги беше наказала природата, и с голямо желание се гмурнаха в реката на живота. Ленивите води на Сена поеха двете дълго мечтали листа и ги отнесоха надолу, към океана.
На доня Маргарита й стана тъжно. Те бяха избрали своята си свобода, та макар и продължаваща може би някакви си три-четири часа, докато тя щеше да остане да виси на това дърво до края на живота си. Все пак тя беше разумен човек, за разлика от младите и глупави листа. Повече никога нямаше да ги види, а и съвсем скоро щеше да се върне господарят – дон Хосе, така че тя повече нямаше да се интересува нито от тях, нито от въпроса за тяхната, а и своята свобода. Щеше да забрави дъха на миришещата Кохиба, нито пък щеше да има спомен от този коктейл, който беше нарекла: „Миш-маш а ла доня Маргарита”. Миш-маш, също като нейния живот.
Есента по бреговете на Сена беше много продължителна. Понякога се сливаше със зимата дотолкова, че се разбираше за идването на студения сезон едва тогава, когато по реката спираха да плават жълто-ръждивите листа. Снегът падаше много рядко. Все пак добре, че реката течеше откъм южния, континенталния край на Ла Манша, защото в противен случай, също като Лондон, още един голям и много мъглив европейски град, щеше да повлече след себе си много тягостни и мъгливи настроения в дългата и бурна европейска история. И вместо да вдъхновява поети и художници, които да пишат стихове и да рисуват картини в прослава на живота и падналите листа, хората щяха да тръгнат да превземат немъгливата част на целия останал свят. Сена не беше Темза, а и Париж никога не можеше да заприлича на Лондон.
Двете листа, носещи се със скоростта на ленивата река, постепенно се доближаваха едно към друго и накрая се достигнаха и продължиха заедно надолу по мътното течение. Сякаш бяха настигнати от своето щастие и не се интересуваха от заобикалящите ги сиви и студени води, а ръждивият им цвят се беше превърнал в златен. Бяха красиви. В тях се бяха влели всички цветове на есента. Плаването за тях се беше превърнало в полет и нищо вече не им правеше впечатление. Нито движението по мостовете, нито надвесилите се над града облаци, нито пък спящите под мостовете скитници (а те също живееха в Града на любовта?), които уж не трябваше да бъдат там! От небето започваха да капят едри капки дъжд, но и това не ги смущаваше. Те се бяха слели в едно, дори вече не бяха толкова сбръчкани. Отдавна го нямаше и онзи цвят на гнилост. Бяха щастливи листа – бяха заедно. Водата ги носеше надолу в съвместният им полет. Но… ето! Още: пет, четири, три, два, един метра и пред тях се изправи огромната и студена каменна колона на поредния мост. Течението ги блъсна в нея и те с голяма мъка се разделиха като продължиха да плават самотно от двете страни на студеното изпитание. Все пак щяха да са отново заедно съвсем скоро, някакви си десетина метра.
Това се оказа прекалено голямо разстояние за две парижки листа, чийто живот до този момент бе протекъл на едно и също място – горе в облаците.
Сена правеше малък завой около моста и затова от единия край течеше по-бавно. Когато едното листо премина покрай колоната, с голямо съжаление и болка /такава, каквато можеше да изпита само едно листо/ видя, че неговата приятелка беше вече с друго листо и плаваше на около половин метър пред него. Стана му много мъчно, все пак беше напуснал родния си дом само преди около стотина метра, а вече течението на живота успя да го накаже заради това. Прииска му се да се върне отново и да продължи да виси на оня клон, но течението беше много силно и то нямаше откъде да намери толкова сили, за да го пребори. Все пак беше само едно листо. Започна отново да се сбръчква и да ръждясва, дори нещо повече – искаше му се да потъне в тъмните и студени води завинаги, но събра сили /то беше смело листо/ и продължи да се носи по течението. Дори започна да си мечтае. Оказа се, че най-голямата мечта, която може да има, бе, че иска да се превърне в лодката на храбрия оловен войник. И така, както си мечтаеше да срещне Андерсеновия герой, забеляза едно друго самотно червеникаво листо. До сега не беше виждал такова. Онемя. Мечтата да се превърне в лодка отлетя. Колко беше красиво то! Студените води завряха като в тропика, а сивият им цвят веднага изчезна. Огледа се в тях – приличаше на лебед. Новите познати вече се бяха слели в едно и продължиха заедно да летят в тропическата река /мястото на оловния войник си остана в приказките за децата!/. Капките дъжд не им направиха никакво впечатление. Не им правеха впечатление и онези странни и смешни същества, които се движеха на два крака по алеите край бреговете на реката. Мостовете и разделите надолу по реката бяха много, но и красивите листа, които плуваха свободни по течението, също не бяха никак малко. Това беше първият урок, който научи това листо в краткия си три-четири часов живот.
Реката, както и животът, продължаваха да си текат надолу, по течението. Влюбените листа дори и не забелязаха паркчето, чиито пейки бяха наредени до самия камен бряг. Те бяха толкова малки, боядисани в цветовете на отдавна отминалата пролет, а на тях можеха да сядат само двама, третият щеше да е излишен. На една от тях имаше мъж и жена. Не приличаха на влюбени. Ако бяха в някой друг град, хората можеха да ги сметнат за много странна двойка, но не и в Париж. Ако бяха в някоя арабска държава, дори можеха да ги замерят с камъни, но не и тук. Не бяха баща и дъщеря, въпреки че той я гледаше бащински. Не бяха и влюбени, въпреки че в нейните очи гореше огън. Мъжът беше облечен елегантно-екстравагантно и по всичко личеше, че е човек на изкуството. Творец! Въпреки че ако имаше една обица на носа, можеше да се сбърка с някой карибски пират. Отдалеч много приличаше на петия от Тримата мускетари на Дюма, като не трябваше да се забравя д’Артанян. Нямаше я само онази широкопола шапка с перо и острата шпага, готова винаги да търси белята си. В него имаше както аристократизъм, така и безкраен романтизъм. Ако Дюма беше жив, то непременно би го добавил в рицарската си сага като мускетаря-творец. Дали щеше да го опише като художник, поет или писател, той самият трябваше да определи.
Ръката, която мъжът беше поставил върху рамото на момичето, имаше такива дълги и елегантни пръсти, които сякаш цял живот бяха танцували върху клавишите на някой много стар роял, поставен в салона за танци в императорския дворец. За разлика от пръстите, дланите му бяха груби, сякаш току-що беше оставил Белчо и Сивушка да почиват на сянка след непосилната оран.
Лицето му не издаваше по никакъв начин някаква заинтересованост. Очите му се рееха нейде в хладността на далечината. Момичето искаше да накара този поглед да престане да блуждае и да я погледне право в очите, но той все я отбягваше, сякаш разговорът им изобщо не го интересуваше, а беше толкова важен за нея. Мъжът дори не забелязваше сълзите й. Единственото нещо, което подсказваше присъствието му, беше ръката, която продължаваше да стои върху нейното рамо. Тя чувстваше топлината му и така й се прииска да се сгуши в него, но не можеше.
И изведнъж очите му се промениха. Те засияха. На лицето му се появи усмивка, а разговорът им беше толкова тъжен. В този момент тя надникна в неговия поглед, надникна в неговата душа, в неговия свят и разбра, че двете златни листа, които плаваха в реката покрай тях, бяха много по-важни за него в този момент от всичко друго. Тя преглътна. Имаше нужда от него. Затвори се в себе си. Почувства се нищожна. С какво тези листа бяха по-важни от нея!
Момичето притежаваше някаква интелектуална спотаеност, която тепърва предстоеше да избухне в живота й, естествено ако пожелаеше. От очите й отново закапаха сълзи, но и те не можеха да скрият огъня зад тях. Сведе глава върху протегнатата ръка. Търсеше топлината му, но търсеше и начин да скрие мокрите си очи.
Тя беше облечена в светлосиньо манто, приличащо отдалеч на пелерина. Там, където трябваше да се намира модерна шапчица, в косата й беше забучена много красива ръкоделна шнола. Беше си я купила в родната България и беше единственото нефренско нещо в тоалета й. Тя беше едно малко и чисто момиченце, на което незнайно защо му се искаше да го приемат като млада и елегантна жена в този голям и чужд град. Сълзите продължаваха да капят. Бяха горещи и в тях се пречупваха цветовете на залязващото есенно слънце.
Студената река продължаваше да тече все така бавно и сиво. Дори слънцето беше спряло да се оглежда в нея.
Може би тук, на тази пейка, боядисана в цветовете на идващата пролет, някога бяха седели д’Артанян и Констанс! Може би тук се бяха целунали за пръв път! Може би тук за пръв път той й беше подарил цвете. Може би и тогава покрай тях да са минавали слепнали есенни листа, само че тогава мостовете не са били толкова много, а и разделите също!
- Разбери, Валя! – каза той. – Изневярата на тялото е като убождане с трън! Бих казал, че изневярата на душата е много по-страшна. Винаги съм я чувствал като рязане на живо месо. Никога не съм искал да я рисувам. За мен тя просто е един фон. Тя е точно онова време преди да изгрее слънцето.
- Но той ми изневерява! – сълзите й се топяха в изгарящ упрек.
- Сигурна ли си?
Последва секунда мълчание.
- Не! Не знам дали ми изневерява, но ми се струва, че е така! – сълзите отново победиха изгарящия упрек.
- И сега какво? Ще тръгнеш с друг?
- Не мисля… Не знам какво да правя! Уж вече съм станала парижанка…, а пък… нещо не е така! – очите й, изкъпани в сълзи, заблестяха с някаква дяволска непокорност и ангелска чистота.
Мъжът я притисна по-силно до себе си. Би трябвало да прилича на някакъв беловлас старец, но освен посребрените му слепоочия, нямаше друга сивота в него. Имаше двадесетгодишни старци, но имаше и шестдесетгодишни младежи.
- Не мога да ти давам съвет, а и нямам право. Понякога даването на съвет е много по-вредно от премълчаването му.
Погледна пак към реката. Листата ги нямаше. На човек му се искаше те да бяха отплавали надалеч, а най-вероятно вече бяха потънали.
- Мисля, че да замениш любовта си с някой случайно пресякъл пътя ти в този момент, не е решение за теб. Не можеш да започваш новата любов, ако не си сменила старите чаршафи и не си изхвърлила миризливите чехли през прозореца, а най-вече спомена за всичко това. Ти не искаш да изглеждаш слаба, нали?
Момичето още по-силно се притисна до него. Сълзите й едва ли щяха да направят впечатление някому. Не че хората не с интересуваха от тях, а по-скоро не искаха да се бъркат в работите на непознатите. Никой не погледна към тях, нито с любопитство, нито със съжаление. Все пак реката беше Сена, а не Тибър и градът беше Париж, а не Рим.
От небето започнаха да падат големи капки дъжд. От очите на момичето продължиха да падат големите капки сълзи. Дъждът беше студен, но никога не можеше да бъде солен като човешките сълзи. Нима солта в тях не беше именно онова доказателство, с което се доказваше, че душата наистина съществува. Нима тя не представляваше една буца сол, която бяха скрили в нас, в деня на нашето раждане и нима тази буца сол не трябваше да я изплачем до последния ни ден, за да може, когато се явим пред онези Порти, да докажем, че не сме живели напразно.
Дъждът принуди странната двойка бързо да стане от мястото си и да се отправи към близката старинна сграда, намираща се на улица ”Отель дьо Вил”, на гърба на Библиотека Форни, библиотеката за изящни изкуства и история. Тук се намираше една от многото парижки галерии. На фасадата беше разпънат голям плакат, от който се разбираше, че на това място, след два дни, в двадесет часа, ще се открие изложбата на модерния и световноизвестен художник – Алекс. Малко по-встрани имаше още един плакат, поставен зад стъклената витрина на входа на същата сграда. Там имаше неговата ефектна, чернобяла снимка в цял ръст. Чертите на лице му притежаваха онази дълбочина и трагизъм, така характерни за източнославянските мъже. Към тях трябваше да се добавят безсмислената пресметливост и чувството за ненужна увереност, които пък бяха характерни за западнославянските мъже. Но най-много в него имаше от онзи огън и жажда за живот, каквато притежаваха южнославянските мъже. Като се вгледаше човек още малко в тази снимка, виждаше че мъжът, смесил чертите на всички славянски разклонения, току-що беше станал от онази пейчица и сега влизаше в галерията, заедно с това момиче, облечено в светлосиньото манто. Сълзите й изчезнаха, а на лицата им се появиха дежурните за такива случаи усмивки. На портрета изглеждаше много по-сериозен, а погледът му витаеше нагоре, нейде в облаците (по нещо приличаше на погледа от паметника на Ленин на Киевската гара в Москва).

В латинския свят имаше хора с по шест, пет или четири имена, някъде в Европа имаше хора с четири, три или с две такива, но навсякъде по света хората с едно име бяха малко. По-скоро тяхното име не трябваше да се възприема като такова, а като титла за уважение и известност, каквато през вековете бяха имали само папите и царете. Това беше привилегията на най-известните и най-добрите, която бе възприемана, както с удоволствие от всички, така и с не малка завист.
Алекс беше от тези хора, които бяха с едно име. И по вестниците, и по телевизията, и за хората на изкуството от двете страни на океана, а и за техните материални побратими – колекционерите, той си беше просто Алекс. Никой не се интересуваше от това дали е черен или бял. Никой не се интересуваше славянин или латинец е той. Никой не се интересуваше дали е социалист или демократ, защото всички занемяваха пред творчеството му. Какво като Пикасо е бил комунист? Всички му прощаваха. Хората като него бяха нужни на всички. Те правеха света по-красив и му показваха, че не всичко в него е материално, въпреки че техните картини бяха най-скъпите. Получаваше се някакъв парадокс, но и това им се прощаваше. Всеки един от тях, хората с едно име, беше станал галеник на съдбата, но пътят им до постигане на това не беше никак лесен. Може би човечеството изкупуваше своя грях и носеше комплекса си за неразбрания, страдащ и отхвърлен от всички творец, да го наречем Ван-Гоговски!

В град като Париж всеки ден се откриваха десетки изложби. Всеки ден изгряваха и залязваха десетки звезди. Всъщност кой имаше повече нужда от звездите? Самите те, или публиката, за която оставаше суетата и мечтата да се докосне до някоя от тях?
За последните пет години това бе третото представяне на Алекс в града на Сена. Не можеше да се каже, че той бе покорил Париж, въпреки че много от статиите във вестниците или по телевизията започваха именно така: „Алекс покори Париж!” Това понятие за него беше много чуждо. Въпреки славата, която му носеше тази шумотевица, той си оставаше все така земен и още по-съсредоточен в работата си, а тя не му тежеше много. Беше хванал някакъв си свой стил на работа и можеше да рисува без да спира и без да се уморява. Имаше силата да вижда света в най-различни цветове и нюанси. Именно различността в това суетно общество беше най-дискутираното, най-интригуващото, но и най-продаваемото нещо. Отдавна беше прекарал границата си между доброто и злото, а също толкова отдавна беше успял и да открие цветовете на тази граница. Именно това се усещане от всичките му картини. Не че се стремеше да идеализира света, а просто откриваше онази забравена красота, която всички ние някак си пропускахме покрай нас, улисани в казарменото си ежедневие.
Картините му се продаваха много добре.
Тази вечер основните посетители щяха да бъдат както новозабогателите и живеещи тук източноевропейци, така и част от онази парижка прослойка от ценители, за които вернисажите, театъра и концертите се бяха превърнали в смисъл на живота.
Негови картини притежаваха всички известни колекционери. Славата го споходи още на първата му изложба. Днес очакваше да дойдат двама от най-известните търговци на картини от Хонг Конг. Беше му малко притеснено заради това.
За откриването на една такава изложба трябваше да пропътува половината Европа. Да се държи приветливо и дистанцирано с гостите и след това отново да се прибере у дома.
За да достигне някой художник известност и продаваемост като неговата, трябваше да работят за него поне няколко журналисти, някоя рекламна агенция и няколко артмениджъри. Общо взето цял институт хора, в който всеки трябваше да си знае мястото. Но основното си бяха авторовите творби. За да може един такъв институт да се задейства, се искаха много безсънни нощи, много житейски перипетии и никакво отказване от приятелството с палитрата.
Защо нямаше големи художници или писатели на по петнадесет-двадесет години? Пълна противоположност на тях бяха поетите. Защо нямаше велики поети на шестдесет-седемдесет години, а само грохнали старци, писали някога красиво, но затова пък владеещи занаята си до съвършенство? Едно е през целия си живот да се посветиш на красотата, а съвсем друго на осемнадесет години да изпиеш три водки, да напишеш пет хубави стиха и да тръгнеш да сваляш царя от власт, защото си мислиш, че си докоснат от бога и всичко, каквото си решил, е правилно.
При Алекс цялата тази работа, вършена от толкова много хора при другите му колеги, беше изпълнявана само от един човек. Именно онова крехко момиче със светлосиньото палто и солените сълзи вършеше работата за цял един институт. Картините му бяха достигнали една много прилична цена за художник, идващ от Източна Европа. Така че тя трябваше не само да я подържа, но и да я повишава. Можеше да се подарят едно-две платна, но никога не трябваше да се продават на безценица. В работата си Валя беше безценна и много честна и въпреки душевните си проблеми, никога не оставаше нещата недовършени. Изобщо тя беше я издигнала в култ и понякога Алекс се чудеше кога й остава време за личен живот. И когато преди няколко години художникът разбра, че тя вече си има приятел, се учуди, че Валя, вместо да се разсейва, започна да работи с още по-голямо себераздаване.
Двамата се бяха запознали съвсем случайно, така поне си мислеше той до ден днешен, а истината беше съвсем друга. Тя дълго проучва творчеството и живота на няколко творци, докато накрая реши, че именно той ще е човекът, който заслужаваше всичко това, което можеше да направи за някого.
Преди малко повече от осем години беше завършила икономика в родната София, но душата не й даваше да се зарови за цял живот в безкрайните сметки, безизразните физиономии и липсата на живот. Продължи следването си в Париж. Пристигна в големия град с един куфар, свито сърце, с перфектен френски и с всичките спестявания на баба си, които й стигнаха да се запише в Парижкия университет. Няколко месеца преди да се дипломира реши да открие някой неизвестен и интересен за парижката публика български художник, на който да стане мениджър. До детайли изучаваше вкусовете на парижките арттърговци. За това много й помогна работата, която си намери, докато следваше. Назначиха я да следи за посетителите в една голяма изложбена зала недалеч от Университета й, в Латинския квартал. Парите не бяха много, но точно там се научи да предвижда вкусовете на посетителите. Още като видеше някого, знаеше пред коя картина ще се застои най-дълго време. Е, не всеки път отгатваше, но какво от това. В тази изложбена зала научи много повече, отколкото за двете си следвания. По време на своите ваканции обикаляше всички изложби в София и така съвсем неочаквано откри картините на Алекс. Тогава той се казваше Александър Станчев. На мига усети, че точно това е човекът, когото търсеше. Поразпита за него и го откри много лесно. Той пиеше студена бира и рисуваше на улицата дебели германки в другия край на България – в Ахтопол. Запознаха се без много приказки. Поиска му осем картини и той, без ни най-малко да се замисли, й ги подари. Тя ги отнесе със себе си в Париж. Това, че те се продадоха за малко повече от месец, изобщо не я учуди. Учудването беше за него, когато тя се оказа много честна и занесе парите от продадените му картини, които дефакто й беше подарил. На Александър Славчев му трябваше доста време, за да повярва на случващото се. Със спечелените пари, а той за пръв път в живота си виждаше толкова, успя да си купи една рибарска къща на брега на морето в Ахтопол, която веднага превърна в ателие. Спря да се интересува от всичко и започна да се занимава само с това, което умееше най-добре и за което бе мечтал през целия си живот, а именно да рисува. Спокойно можеше да се каже, че за пръв път печелеше от картините си толкова, че вече не трябваше да мисли само за прехраната и нощувката си. Дали пък това не беше краят на бохемския му живот? Не се замисляше много върху това, а и не искаше.
По настояване на Валя вече не беше Александър Славчев, а просто – Алекс. За времето на запознанството им тя успя да организира две изложби, които се разпродадоха веднага. Отделно от това тя излагаше негови картини по различни зали и магазини за изкуство. Печелеше по двадесет и пет процента от всяка продажба, но това й беше напълно достатъчно, за да живее в Париж, а отделно от това и да издържа един пиян румънец, с когото живееше вече втора година. Той беше нещо като едноличен търговец, но всичките му начинания завършваха с провал и заеми.
Когато Алекс й каза, че изневярата на тялото е като убождане с трън, а изневярата на душата е като рязане на живо месо, тя току-що му беше предала разказа на една от нейните колежки /„кокошка” – по думите на доня Маргарита/, за поредната забежка на румънеца. Всички я съветваха да го напусне, единствено художникът беше против. Получаваше се нещо много интересно с нея. Дори и един милион души да й казваха какво да направи, щом като Алекс не се съгласеше с това, значи и тя не предприемаше нищо. Той беше видял много, а само преди няколко месеца навърши петдесет и пет. И ако можеше всяка една любов в живота на човек да се оприличи с годишните кръгове на едно дърво, то Алекс вече беше една достойна секвоя, а Валя си оставаше малката зелена тревичка, която живееше в корените й, въпреки многото й завършени институти.
Изложбената зала имаше четири отделни салона като във всеки един от тях трябваше да има по четири негови картини. Не се наблягаше на количеството, както при много други художници, а на качеството. Двамата с художника трябваше да аранжират залите. Освен това тя беше извикала и няколко журналиста, които да отразят предварително изложбата, а също така и една рекламна агенция, чиито служители в този момент разлепяха същия този плакат от фасадата на сградата, само че по-малък, на местата отделени за разлепянето на културните афиши из целия град. Същата рекламна агенция беше отпечатала и изпратила покани до най-известните, а също така и най-състоятелните хора в тези среди. Валя беше запазила и ресторант, където трябваше да се състои официалният коктейл, който даваше посланикът на България в Париж в чест на Алекс.
Въпреки многото задачи, тя плачеше заради своя румънец и сякаш искаше да получи бащински съвет от Алекс или пък искаше той да я забележи от друг, малко по-различен ъгъл, от този, в който му се бе представяла досега. Но и в двата случая търсеше неговия съвет и неговото рамо.

Николай Ганчев – АГАТА