Есента, както в природата, така и в живота на човека беше най-пълният, най-шареният и най-красивият сезон, стига човек да се вгледа в него. Природата беше направила поредния си кръговрат и се готвеше да се завие с бялото, заскрежено одеало в очакване на сладки сънища. Опадалите листа покриваха земята с най-красивата и пъстроцветна дреха, за която най-умелият шивач можеше само да си помечтае да ушие. Реколтата от нивите беше прибрана, мазетата пълни с вино и зимнина, а комините все по-често димяха, показвайки, че животът си продължава.
Същото се случваше и с есента в човешкия живот. След неосъзнатата пролет на ранното детство, следваше горещото и задушно лято, за да дойде най-накрая времето на спокойната есен, в която на човек му оставаше много време да се радва на обикновените радости, които не беше забелязвал до този момент. Реколтата от делата беше прибрана на топло. Бъчвата със спомените беше пълна с тях, а коминът си димеше все така право нагоре, показвайки, че животът продължава.
През една такава есен, преди много години, на земята спокойно и безметежно живели боговете със своите богини. Но така, както разказват всички легенди, една от тях – Агата – богинята на щастието и любовта, напуснала божествените покои, за да намери място, където да се скрие от суетата и егоизма на своите побратими и посестрими. Години наред обикаляла земята, за да открие това място и накрая се озовала на едно тихо и спокойно заливче, прорязало каменистия бряг и огряно от меките слънчеви лъчи. Спряла се и се вслушала в тихия бриз, който сякаш шепнел: Агата-а-а! Агата-а-а! Очите й се насълзили и най-накрая разбрала, че е намерила дома си. Заживяла там. С течение на времето на това заливче се появили и първите хора. Боговете в началото не им обръщали никакво внимание, а само Агата им се радвала. Някои от тях ги изхвърлило морето, други слезли от близката планина. Слухът за богинята и божественото място се разпростирал навсякъде, но малцина били щастливците достигнали до тук. Нямало пътища до това заливче, никой не знаел къде се намира, само слуховете за него не изчезвали и затова всички мечтаели да го намерят. Тя ги приемала с усмивка и на всеки от тях давала любов и щастие. Живеели като в рая и имало място за всеки. Така се появил градът, на който богинята дала името си. Агатополис – се родил като Град на щастието и любовта.
След много години всички богове се прибрали високо в облаците и тогава по земята останали да живеят само хората, които пазели и продължавали заръката на Агата – да се обичат и да бъдат щастливи!
Минали много години. Градът си оставал все на същото място, само че ставал все по-малък и по-малък, сякаш хората вече се страхували да бъдат щастливи, обичани и да живеят в Града на Агата. Но тя не се отказвала от своето творение. Идвала вечер, когато всички заспят, обикаляла по улиците, без никой да я види, докосвала спящите лица и чакала отново всички да се пробудят и отново да потърсят нейната любов и щастие.

Есента продължавала да бъде красива и желана. Всичко при нея щяло да е много хубаво, ако от време на време не се усещал студеният полъх на идващата зима.
Всъщност пролетта, лятото, есента и зимата идваха и си отиваха, денят идваше и си отиваше. Нощта и тя. Те винаги си бяха тук и винаги си бяха едни и същи. Единственият, който идваше и си отиваше, беше човекът. След него оставаха построените пътища и мостове, нарисуваните картини и написаните романи. Литналите ракети и преплуваните океани. Кое беше това нещо, което караше човек да прави всичко това?

Николай Ганчев – АГАТА