ИЗ „ЛЮЛЯК НА КРЪСТОПЪТ”

Иван Николов

Из поемата „Люляк на кръстопът”

Впрочем кой ни ранява - сами ли? -
ако всеки е в нещо ранен…
Да, но теб те убиваха, мили.
Ден по ден те убиваха, мили.
И така - до последния ден.

Знам ги, знам: тънки думи са тия,
изговорени с тънки уста -
не пред публика,
не на хартия,
а на по-подходящи места.

Нека още веднъж ме обземе
злост и ярост,
приятелю мил:
едър камък, но в същото време
спъни-камък за други си бил!

Как да бъдем безсмъртни и млади,
ако въпреки укор и съд,
в разградените наши ливади
допотопни кентаври пасат?

Но докато все още сме двама,
да не мислим какво предстои…
Знам ги всички по име,
но няма,
знам, но няма да кажа кои!

Мрачен вид, отегчена гримаса,
зверски нокът, оголен за миг…
Както щеш ги приемай -
това са:
бакалаври на общата маса
и магистри на злия език!

В сбъркан жест ли, в присмивка ли крива,
там витае двусмислена реч:
недомлъвка,
която убива,
намек,
който отива далеч.