Александър Спасов

Вървяло едно момченце и носело любеница. Горещо било, слънцето припичало, момчето ожадняло.

- Чакай, защо да жадувам! - рекло си то и седнало под една върбова сянка.

Разрязало любеницата и залапало сладко-сладко. Любеницата била голяма и като кръв червена.

- Да изям само средината - рекло момчето, - като замине оттук някой и види, - ще рече: „Господар е ял тая любеница.”

Изяло средината на любеницата и тръгнало по пътя си. Вървяло, вървяло, па се повърнало.

- Оставих много по корите - рекло то - чакай да ги огриза хубавичко, а който замине и види, ще рече: „Господарят е имал и слуга, та изгризал корите.”

Седнало и ги огризало.

Тръгнало пак. Вървяло, вървяло и пак се повърнало.

- Чакай да изям и коричките; който замине и види само семките, ще каже: „Господарят е имал и магаре, та изяло и корите.”

Седнало и изяло и корите до коричка…

——————————

сп. „Светулка”, кн. 6, 1919 г.