КРЪСТ

Янко Стефов

КРЪСТ

Йордановден. Богоявление…
На моста трупа се народ.
Реката влачи изумена
потъналия небосвод.

Молитва кратка, стон изтръгнат
от затаените гърди …
Политнали тела се гънат
дълбоко в речните води.

Един ще бъде късметлия -
това го зная, Боже, но
разравям водната стихия
и търся с мисълта - дано.

Дано пък аз да го намеря!
Надежда здрава ме крепи.
Тълпата там от студ трепери,
а мойта кръв кипи, кипи…

И ето - с вкочанени пръсти
докосвам някакъв предмет.
След миг изтръпвам - вместо кръста
напипал съм удавник клет!

Душата ми от ужас пламва.
Обезумял, изправям ръст
и тръгвам към брега, нарамил
удавения като кръст!


СЪН

Сънувам страшното. Войната!
И уж това е само сън,
ала усещам как земята
превива се след всеки гръм.

Летят снаряди вместо птици.
Небето се тресе от страх.
И със отворени зеници
погиват хора в кръв и прах.

Войнишка каска тежко пада
безсилна в крехката трева.
И гледа с тиха изненада
една умираща глава.

Пищят дечица ужасени
връз мъртви майчини гърди
и питат с устни вкочанени :
„Войната кой ще победи?”

… Денят простира бяла риза
върху въже от светлина.
Умира моят сън, пронизан
с усещането за вина.


ЕЛЕГИЯ

Училището като буца
засяда в гърлото на дявол.
По пътя плачеща каруца
като вдовица преминава.

Подире преданото куче
търчи, подмамено от хляба.
Камшик, на капрата забучен,
свисти над коня като сабя.

Учителят през сълзи гледа
и стиска ядно тебешира.
У нас дори и Бог е беден,
надеждата от глад умира.

Звънецът бие… В коридора
денят безсмислено се влачи.
Изгонена от час, на двора
България горчиво плаче!


ЛОВ

Лай на пушка. Огнестрелен.
В храстите връхлита сянка.
В утрото на ден неделен.
Тихо - като пепелянка.

В тъмно гърло е заседнала
още неизпята песен.
Тя не е била последната -
идвала е весела.

Слушат пустите дървета
с топлите гнезда по клоните
мъртва песен от сърцето
във тревите как се рони.

Равнодушна е пътеката.
Вятърът на кокал свири.
А една лисица клекнала
ближе кървавите дири.


ПОД ФАРА

На Димитър Кралев

Със стара мидена черупка,
с внезапно бликнала идея
пробихме на морето дупка
и хлътнахме до гуша в нея.
Но ние бяхме издръжливи.
Превзехме Нищото и ето -
морето спря да мята гриви.
И поклони ни се морето.

Престана вятърът да вие.
От срам на фара се обеси.
Небето метна да покрие
морето с облачни завеси.
Разцепи ги самотна лодка,
доплувала от далнините.
Лодкарят със усмивка кротка
пеша вървеше по вълните.

Висях на края на скалите,
морето плискаше под мене,
във него плуваха орлите,
в ята прилежно наредени.
А горе във небето ясно
летяха китове огромни …
Премигна фарът и угасна.
Това остана да се помни!


БУРЯ

На Атанас Теодоров

Тъй както бях опрян на лакът
и мислех си за своя път,
внезапно есента заплака
и с присмех люшна се дъждът.

Тогава в тази странна вечер,
зачената от таен мрак,
защо и как - не зная вече,
денят умря на моя праг.

Стъмни се. И видях сред мрака
самотен в бурята върви
човек. Уж непознат, а сякаш
това бях аз …
Бях аз, уви!

Земята цялата разтърсих -
със седемте й небеса.
И тръгнах в мрака да се търся.
И тръгнах аз да се спася!

А есента горчиво плака
в нощта. И киска се дъждът.
Дордето бях опрян на лакът
и мислех си за своя път.


ГРОТЕСКА

Старата година се спомина,
новата сега едва пълзи.
А небето, паднало в комина,
тъжно лее ледени сълзи.

Гарвани прелитат без посока,
въздуха дерат със грозен грак.
Гладен вълк гризе замръзнал кокал
върху блесналия първи сняг.

Под прозореца на Дядо Господ
гуши се разплакана жена.
Щом я зърнах, в нея просто
Майчица България познах!

Времето душата ми прекършва.
Времето за хората тъжи.
Глас дочух: „Не сме народ, а мърша!..
Друг отвърна: „Жив е той! Жив!…”