РАЗКАЗИ

Янко Стефов

ПО ТЪМНОТО

На всички, които ще кажат:
„Такова нещо днес
не може да се случи в България”

Както винаги, след новините дядо Тодор изключи телевизора и взе вестника. Баба Мария хвана куките и плетивото заподскача като живо в полата й. В този момент звънецът над входната врата проехтя.
- Аз ще отворя - рече дядото и се надигна от фотьойла.
„Кой ли ще е по това време?”, помисли си старата жена и прибра недоплетения чорап в панерчето.
Дядо Тодор отвори вратата и видя на стълбищната площадка трима мъже.
- Добър вечер! - поздравиха те.
- Добър вечер! - отговори старецът.
- Вие ли сте Тодор Стоянов?
- Аз съм, какво обичате?
- Идваме във връзка с обявата.
- Обява ли ? Каква обява?.. - изумено запита старият човек.
- Ами обявата, която сте пуснали в тоя вестник. - Мургавият посочи вестника в ръката си.
- Но аз не съм пускал обява - упорстваше дядото.
- Как да не сте, като името ви ясно е написано тук! - Мургавият троснато тупна с длан по вестника.
Дядо Тодор ги гледаше втрещено, без да знае какво да прави. Жилите по слепоочието му пулсираха лудо.
- Ама вие тук ли ще ни държите? - изтъпани се Тантурестият. - Нека да влезем вътре, ще ви покажем обявата, ще се разберем.
Добродушният старец се отдръпна от прага и ги покани:
- Добре. Заповядайте, влезте!
Тримата мъже бързо нахълтаха в хола при баба Мария.
- Я да видя тая обява - понечи да вземе вестника дядо Тодор, но Тантурестият хвана светкавично ръката му и я изви, като опря остър нож в гърлото му.
- А-а-а, давал си, давал си обява - изръмжа той и го натисна с ножа.
В това време Мургавият се целеше с пистолет в главата на баба Мария и изграчи дрезгаво:
- Дал си обява, че продаваш апартамента!
- Няма такова нещо, бе, момчета! - почти изплака дядо Тодор. - Не продавам апартамента. Някой ви е излъгал…
- Продаваш го, продаваш го! - стисна още по-силно ръката му Тантурестият, който обичаше да повтаря фразите си. - И не ни мотай повече, ами подписвай договора, че нямаме време за губене… Я ела тука! - обърна се той към третия от групата. - Това е нотариусът. Хайде, дядка, слагай бързо подписа си!
- Ама как така ще подпиша, бе! А ние къде ще живеем?… Няма да стане! - опълчи се със сетни сили старецът.
- Няма ли? - озъби се свирепо Тантурестият. - Тогава избирай: или ни продаваш апартамента, или като дърти кокошки ще ви изколя ей сега!
Баба Мария припадна на фотьойла, главата й увисна неподвижно от облегалката. Дядо Тодор коленичи на килима до старицата и я прегърна. Горчиви сълзи обляха измъченото му лице. Главата му бучеше, очите едва виждаха. Ех, вече стар беше човекът, но животът му се досвидя. Хвана с трепереща ръка химикалката, която му подаваше нотариусът, и подписа. После повдигна безжизнената ръка на жена си, сложи химикалката в нея и с мъка завъртя подписа й. Тримата скочиха на крака веднага и грабнаха документа. На излизане Тантурестият се обърна към двамата старци със зловещ глас:
- И утре вечер да ви няма тука! Иначе … - не се доизказа, но допря пръст до гърлото си, с което ясно им показа какво ще стори с тях, ако останат в апартамента си.
Баба Мария не го чу. Тя вече се настаняваше в новото си жилище на оня свят.
На другия ден, спрели се на дружеска разговорка на улицата, началникът на полицията и районният прокурор безразлично изгледаха преминаващото край тях траурно шествие. В града цареше спокоен и щастлив живот.


О, ВРЕМЕНА! О, НРАВИ!

Вървях през зоната на здрача и изведнъж:
- Стой , не мърдай!.. Парите или живота!
На тила ми кацна студено желязо, което явно нямаше чувство за хумор. Докато асимилирах заплахата, неволно се обърнах.
- Шушумигов, ти?! - възкликнах аз.
Нападателят изхълца с изненада.
- Да, аз… - рече разобличеният престъпник и смъкна от лицето си дамския чорап. - Мамка му! - изруга той по американски. - Едни свестни чорапи не мога да си купя, та все ме познават през тях .
- Значи ти, Шушумигов, ми искаш парите или живота?! Ами вземи го, бе! Това, моето сега, живот ли е?…
- Хайде, хайде, стига си хленчил! - окопити се разбойникът. - Давай парите, че здравата съм я закъсал. Ако до утре не си платя тока, ще ме откачат.
- Какво да ти дам, бе? С тая моя пенсия… Ех, Шушумигон, Шушумигов! Колеги бяхме с тебе толкова години. В един завод работихме и лоша дума не си казахме. Колко семинари, колко екскурзии изкарахме заедно… Помниш ли ?
От очите ми закапаха сълзи. Оня махна желязото от главата ми и ми подаде носната си кърпичка.
- Така е, - рече той. - А ти помниш ли когато станах началник-цех? Вярно, не бях аз най-подходящият за това, мислеха тебе да сложат, но мене направиха по указание на окръжния на партията. Знаеш, времената бяха такива… После ме издигнаха за заместник-директор на завода. Хората искаха тебе, но за мене пак имаше указания от окръжния. Времената бяха такива… Взех голям апартамент от завода, който пак гласяха за тебе, че твоето семейство беше по-многолюдно от моето, но имаше нови указания, а времената бяха такива.
- Да-а-а, - разнежих се и аз. - Кой знае още колко време щях да бъда прост стругар, ако веднъж не бях дошъл с жена си на манифестация. Ти я видя и пламна като червеното знаме, което носеше. А тя - от стара коза яре: „Честит празник, другарю Шушумигов, честит празник! Ха-ха-ха!..” Още следващата седмица ме направихте началник-смяна. Подир месец - хоп! - началник-цех. А след година - на специализация в чужбина! Пък жена ми все за тебе ми гукаше: „Ах, мили, да знаеш какъв човек е другарят Шушумигов!… Културен, възпитан, галантен…” А „милият” аз се правех, че нищо не забелязвам, защото от вашата далавера имах гювеч. А и жена ми отдавна вече ми беше омръзнала. Какво да се прави - такива бяха времената!..
Гледам, Шушумигов се подхилва под мустак - ясно, затънал е в спомените си. Издебнах го и полека-лека запристъпвах да си тръгна. Едва направих две крачки и:
- Хей, чакай!
- Какво? - питам.
- Парите или живота!
Обърнах се и бам ! Утрепах го. Надвесих се над трупа му и рекох:
- Извинявай, господин Шушумигов! Времената са такива!