ТРИ РАЗКАЗА
КАПИТАН БЕЛИЧЕВ
Забеляза го отдалеч. Открояваше се от тълпата, не само по униформата, която носеше, а и по аристократичната си, почти царска осанка. Погледите им се срещнаха и неговият сякаш я прониза в гърдите. Усети руменината по бузите си и обърна глава, така че да скрие лице зад периферията на капелата си.
- Госпожице, за мен ще бъде чест да приемете поканата ми за танц! - бавно кимна мъжът, докато продължаваше да я съзерцава.
Тя плахо надигна глава и сърцето й подскочи. Високият мъж пред нея се усмихваше и изглеждаше добронамерен, въпреки строгостта на униформата.
Той продължаваше да стои пред нея и в ъгълчето на устните му се прокрадваше плаха усмивка.
- Уважаеми господине, поласкана съм и не бих искала да Ви засегна, но дългото пътуване до тук ме поизмори - каза меко. - Иска ми се да се поразходя малко в градината, а след това не бих Ви отказала един валс - усмихна му се и погледът й се плъзна по широките му рамене.
- Ще е удоволствие за мен да Ви придружа, госпожице. Позволявате ли? - погледна я в очите.
- Заповядайте, господине, направете ми компания! - надигна се тя и внимателно протегна длан пред себе си.
- Времето е така приятно, хубаво би подействала една разходка в градината сред уханието на цветята - и нежно обхвана пръстите й.
- Как се казвате, уважаеми господине? Не съм Ви виждала и срещала досега - проговори отново тя, докато слизаха няколко стъпала по верандата.
Вдигна глава към небето, погледът му се зарея в облаците и след миг се извърна към нея.
- Сава Беличев. Капитан Сава Беличев - наведе се, откъсна едно цвете и й го подаде. - На Вашите услуги съм, уважаема госпожице. Как е името Ви?
Тя взе цветето, помириса го и се усмихна.
- Госпожица Мария Стефанова. Не Ви познавам, но съм чувала името Ви - замисли се тя. - Не бяхте ли на обучение в Германия за пилотиране по настояване на Негово Величество Царя?
- Много добра памет имате! - грейна лицето му - А аз не знам нищо за Вас - деликатно повдигна вежди.
Кокетният й смях звънна и тя се завъртя в кръг по детски. Тази нейна непринуденост го развесели. Младата жена го хвана под ръка и прошепна:
- За една млада дама като мен, прекалената суета не говори добре. Но Вие може би познавате баща ми: генерал Никола Стефанов - вирна брадичка Мария.
- Дъщерята на генерал Никола Стефанов? - спря мъжът и сянка мина по високото му чело.
- Да, съвсем правилно, уважаеми капитан Беличев! - продължаваше да се усмихва невинно младата жена. - Нека продължим разходката! Тя направи крачка напред, но младият мъж не помръдна. Мария се извърна учудено. Той отмести поглед настрани и тихо отвърна:
- Моля за извинение, госпожице Стефанова, но не мога да Ви придружа. Простете! - внимателно отмести ръката й от неговата и под изумения й поглед се отдалечи с бързи крачки.
Почти нахлу в помещението, където весели и шумни гласове се смесваха и политаха като щастливи пеперуди във въздуха. Взе двоен коняк и обиколи с блуждаещ поглед присъстващите.
- Ах, къде се изгубихте, капитан Беличев? - чу до него един глас и две жени с широки рокли и дълбоки деколтета, се разкикотиха, като скриваха с длани в сатенени ръкавици усмивките си. - Притеснихме се, че сме Ви изпуснали, без да Ви удостоим с необходимото внимание! Толкова много слухове се носят за Вас - наблегна по-възрастната жена.
- Надявам се да все хубави, уважаеми дами! - изпъна тяло и удари токове на обувките си, по войнишки, което развесели дамите още повече.
- Само хубави! - закачливо го докосна с ветрилото си по ревера - За мен е голяма чест да Ви представя моята очарователна дъщеря Марлен! - и кимна изискано към младата дама, която с възхищение оглеждаше капитана, направи реверанс и скри половината си лице зад разпереното ветрило, над което широко отворените й очи го наблюдаваха.
- Госпожице Марлен, разрешавате ли да Ви поканя на валс! - с приповдигнато настроение каза мъжът.
- Мамо, позволявате ли? - плах и тънък прозвуча гласът й.
Майката направи театрална физиономия, сякаш се разбира от само себе си, но по уважението, което момичето показа към нея, капитанът усети, че майката взема решенията за дъщеря си.
- Разбира се, моето дете! Как ще откажеш покана за танц на капитан Беличев? - и смигна съучастнически на мъжа. - Такъв начетен и смел мъж, цял европеец е вече!
Военният отвори уста да я прекъсне, но жената продължи:
- В Германия е бил на учение. Немски знай, аха! - и погледна дъщеря си изкосо. А тя, съвсем изгубила ума и дума, само възклицаваше и съзерцаваше стройния мъж в лъскава униформа. - Танцувайте вие, колкото искате, аз ще поседна на чашка чай с домакинята - стрелна още веднъж дъщеря си в очите и бавно се запъти с важна осанка към една маса, край която няколко дами пиеха чай от бели порцеланови чаши сред женска глъч.
Капитанът водеше уверено в танца:
- Госпожице Марлен, за първи път ли присъствате на такова светско събиране?
Момичето се разсмя по детски и отметна прихванатите със сребърна диадема къдрици:
- Съвсем вярно, капитан Беличев, за първи път ми е, тъй като едва преди няколко дена навърших шестнадесет години.
- Значи имам голямата чест да съм първият мъж, с когото танцувате? - засмя се той и позабави танца. Младата госпожица се смути, понаведе глава с порозовели страни и кимна. - Преподавателката по светско танцуване Ви е обучила много добре, справяте се чудесно, госпожице Марлен, браво!
Завъртя я няколко пъти, преди да продължи да води със стандартните стъпки на валса по бляскавия паркет.
В този момент съзря в рамката на вратата към верандата, Мария, която току-що се беше върнала от разходката си, в компанията на по-млад от него мъж с руси мустачки, снажен и облечен също в гвардейска униформа.
Незабележимо се намръщи и погледът му стана сериозен.
- Ах! - простена от болка Марлен с гримаса и застана неподвижно.
- Пардон, извинете ме, моля Ви! Много ли Ви заболя? - притесни се мъжът. - Как можах да Ви настъпя? Не мога да си го простя! Елате да седнете - подхвана младото момиче под ръка и я поведе внимателно към един свободен стол. В този момент погледът му се срещна с този на Мария, която вирна брадичка, обърна му гръб и продължи разговора с новия си обожател.
В този момент масивните врати се отвориха и в залата се появи самият генерал Стефанов. Беличев изтръпна, но генералът не го забеляза. Погледът му попадна на дъщеря му и се отправи към Мария.
- Папа, колко се радвам, че успяхте да дойдете на бала! - се зарадва Мария. - Трябва да Ви питам нещо. - хвана го под ръка и се обърна към рускокосия си събеседник. - Моля, извинете, следващият танц ще е за Вас, обещавам!
Поведе баща си към по-безлюдно място в залата и заговори тихо:
- Папа, тук срещнах капитан Беличев - не й убягна трепването на раменете му при споменаването на името. Любопитството й растеше. - Разходихме се малко в градината, но след като разбра чия дъщеря съм, прекъсна разходката. И защо ти сега се смути от името му, папа? Искам да чуя истината!
Бащата сведе поглед надолу, крайчеца на устата му потрепна, въздъхна дълбоко и сухо проговори:
- Мария, след смъртта на майка ти се влюбих в майката на Беличев - дъщеря му за първи път виждаше баща си така уязвим. - Баща му разбра и ме предизвика на дуел. И… аз победих - отпусна глава надолу възрастният мъж, пое дълбоко въздух и, съвзел се отново от спомена, изправи снага. - Върни се при младия гвардеец, ти му обеща следващия танц - генералът подкани скованата си дъщеря и я подтикна нежно.
Тази среща не остана незабелязана от Беличев, който, макар да се прикриваше, наблюдаваше разговора между двамата съсредоточено. Сред глъчката и музиката не можеше да ги чуе, но по изражението се досещаше за темата на разговора им.
Когато Мария се откъсна от баща си, капитанът я проследи до обожателя й, погледна пак към генерала и погледите им се засякоха.
Челото му се свъси, ноздрите му се разшириха и задиша учестено. Генералът кимна незабележимо с глава, обърна гръб и се запъти към малка група военни.
- Извинете ме, мили дами! Беше ми много приятно - сбогува се Беличев с разочарованите от тръгването му госпожици и с решителни крачки се запъти към танцуващата с русокосия мъж Мария.
- Имам обещан валс от Вас, госпожице! - и под изумения поглед на двамата, той подаде галантно ръка към нея - Ще удържите ли на обещанието си?
Русолявият мъж се опита да продължи танца и да пренебрегне натрапника, но Мария не помръдна.
- Казана дума, хвърлен камък! - прие поканата тя и попадна в прегръдките на капитана, за миг застина и той я завъртя следвайки музиката, отдалечавайки се от разочарования, непознат млад мъж. Двамата не забелязваха впереният поглед на генерала, който ги следеше смразено по време на целия танц, и на втория, и на третия…
НА ГАРАТА
На гарата беше настанала суматоха. Всички пътници бяха в очакване на локомотива, който минаваше веднъж седмично тук и всеки момент трябваше да пристигне. Носачите и продавачите се надяваха на щедри клиенти и припряно ги търсеха във всеки един изпречил се пред очите им.
- Госпожице, да Ви помогна за куфара? Носач съм! - попита едно гологлаво момче, седналата в топлата чакалня, елегантно облечена жена, която дори не го погледна. След като не получи отговор, се отдалечи, търсейки по-благосклонни пътници.
Младата жена седеше с наведена глава, върху която синееше малко боне. Носеше синя копринена рокля, на талията пристегната с черна дантелена панделка, която беше в тон с лачените обувки. В малките си шепи тя стискаше лист хартия, който нервно мачкаше, разтваряше, сгъваше, поглаждаше, но очите й не се отделяха от сякаш някаква точка в пода. Малкият куфар до нозете й беше единственият й багаж.
В далечината се чу свирката на идващият влак и хората още повече се разбързаха.
- Айрян, айрян! Студен айрян за жадни устни! Купете, моля! - викаше един от продавачите и тичаше нарамил едно казанче на гръб между чакащите, с черпак и алуминиева халба в ръка.
На хоризонта се появи висока струя дим от локомотива. Няколко дечица подскачаха превъзбудено и пляскаха с ръце. Майка им викаше да се дръпнат настрани, да внимават. Децата не й обърнаха внимание, толкова шум беше изпълнил цялата гара, че гласът й се сля с глъчката.
Госпожицата в синя рокля не помръдна. Не обръщаше внимание нито на движението на хората край себе си, нито на виковете на гаровите служители, нито на смеха и разговорите, сливащи се в обща глъчка, нито на металния тътен, с който композицията навлизаше в гарата.
- Всичко наред ли е, госпожице? - попита я случаен минувач и повдигна цилиндъра си.
След като не получи отговор я докосна по рамото и тя почти подскочи. Мъжът повтори въпроса си, докато тя някак объркано наблюдаваше устните му. После посочи към ушите и устните си и повдигна рамене. Елегантно облеченият мъж се приведе към нея и леко повиши глас:
- Попитах дали Ви е добре?
Жената се усмихна и му подаде смачкания в ръцете й лист. Той го прочете и лицето му стана сериозно , постави го внимателно в ръката й отново, докосна я по рамото и посочи към току що пристигналия влак. Младата дама скочи от мястото си, кимна към мъжът, грабна куфарчето и бързо заситни към вагона. Непознатият се запровира между шумните пътници и я последва, без да я изпуска от поглед. Във вагона за миг я загуби сред блъсканицата изправените пътници с шапки и цилиндри, които търсеха свободни места или качваха багажа си над местата за сядане. Изправен на пръсти с проточен врат и игнорира болката в крака от настъпилата го едра жена и нейното извинение. В далечината забеляза синьото боне и лицето му светна. Запровира се между запотени мъже и парфюмирани жени, между периферии на капели и надути рокли, между подскачащи деца, без малко да ритне едно изскокнало на пътя му пуделче, след което тичаше малко момиченце с голяма панделка на косата и се опитваше да го хване. Наведе се, вдигна от пода изплашеното животинче и го сложи в протегнатите ръчички, които го гушнаха.
Младата жена седеше до прозореца и съзерцаваше гледката навън, а ръцете й продължаваха да стискат листа хартия. Мъжът докосна рамото й, тя се извърна към него изненадана, а погледът й спря върху устните му. Той се усмихна и бавно заговори, като изговаряше думите с усърдие:
- Ще ми позволите ли да Ви правя компания?
Младата жена кимна и посочи свободното все още място срещу себе си.
- Внимание, внимание! Влакът потегля! - се развикаха гаровите служители, облечени в черно с червени кепета, вратите на вагоните се затвориха, локомотива изсвири и тромаво се задвижи по релсите. По прозорците се трупаха пътуващите и махаха с ръце към веещите се във въздуха бели кърпички на изпращачите.
Жената с възторг гледаше движещата се картина от влака и очите й поглъщаха жадно новите впечатления. Мъжът я съзерцаваше и когато тя се извърна към него, той повдигна пръсти, за да задържи вниманието й и попита:
- За първи път ли пътувате с влак?
Тя се усмихна и кимна.
- Къде Ви води това пътуване? - заинтересува се мъжът, докато жената съсредоточено гледаше устните му. Тя задвижи устните си безгласно и той на свой ред ги следеше.
- Къде Ви води това пътуване? - жената го гледаше съсредоточено, след което на свой ред безгласно размърда устни.
- При роднини? - повтори той.
Госпожицата тръсна с глава и махна с ръка. Зашепна още по-бавно , а мъжът напрегнато се опитваше да разчита по устните думи.
- Манастир? - каза той и скръсти показалец върху показалец. - Монахиня? - посочи с длани от главата до петите си и тя няколко пъти плесна доволно с ръце.
- Билети за пътуването, уважаеми господине и госпожо! - влезе в купето кондукторът, от чиято униформа лъхна на въглища. Младата жена му подаде бележката, която стискаше в ръцете си през цялото време и той засрича “Моля, говорете бавно с мен, тъй като съм глухоняма и чета от устните Ви. Благодаря за разбирането Ви”, погледна я с интерес и с пръсти показа колко трябва да плати, жената кимна и му подаде сумата. Мъжът срещу нея наблюдаваше замислено общуването между двамата. После той на свой ред плати билета си и кондукторът се отдалечи, но мирисът на пещ остана да витае в купето.
По някое време тя извади от куфарчето си малка бохча и разопакова шепа курабии, ухаещи на препечена захар и настъргани лимонени кори, предложи му една и се засмя при блажения вид, който той направи при първата хапка.
На следващата гара младата жена се сбогува и слезе от влака. На перона я очакваха две пълнички монахини, които я посрещнаха радушно и, хванати под ръка, се запътиха към изхода на гарата.
Мъжът гледаше след тях, докато се отдалечиха съвсем от погледа му. Въздъхна дълбоко, отпусна се назад на седалката и затвори очи, а мислите му кръжаха около двегодишната му глухоняма дъщеря, на която сигурно вече липсваше много.
УБИЙСТВОТО НА ЗАРОДИША
- Тестовете за бременност са й показали правилно - прошепна докторът на притихналата тъмнокоса жена на средна възраст - Бременна е.
Бял цвят покри мургавото лице, зениците се разшириха, а устните й се превърнаха в две тирета. Лицето й погрозня, а слабоватото й тяло облечено в скъпа копринена рокля сякаш се съсухри още повече.
- В никакъв случай не мога да допусна това дете да се роди - изсъска жената. - Трябва да ми помогнеш … и докато докторът колебливо клатеше глава, тя впи поглед в него и каза с тих, но страшен глас: - Длъжен си ми, не забравяй! Или искаш да разкажа на жена ти …
- Опасно е, разбери, и за момичето… - изхриптя мъжът.
- Не ме интересува! - прекъсна го тя - Единственият ми син заслужава по-добра партия! Нямам друг избор - стисна го силно за рамото и впи кокалестите си пръсти в плътта му.
Вратата на чакалнята плахо се отвори и двамата се обърнаха в посоката, на прага стоеше младо, около 20-годишно слабо момиче, с поруменяло лице, което ги наблюдаваше със страхопочитание.
- Кажете ми, докторе, потвърдиха ли се тестовете за бременност? Какво показа прегледът?
Мъжът й обърна гръб и вдигна глава към седналата пред него силно гримирана жена, която го наблюдаваше напрегнато, извади със сподавена въздишка от джоба на лекарската си престилка един кочан с рецепти. Надраска нещо върху единият лист и го подаде на жената. Тя го взе с одобрително кимване и изкриви тънките си устни в усмивка. След което докторът мина покрай чакащото отговор момиче, без да я удостои с внимание, влезе в кабинета и тръшна вратата зад себе си.
- Миличка, както ти казах, закъснението на цикъла ти е на хормонална основа. - изправяйки се, каза жената и се запъти към стъписаното момиче. - С тези хапчета ще се регулира и всичко ще бъде наред - размаха рецептата във въздуха, хвана я под ръка и се запътиха към изхода.
- Ама как ще бъде наред? Ако съм бременна, както показаха тестовете, а и гаденето сутрин… Ами постоянният апетит за кисели краставици … Та аз никога не съм яла кисели краставици досега в моят живот. Даже ги мразя. А сега и оцет мога, ей така да изпия, така ме гори на кисело и солено. - разсъждаваше с разтревожен глас обърканата девойка. - Защо докторът не говори с мен? А ако тези хапчета навредят на бебето? - и попридърпа яката на извехтялата си, но чиста бяла риза към шията. До нея жената едва прикриваше победоносния си израз и с почти майчин глас я приласка:
- Няма да навредят въобще. Ако наистина си бременна, де! - и кимна към още нищо не издаващия корем на девойката. - А ако е само смущение, както ми каза докторът, до няколко дена ще ти дойде цикълът. Какво да говори с теб, като няма за какво. Нали с мен говори, нямаш ли ми вяра? - изгледа я обидено.
В аптеката мургавата жена купи лекарството с име Primolut Nor, взе обратно рецептата и бързо я напъха в дамската си чантичка.
- Ще ти купя от супермаркета вода. Още сега можеш да вземеш първите три таблетки - и се шмугна в магазина. - Ето, пий! - подаде й шише с вода и настоя момичето да ги изпие пред нея. Докато то пиеше таблетките, тя извади скришом описанието от опаковката, в която при “Противопоказания” за приемането на лекарството на първо място стоеше “бременност” и я сбута при рецептата в чантичката си - Три дена, сутрин, обед и вечер по три хапчета да ги взимаш! Нали разбра?
Така обясни тъмнокосата на все още смутеното младо момиче, то сякаш се съмняваше, но и не и вярваше майката на приятеля й, с когото толкова много се обичат и с когото плануват да се женят, да се опита да им напакости. Сложи таблетките в джоба на черния си, от ученическите си още години, панталон и се разделиха. Пролетно слънце топлеше деня с лъчите си, града синееше от свежестта на въздуха, а малки зелени листа се раждаха по клоните на дърветата.
На четвъртият ден на прага застана разстроено младото момиче. Косата му беше разчорлена, неразресана, със сплетени краища от засъхнало повърнато, очите зачервени, лицето безкръвно, с напукани устни :
- Честито ти първо внуче! - каза то с удавен в болка глас. - Хвърли го ти в тоалетната, аз не мога - и с надигащи се в гърдите хрипове, сложи в ръката й късче тоалетна хартия, върху него лежеше ясно изразен и здрав двумесечен зародиш. Девойката посочи с треперещ пръст към жената като пистолет, устните се отваряха нямо, тялото й се разтресе от изблик на бурен плач, и избяга.
Като в сън мургавата се придвижи до банята, хвърли зародиша в тоалетната, пусна водата и наблюдаваше как потъва. Изчакваше напълването на казанчето с вода и отново пускаше сифона. Всичко се случи, както го искаше. Едри сълзи мокриха бузите й и капеха свободно над тоалетната чиния. Дръпна още веднъж сифона и излезе от банята.
Намираше се в студена и тъмна дупка. Закатери се по една от мокрите стени и почти стигнала повърхността, полетя стремглаво надолу. От дъното изплува бебешко лице с черни дупки вместо очи, които я просмукваха като вакуум - Бабо-о-о, защо ме уби? - с пронизителен глас изкрещя главата - А-а-а!- и запищя мощно като изгладняло бебе. В безумен ужас, тя се хвърли пак да изкачва стените, искаше да вика за помощ, но нямаше глас. Ръцете й изведнъж се отпуснаха безжизнени и тя се търкулна отново на дъното. Тялото й се смаляваше и топеше с бързина и от него остана само главата. Изхриптя в опит да извика към отдалечаващия се изход, от който бебешката глава с широко зейнала беззъба уста запълзя към нея, очните й дъна я погълнаха и тя се озова в мътен водовъртеж. Вълни от околоплодна вода я заливаха и давиха…
- Жено, събуди се! Събуди се! - буташе съпруга мятащата се до него в леглото жена. - Ако не спрат твоите кошмари, трябва да се местя на дивана. Всяка нощ ме будиш! - измърмори той, обърна се на другата страна и заспа на секундата.
Жена му се втренчи с широко отворени зеници в тавана и така изкара остатъка и от тази нощ. Между бедрата на тъмнината прокървя предстоящото раждане на деня.