ГАРВАНЪТ

Стефан Койчев

Жужене и дразнещо потреперване в джоба. Кръстьо натисна спирачките и слезе от велосипеда. Пладне отминаваше, а жегата беше непоносима. Извади припряно джиесема. Непознат номер. Чу нисък, служебен мъжки глас. Обърна се към него на име. Директно. Собственик на фирма за отдаване на коли под наем. След два дни да дойдел в офиса му в 09.30 часа. Имал предложение. Изглежда се задаваше нов шанс… Или като онези десетките, които прелитаха край него като чайки край рибарски кораб, но рядко кацаха. Този път какво? Късмет или поредният горчив хап? Но този път… кой знае? 3ащо пък не? Извади кърпа и избърса напористите (обилните) капки пот от лицето. Омръзнали му бяха напразните надежди, но отприщен от неочакван шанс, оптимизмът го тласкаше отново напред да се бори с неволята си. Оптимизъм на шейсетгодишен, който се чувстваше на четирийсет. Завидна физическа кондиция. Никакви съмнения. Все още изминаваше по двайсет километра на ден без да се задъха. По две-три едва забележими бръчици около очите, доскоро…
След два дни в 09.30 часа. Късмет, капан, подигравка на съдбата или измама? Все пак беше на шейсет. Усещаше несигурност, но себеуважението му не допускаше да си го признае. Толкова вечери с компютъра и трескавото търсене, пресяване на оферти. Тази динамична циркулация изстискваше, постепенно изцеждаше хъса. Кандидатстване онлайн или по електронна поща. Безкраен лудник. Но нима целият живот не бе такъв? Желанията, изискванията и уловките на отсрещната страна бяха непредвидими като времето на британските острови. Понякога стряскащи като късмета в хазарта. Губиш, печелиш… винаги под стрес, неочаквано. Отказваха му. Почти невъзможно било на тази възраст. Да почакал, ще му се обадят.
Кръстьо. Омръзнало му беше да преиначават името му. Преди двайсетина години започнаха да го наричат Крастьо или Крустьо. Еднакво нелепо. Но привикнаха с варианта Кристо и той се примири.
Обичаше Едгар Алън Поу. Четеше го с необикновено увлечение. Особено поемата „Гарванът”. Даваше му сила вътрешна и увереност.
Казват, че гарванът носи на едни късмет, а за други несполука или предвещава разплата… Четенето го беше изградило. Цял един живот. Поемаше го като енергийна напитка. Да, мислеше като Сократ. Все нещо ново ще излезе. Сутрин излизаше от къщи, очаквайки да случи някакво чудо, нещо необикновено. Като децата… Напразно или не, действаше.
Шанс, шанс… Поне за три месеца! Толкова му бяха необходими като нает от друга фирма, за да получава помощи. Беше неженен. Не му трябваше кой знае колко. Шанс… Такъв му даде един мастит собственик на три клиники в Калпе. „Открива ти се голям шанс да бъдеш координатор в клиниката ми”. Трябваше да следи колегите си и да доносничи и не се справи. Предупреди един колега, който го издаде на шефа си. Провал. Постепенно му писваше от неписаната дискриминация.
Погледна през рамо назад и обърна велосипеда. Усети над себе си движеща се сянка. На седем-осем метра от грамадната пиния. Плувнал в пот, подпря колелото и потърси сянката й. Ужасно. Избърса врата и челото си. Сигурно имаше 40-41 градуса. Не се виждаше живо същество, нито кола по шосето. Всичко беше замряло, или може би почти всичко. Продран, прохъркващ грак го сепна внезапно. Вдигна рязко глава.
Уморен от жегата гарванът мързеливо изграчи. Птицата беше кацнала на 5-6 метра над него. Кръстьо бръкна в джоба си и извади едно евро. Винаги избираше тура. Подхвърли монетата във въздуха. Тя се завъртя, завихри и падайки, се вклини между средния и безименния му пръст. Помисли за миг и изпъна длан. Монетата се наклони в посока тура. Гра-гра-гра…. Вдигна поглед. Птицата сякаш одобряваше избора му. После, посъбрала сили, отлетя.
Стана. Одобриха го. Започваше след седмица в семейна фирма. Беше интересно като всичко ново. На рецепцията, между сина и дъщерята. Двамата имаха дълъг опит и владееха отлично компютърната система Филдо, наложена в корпорацията Авис-Бъджет, част от която беше фирмата. Затрудненията им идваха при контакт с клиенти, неговорещи английски или испански. Тогава работата поемаше Кръстьо. Като че ли се получаваше някакъв синхрон. Той видимо напредваше с Филдо, но трябваше да ускори темпа. Обслужваше все по-бързо клиентите. Окуражаваха го. На втората седмица дъщерята излезе в едноседмичен отпуск. Отнякъде се завърна по-малката сестра и зае мястото й. На третата седмица братът също излезе в почивка за седмица. Завърна се голямата сестра.
Същата вечер спа неспокойно. Над него се вихреше буря. Видя гарвана, кацнал на едно изсъхнало дърво. Странно сухо, въпреки проливния дъжд. Птицата отвори клюн, проточи глава и изграчи два пъти. Стори му се, че обърна глава към него и се вторачи. Неочаквано литна през дъжда към един светещ прозорец в отсрещната сграда. Прозорецът се отвори, гарванът влетя вътре и той се затвори зад него. Заприлича му на дома му в София. Прозорецът пак се отвори, но рязко, под напор и се счупи. От него потече някаква гъста колоритна струя, светлина. Множество красиви цветове, ту се сливаха в един, ту се разделяха. Внезапно една птица изпляска шумно с криле и излетя през прозореца, но беше бяла… Гълъб, а не гарван.
В събота, когато и тази седмица изтече, голямата дъщеря го извика в една от стаите на офиса и кършейки пръсти от притеснение му съобщи, че в другия клон на фирмата в Алтеа се завърнала от майчинство опитна стара служителка. Започна да мънка. Онази познавала отлично системата и работела бързо. Погледна я и без да отговори, с нескрито презрение си взе чантата.
В понеделник разговаря с шефа. Взе си заплащането. Доста окастрено. Поиска му своя договор за работа. Документите му били сканирани, но се изгубили по нета. Кръстьо, предугадил подобен театър, не започна да спори. Само добави: “Отгоре те наблюдават! Вижда се всичко и никой не може да се скрие!” Вдигна показалеца си нагоре към тавана. Излезе, без да затвори след себе си. Послужил беше за временен заместник на титулярите. Безсрамна експлоатация за низки цели.
Изминаха пет месеца от онзи майски ден на подлост и безсрамие. Разхождаше се бавно, по крайморската еспланада, като от време на време подритваше нападалите есенни листа. Погледна наляво към таверната “Двете акули” и му се прииска да утоли жажда. Седна и се загледа в телевизора. На екрана пламтяха горски масиви. Сухата есен благоприятстваше пожарите. Отпи спокойно от бирата и помоли бармана за вестника. Хвърли поглед. На втора страница пишеше за вчерашната катастрофа. Видя снимка на болнична стая, с почти напълно бинтован пациент със сериозни изгаряния по тялото. Загазил я е горкия, си помисли Кръстьо и зачете другите новини. Изведнъж го сепна нещо. Погледна към текста под снимката. Името на бившия му шеф. Карал си човека любимия мотор Харли Дейвидсън. Наслаждавал се на топлия есенен ден, но внимавал и бдително следял трафика. Искал да се разсее след напрегнатия работен ден. Изведнъж, точно пред крайградското кръгово, нещо се врязало в него. Директно под шлема, към гушата му. Голяма черна птица. На такова му заприличала, но не бил съвсем сигурен. После паднал и се понесъл влачен от мотора си по шосето и по-нататък не помнел. Бил се врязал в камион цистерна с огнеопасни материали му съобщили в болницата.
Странно беше изявлението на пътната полиция. Не били открили никакви следи от птица. Нито самата нея някъде.