РАЗКАЗИ

Гълъб Ковачев

ПЕТ ЛЕВА НА ЧЕТИРИ СГЪНАТИ И ЗАПАЛКА С НАРИСУВАН ЧОВЕК

Последната къща на селото се намира на 50 метра от гарата. В нея живееше старецът, с когото случайно се срещнахме и той разказа тази история и на мен. А гарата е паянтова постройка - прилича на отдавна запуснат хоремаг…/Със струпани в ъглите потрошени столове и маси, с търкалящи се по пода празни бутилки и съборен тезгях../ Така изглежда тя и сега …
…Било през февруари, привечер. Много студено било, прехвърчал сняг. Старецът излязъл за малко на двора, “за да идел до онова място, до което и царете ходят пеша…” Неочаквано пред него изплувал човешки силует. Стреснал се старецът и понечил да се върне за манарчето. “Не бой се, дядо”- рекъл с мек глас силуета и бавно приближил. Старецът видял, че пред него стои млад мъж с дълга коса. Бил леко облечен - спортно яке, фланелка, дънки и маратонки… А снегът вече валял нагъсто и снежинките били големи колкото кокоша перушина… Младият мъж треперел и потропвал с крака на място. Помолил за цигара, запалил я и попитал: “В колко минава експресният влак, дядо?” “Минава в полунощ, момчето ми, но никога не спира тук. Нали я знаеш приказката - подминават ни като малка гара! - и се засмял старецът на остроумието си. “Далече ли е най-близката гара, където спира?” “Има-няма 60 км, дядовото…” - и отново се разсмял. Ама нека да пусна една вода и да влезем вътре на топло. Че като те гледам с тия дрехи…”
В малката кухничка било полутъмно, топло и задимено: “Трябваше да измажа комина тая есен, но не ставам вече и за тая работа… в селото също няма кой. А и синът от 20 години е някъде из Америка - ни вест, ни кост… Бабата се поболя от мъка и лани почина.” Дълго време разказвал старецът своите неволи и сигурно още дълго щял да разказва, ако младият мъж не се бил размърдал - станал от стола, сложил в печката дърва и подпалки, взел от масата кутия кибрит, но в нея нямало клечки. Бръкнал тогава в джоба на спортното си яке и извадил запалка…
Старецът поразтребил масата с шарена мушамена покривка и извадил от долапа шише ракия. С две чашки - филджанчета за кафе. “На младини - рекъл - пиех по бутилка, ама сега от две филджанчета съм готов…” Пийнали те по филджанче -две и старецът попитал: “А ти откъде си и накъде си тръгнал?” Младият мъж обаче попитал: “Дядо, как може да бъде спрян експреса?” “Никак, момчето ми! То веднъж в селото побеснял кон не можахме да спрем…, та експреса… Знаеш ли как фучи и свести? Когато съм наблизо, си държа шапката на главата с двете ръце!…”
Пийнали по още няколко филджанчета. Към полунощ излезли за малко да подишат чист въздух. Снегът бил вече повече от метър, а Господ горе сякаш продължавал да коли кокошки - перушината им се трупала, трупала върху забравеното от него селце!
Легнали да поспят. Старецът сънувал неизмазания комин на къщата - как пуши като някогашните влакове и пухти, и свири сякаш качва планина.
Стреснал се старият човек и изскочил на двора по ватени гащи и плетени шушони. И видял - пред гарата, пред паянтовата им гара стои той- блестящият от светлина и топлина, нощният експресен влак!… Затънал до прозорците в сняг…
Изкрещял: “Ставай, момчето ми, експресният е спрял! На нашата гара!”
И младият мъж полетял като птица в тъмното, над двуметровите преспи сняг!
Старецът обаче и до днес се питал - защо нищо не му разказало за себе си това момче… откъде идвало… накъде отивало? “От някой затвор ли бягаше…Направо отлетя!” Отлетял, но намерил време да остави на масата пет лева на четири сгънати…”И запалката си остави, щото видя, че нямам кибрит… А на запалката гледам - нарисуван човек - с брада, с мустаци, с дълга коса и таке с петолъчка… Досущ като него…Ама нашият беше голобрад и гологлав!”


СЪСТЕЗАНИЕТО

Не знам дали има друго заведение в България,чието име да е така свързано с името на града, в който се намира. “Тримонциум” или просто “Тримона”, майна! Като кажем Пловдив - разбираме “Тримона”, като кажем “Тримона” - разбираме Пловдив! (Нещо като съветското: като кажем Ленин - разбираме Партията, като кажем Партията - разбираме Ленин!). Особено популярна беше сладкарницата на “Тримона”, където се въртеше до прималяване “Дилайла” на Том Джоунс. От ранна пролет до късна есен пред заведението изкарваха маси и беше винаги пълно. Тук идваха студенти от пловдивските университети и кандидат-студенти, които бяха кандидатствали по 5-6 пъти във ВИТИЗ, пловдивските художници (Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Христо Стефанов…) и поети, журналисти, актьори и актриси от Пловдивския театър… И момичета - едно от друго по-хубави! Да влезеш в сладкарницата на “Тримона” вече беше знак, че ти си някой в този град. Или, че искаш да те вземат за някой… Това означаваше още, че си готов да се подложиш на безпощадната оценка на това общество. Казах ви, че момичетата бяха страхотни - Соня, Ева, Ани, Галя, Дуня…, манекенките от модна къща “Валентина” често представяха последните колекции. И непознати имаше, разбира се, но всичките бяха красиви. И някои от тях ме заглеждаха, представете си! Но кой всъщност бях аз? Едно студентче с 2 лева в джоба, което се опитваше да подражава на кого ли не - шарено шалче от италианските филми, набръчканото чело и цигарата на Белмондо, наплесканата с олио (тогава) коса на Мастрояни, походката на Лино Вентура, дрезгавият глас на Жилбер Беко… В крайна сметка май се получаваше нещо като - Джон Уейн чете лекции по естетика в университета “Принстън”! Маймуна и половина! Но това беше състезание - едно от първите състезания в живота на всеки човек. Не минеш ли през това състезание - все едно не си бил на този свят. А дали имаше победители? Мисля, че победители нямаше и… няма да има. Това обаче го разбрах по-късно.
Един от личните клиенти на заведението беше Илия Италианеца. Бил студент в Италия, оженил се за италианка, зарязал следването и се захванал с бизнес, който се опитваше да пренесе в България и затова периодично влизаше в затвора. С Илия Италианеца бяхме живели в един жилищен вход и това ми даваше привилегията понякога да сядам на неговата маса. При което всички майни ме гледаха със завист, а момичетата с интерес. Положението ставаше неописуемо, когато Италианеца ме представяше на висок глас на някоя дама от обкръжението му: “Това е Гълъб, мой стар приятел… Някой ден ще го взема в Италия…”
Веднъж Илия Италианеца се върна от Италия с един червен “Фиат купе Дино”. На километража последната цифра за скоростта бе 260. Пощуряхме! Казваха, че Дино бил един от синовете на Джани Аньели, който загинал при автомобилна катастрофа. Весо, друг известен посетител на “Тримона”, пък имаше “Рено Алпин”. “Тримона” се раздели на две - ние, “италианците”, бяхме за фиата на Илия, а другите, макар и по-малко на брой, за реното на Весо. Кой звяр е по-бърз, кой кого ще направи смешен? Всички други емоции бяха забравени… И така се стигна до Голямата Неделя! Илия Италианеца и Весо се договориха за състезание - кой пръв ще стигне до “9-ти километър” и ще се върне пръв пред “Тримона”. (”9-ти километър е местност край Пловдив с хубав за времето ресторант и плаж). Всеки от сеирджиите трябваше да даде по един лев, който после да отиде за почерпка на победителя и феновете му. Приближих се до Илия и му казах, че имам само 30 стотинки и кутия “Ропотамо” със 17 цигари в нея (кутия “Ропотамо”, цяла разбира се, струваше май 60 ст.). Илия Италианеца отсече: “Да съм искал пари от теб?!”
И някой даде знак! Червеният “Фиат” и сивото “Рено” отбръмчаха с мръсна газ… А залаганията продължаваха - чух, че са залагани суми и по 10 лева! Кой победи тогава ли? Не знам …, а и има ли някакво значение? Това беше състезание, в което си длъжен да участваш …Защото и победеният е също победител! Но и това го разбрах много късно!
“Тримона” вече го няма. Не в буквалния смисъл, разбира се. В моя смисъл. Няма ги Соня, Ева, Ани, Дуня, момичетата от “Валентина” ги няма, Соня се ожени за един известен навремето пловдивски актьор и избягаха в Австралия, но той загинал там …неизвестно за някои все още как… За Ева и Ани нищо не знам. Илия Италианеца (с няколко инфаркта) тогава лежеше в Софийския затвор. Един ден майка му, деветдесет и няколко годишна жена, ми се обади по телефона и ме помоли да му издействам няколко дни отпуска (по това време бях лекар в МВР-болница), за да се видели преди някой от двамата да умре. Нямах обаче тези възможности …Моите приятели се разпръснаха - кой знае какво правят сега. Не съм ги търсил, но дано са живи и здрави поне …Мен също ме няма там. Няма ме никъде. Дори не се интересувам вече от състезания …И ако все пак някой се сети за мен и попита къде съм - не знам какво да отговоря… Може пък напук на всичко да река: “В “Тримона” съм, майна!”


ПЪТЯТ КЪМ АТЛАНТИДА

Пътувам към родния край. Непрогледна мъгла. Виждаш стотина метра реален свят. По-нататък - пустота. Атлантида…
“Хоризонт” предупреждава: карайте внимателно в мъгла! Но аз бързам… Една душица там бере душа… една мечта… един спомен…
Виждам в мъглата - седя с букварче в ръка пред голяма врата, но не мога да стигна дръжката на вратата, а гласът на мама пита отнякъде: кой чука?… Не знам, мила мамо, не знам…
Виждам в съседния двор един по-страшен от дявол човек гони черен петел… А петелът без глава е, затова не търчи, а подскача в снега… И оставя червена пътечка… към ада или към рая - кой ще реши? Убиецът на петли ми подава шише ракия: от новата е, сумти, четирсе и пет градуса… Не пия - лъжа го аз! А ми се пие… Да не си болен, човече - пита ме той. Ба ли го - отвръщам му аз и нахлупвам кръвнишки каскета си…
- Петелите, тате, петелите… пеят… - чувам гласа на сина ми.
И натискам газта!
Ала пътят безкраен е… И завръщане май няма да има… но какво от това, щом вече си тръгнал…
На Атлантида навярно сега е май! И с дъщеря ми цял ден ще ловим майски бръмбари, а майските бръмбари биват работници, пожарникари, царици, царе… В кибритени кутийки ще ги приютяваме… на бял конец ще ги привързваме… и ще ръкопляскаме, щом полетят, а привечер ще ги пуснем да си ходят, за да нощуват при своите майка и татко… някъде в края на селцето, в подножието на планината…
- Пийни ракия бе, човек - комшията седи до мен на предната седалка, дими цигарата му, увита във вестник…
Дими цигарата му като комина на нашата къща… значи мама и тате са там и ме чакат! Баща ми сигурно още дописва белия лист… решил е върху бял лист живота си да положи, …ала сняг затрупва белия лист, дори пътечка снегът не оставя…
- Някакви цигани - продължава комшията - се опитаха снощи да откраднат прасето ни… Но дойде баджанака и като взехме чифтетата… Ебахме им мамата циганска!
И възтържествувала правдата! А кривдата си строшила краката… Защото правдата винаги побеждава кривдата… Много хубаво възпитание! Да се спукаш от смях… Изведнъж усещам обаче как правдата се подхлъзва, мантинелата я подпира и я връща в правия път, но по правия път летят хиляди правди - силни правди, последен модел правди, лъскави правди… И те те прегазват, смачкват те, изхвърлят те обратно в канавката… защото ти си малката правда, никому ненужната малка правда!..
Чувам един барман от младостта, който в 6 сутринта ни подканя:
- Момчета, допивайте бутилките и хващайте правия!…
Но ние пишехме стихове, ние знаехме всичко и затова отговаряхме:
- Животът е завой след завой…
А той ни гледаше като най-добрия учител в света и само повтаряше:
- Пусти шамари…
“Хоризонт” предупреждава: карайте внимателно в мъгла! В полунощ обявяват смъртта на кънтри звезда и някаква пикла твърди, че кънтри звездата ще ни пее от рая (сигурно онези, дето пееха “Подмосковные вечера” са заключени в ада)… И долита от рая:

“Старите сърца
са верни сърца.
Цяла нощ те
към мечтата препускат.
Но умират рано
старите сърца…
Много рано -
на закуска…”

А баща ми продължава да полага живота си върху белия лист… нищо, че снегът го затрупва… Ако Господ ми позволи да надникна през рамото му - дано нещичко разбера… Майка ми все така хвърля дръвца в печката - огънят бумти, дими коминът… За да не се загубя, къщата да не подмина…
И за да бъда рано-рано при тях…
Много рано…
На закуска.


ОЧИТЕ МИ КРЪВЯСАЛИ, УСТАТА МИ БЕЗУМНА

Не по Джеръм Дейвид Селинджър

Бяха ме скъсали първия път по химия и сега четях за поправителен през септември. Беше лято. Няма по-горещо лято на света от лятото в моето село. И повече мухи няма никъде другаде.
С баба обядвахме, когато пощальонът се провикна от дворната врата, че имам телеграма. “Ха” - рекох си изненадан. И отворих телеграмата. А вътре имаше само три думи: “Това е краят точка”. Нямаше обръщение… Погледнах адреса: нашето село и моето име… Но нямаше обръщение… Тъкмо се канех като неандерталец да попитам пощальона - “кой ти даде тая телеграма?”, когато видях името на подателя…
Беше тя…
Селският оркестър гръмна в главата ми - оня на тъпана млатеше като луд, кларнетът изпищя като настъпана котка… Нямаше цигулка в този оркестър… Флейта също нямаше… А певицата грачеше - сякаш гарга оплакваше гроба ми…
Препуснах като подивяло магаре към пощата, набрах телефона й, даваше свободно, но никой не отговаряше… Най-накрая се обади сестра й, веднага ме позна и рече ехидно: “Тя замина…” И ми тресна телефона. “Кощрамба!”- изкрещях в празната слушалка. Понечих отново да набера номера й, но пощаджийката беше подслушвала разговора и ме посъветва майчински: “Няма смисъл… Заминала-заминала…”
Прибрах се вкъщи и легнах. Исках да умра и си представих, че съм умрял. Сложих ръце на гърдите, затворих очи и пуснах една тънка гримаса - неразгаданата усмивка на мъртвеца! Но мухите не ме оставяха да съм умрял - трябваше да ги отпъждам с ръце и с крака…
Седнах на двора. Пушех цигара от цигара. Баба ме питаше загрижено: “Какво ти е? Да не си болен?”
Тогава видях под сайванта ненацепените дърва на баба. Една голяма камара. Грабнах балтията сякаш щях да браня къщата ни от кръвожадни врагове. И замлатих с нея… Никога дотогава не бях цепил дърва и началото беше отвратително. Дървата или отскачаха от дръвника като каучукови, или не можех да ги уцеля и забивах балтията в него. Но дръвникът не помръдваше. Истински дръвник! Прииска ми се да бъда като него - животът да ме млати с балтията си, или с каквото му попадне под ръка, а аз да не трепвам… Баба се щураше около мен озадачена, по-скоро разтревожена, и ми викаше: “Недей, чедо… Ще хвана някой циганин и за пет лева ще ги нацепи.” Но аз цепех ли, цепех… Не се хранех дори… Само повтарях на глас: “Ти разби живота ми… ти разби живота ми… ще умра без теб… ще умра без теб…” За два дни нацепих дървата на баба. По-късно разбрах, че били 3 кубика…(Не знам от любов дали щях да умра, но от мускулна треска - сигурно!).
В събота дойдоха от Пловдив майка ми и баща ми да видят как сме с баба и напредва ли сина им в химията. Като видя нацепените дърва, баща ми попита баба кой ги е нацепил… А тя, милата, без да й мигне окото, му каза:” Един циганин…” “Колко му плати?” - попита баща ми и извади портфейла си, за да възстанови разходите, направени от баба. “Не щя пари… Давам му ядене чат-пат…” Нашите си заминаха. И аз отново взех да се правя на умрял. Но не се получаваше. Мухите ли ми пречеха, сърцето ли, което биеше като тъпан - не знам…
И тогава се сетих за сестрата на баба. Живееше сама през две-три къщи от нашата. Баба Фидана. Много си приличаха с моята баба и тя също много ме обичаше. Скочих от кревата като ужилен и след минута бях вече пред нея. Попитах я направо:”Баба Фидано, имаш ли дърва за цепене?” Тя се опули като че ли я бях попитал - имаш ли пари в швейцарска банка? Като се окопити малко, успя да изфъфли: “Под сайванта…”
Подхванах и нейните дърва. Гледах ги с кръвясали очи и повтарях на глас: “Не мога без теб… не мога без теб… къде си ти… къде си ти…” Нацепих дървата и на баба Фидана за два дни - без залък да хапна, само вода пиех. През това време двете баби вдигнаха кръвното, та идва лекар, изписа им хапчета и ги посъветва за нищо да не се тревожат… Чух го да им казва: “Децата ви са добре, радвайте се на внуците и това е…”
През седмицата пристигна чичо - брат на баща ми. Професор по ботаника. Обикаляше Родопите, за да търси редки растителни видове от региона. Беше бохем и си падаше по “тънката част”, според майка ми. А според една вещица от съседния двор беше просто “урусподжия”! (За несведущите - мъжки род от “уруспия”- курва, развратница и т.н.) Баба набързо му беше разказала какво правя от сутрин до вечер… Той притегли един стол и седна до мен на двора.
- Изоставиха ли те? - попита ме тихо.
И тогава заплаках! Криех лицето си в шепите, в покритите ми с мазоли шепи. Не ме интересуваше, че някой чужд човек може да ме види през рехавата ни ограда, че комшиите сигурно вече ме бяха видяли как плача… Плачех аз… Душата ми плачеше…
Но чувах как чичо ми говори:
- Някои се пропиват - може да е за известно време, но може и за цял живот… Други пък лягат и не стават с дни и седмици…
- И до клозета ли не ходят? - хлипайки, попитах като първи глупак.
Чичо се позамисли, но бе категоричен:
- И до клозета… Всичко под тях!
Тук ме напуши смях. Сълзите все още се стичаха по лицето ми, но ме напуши смях.
- А ти - продължи чичо - си истински християнин! Цепиш дърва и помагаш на хората! Като нацепиш дървата на цялото село, ще ти мине…
При което щях да се напикая от смях…
На следващия ден тръгнах с чичо ми из Родопите. Бях вече решил, че ще се явя по-късно на изпита по химия. Чичо наричаше растителния свят “мълчаливото човечество” на земята. Обясняваше ми, че това “човечество” също изпитва чувства, че и тук има рождества и смърт, видими и невидими трагедии се случват с него… Казваше, че “мълчаливото човечество” носи само полза на земята и че единствено човекът й нанася вреди…
Прибрахме се една привечер. Окъпахме се направо на чешмата. Чичо започна да подрежда събраните от него растения в дървени кутийки със стъклени прозорчета. Аз се чудех какво да правя… И видях, че прозорците на библиотеката в културния дом светят. Запалих цигара и, без да бързам, тръгнах натам. Влязох вътре и започнах да разглеждам книгите, подредени усърдно на рафтове…
- Мога ли да Ви помогна? - чух тънко гласче зад гърба ми. Обърнах се и видях едно дребничко кестеняво момиче, което ми се усмихваше с най-красивата усмивка на света!
Вече съм го написал в един разказ, но пак ще го напиша - моят приятел, поетът Николай Заяков, ми беше казал, че влюбването е като диария - идва внезапно, като пробождане от меч в корема… и дъхът ти спира… И няма спасение!
И тогава разбрах, че вече не ми се цепят дърва… Но ще се наложи да прочета всички книги от селската ни библиотека!
- Дърва вече няма да цепя! - крещеше тогавашният герой в мен.
- До следващия път… - нашепват му днешните останки от героя.


ЧОВЕКЪТ И ДУМИТЕ

…Когато си уплашен - думата е убежище. Топло място за сърцето и духа. Прегръдката, с която те посреща някой, някога, някъде… Или винаги!
Когато си самотен - думата е детство. Един прашен път за бързоногите ти сандали и в края на пътя - синя река. После хрупаш една златна ябълка… Защото си преборил змея… И си опазил ябълковото дърво!
Когато си отчаян - думата е полет. Но не от 10-я етаж на някой жилищен блок, а от гнездото под някоя стряха на нашия верен приятел - врабчето безсмъртно, врабецът безстрашен! До върха на най-високата топола!
Когато ти се плаче - думата е театър. Не позволявай никога цялото ти лице да плаче! Нека едната му половина си поплаче скришом, а другата да се смее… Вживявай се в ролята си - играй по Станиславски!
Когато си изоставен - думата е кон. Открадни най-бързия кон, дни и нощи препускай, сменяй конете при всяка страноприемница, докато стигнеш до твоя приказен дом - едно жълто прозорче на края на света, един килнат комин и виеща се струйка дим от него!
Когато си разярен - думата е сбогом. Кажи сбогом на себе си и забрави, че си бил тук и сега… Подай дясната си ръка на лявата… Здрависай ги! И помни - победеният също е победител!
Когато си обиден - думата е ключе. Малко медно ключе с дупка в средата. Когато моята баба (по майчина линия) се почувстваше оскърбена, обидена или унизена, тя вадеше отнякъде едно малко ключе, отключваше с него един стъклен шкаф на кухненския бюфет и дълго разглеждаше нещо… Малко преди да умре, тя ми показа съдържанието на шкафа - снимки от нейната младост, от сватбата й, снимки на децата й като малки и едно пиринчено пръстенче - дар от дядо за сватбата им… И писмата от майка ми, които винаги започваха с “мила мамо”!
Когато смъртта те покоси някой ден на някоя улица и, миг преди да умреш, някой доближи огледалце до устата ти, за да провери дали все още дишаш - думата е суета. Огледай се в огледалцето - да не би да изглеждаш грозно… И ако можеш, нещо поправи. Не трябва да плашим хората със смъртта!
Когато вече си в отвъдното, на някоя звезда - думата е телескоп. За да оглеждаш с него от време на време
Земята, където са любимите ти хора, проблемите, радостите и нещастията им - изобщо целият земен живот, мимолетният живот! Само дано не се случи като в “Улица “Консервна” на Джон Стайнбек, където приятелите на главния герой, на когото беше нужен микроскоп, за да изследва живота в океанското крайбрежие, му подариха за рождения ден най-големия микроскоп на света… бяха го поръчали по каталог, а той се оказа телескоп! Та да не вземе някой в отвъдното да ти подари най-малкия телескоп на света, т.е. микроскоп… И да изучаваш живота на бълхите в Космоса!
Мисля си за живота на думите… Псувня или молитва… Проклятие или утеха… Нищета или майчин вопъл… Къде е тяхното рождено място? За гроб не питам, защото думите не умират! А човекът умира… и има гроб… Но аз знам, че човекът също продължава да живее…
Пиша тези редове и не знам защо си задавам въпроса: “Човекът ли създаде думите, или думите създадоха човека?”