Иван Енчев

Роман за Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.

Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето:
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Време за обичане, и време за мразене; Време за война, и време за мир.
Еклесиаст 3: 1,5,8

ГЛАВА ПЪРВА

Тази история започна през пролетта на 1877 година…

В слънчевата сутрин на априлския неделен ден, на връх православния празник Връбница, никой в село Златарица нямаше как да предположи, че тъкмо сега мечтите на двете деветнайсетгодишни приятелки Диляна и Райна ще се преплетат на един пъстър венец със съдбата на Дамян Попчето. Момък строен и пъргав, вече прехвърлил двайсетте, речи го, левент! Живи сини очи, непокорен русоляв перчем, широки рамене, пъргава походка - тръгнеш ли с него, иди, че го стигни! А като запее - душата ти гали като струни на гъдулка в ръцете на вълшебник!

Пък Диляна! Ах, Диляна, голямата щерка на търговеца Данко Джелепа! Мома черноока. Косата й тъмнее като криле на лястовица при ясно слънце, събрана все на една пухкава сплитка, преметната през лявото й рамо чак до сърцето. С кръшна снага и закачлив поглед, дето мира не дават на тукашните ергени ни на яве, ни на сън. - Красива като сълза! Но не и сълза, която може лесно да се изплаче из окото на момък, зажаднял за женитба.

Хич не й отстъпва и по-източената Райна, русокосата дъщеря на Рашкиния Гочо, чорбаджията от старо градинарско коляно. Бузките на бялото й лице - все зачервени, с трапчинки по средата. Да ти е драго да ги щипнеш, както се пощипва бебешка бузка! Едри сини очи - само добро обещават. Усмивката - усмивка вика към себе си. Дългите коси - на две сплитки, шавливи близначки. На кой ли млад мъж не му се ще да ги разплете?!

Рано сутринта най-пъргавите момци от трите махали на селото вече бяха ходили край голямата река Бързица, която разполовява селището, и всеки от тях беше начупил хубав наръч зелени върбови върхари. С весела гълчава и закачки те бяха занесли клонките в черквата „Свети Николай Чудотворец”, където старият отец Иван и младият свещеник Иван ги осветиха с молитва и светена вода. По-сетне, след празничната литургия, всички богомолци си взеха по няколко клончета, примесени с пъстри лалета, зюмбюли и други пролетни цветя. Занесоха ги по къщите си, за да ги поставят на някоя икона със запалено кандило или на опушен домашен иконостас.

След черковния разпус, когато привърши празничното богослужение, момци и девойки от всички махали се струпаха при върбите край реката. И от долната махала се събраха на едно място. Тук за първи път Диляна се позагледа в русокосия Дамян и побърза да сведе поглед, притеснена от своята внезапна моминска тръпка. Едвам си го спомняше от преди години, когато той беше ученик в тукашното класно училище. По онова време те бяха още деца и нямаха сегашните си очи, вече пораснали да виждат и онуй, дето се спотайва в пазва.

В този празничен ден, няма и месец откакто момъкът се беше завърнал от Русия, където учи за свещеник, тя си го хареса изведнъж. „Що ще тук Дамян чак от горната махала? - запита се и веднага си отговори. - Сигурно е заради някое от тукашните момичета”. По едно време тя забеляза с крайчеца на погледа си, че и той се заглежда в нея. Прикрива се, но… „И Дамян ме харесва!” - възрадва се Диляна. Сякаш помириса мислите му със своето вирнато носле. Оживи се още повече в закачливата разговорка с дружките си. А скришом все продължаваше да държи под око синеокия момък.

Тя не забелязваше, че и очичките на Райна току се взираха към Дамян, но го правеха още по-крадешком и от нея.

—

…Преди години бащата на Дамян се беше пазарил за градинар в една зеленчукова градина в Цариград. При него отиде и Дамян, когато поотрасна, за да припечелват повече пари за изхранване на многолюдното им семейство. Тогава вече беше завършил тукашното класно училище.

В Цариград с подкрепа на земляческото братство „Просвещение” го записаха ученик в българското училище „Св. св. Кирил и Методий”. Там за ученолюбие и похвално поведение неговият учител Петко Рачов Славейков му даде да прочете книгата „Пълна руска христоматия на А. Галахов”. В нея бяха поместени произведения на руските писатели А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, И. А. Крилов, Н. М. Карамзин, К. Н. Батюшков и други.

По-сетне, с великодушното съдействие на своя настойник владиката Натанаил, Дамян замина да учи богословие в Одеса със стипендия от Руското правителство. Не свари да завърши семинарията, защото баща му почина и се наложи да се завърне при майка си, за да й помага да преживява с неговите братя и сестри…

—

Какво да ги правиш: луди-млади! Те се вълнуваха най-много от личните си сърдечни тревоги. Бяха чули за задаващата се освободителна Руско-турска война. Въодушевлението на възрастните българи беше завладяло и тях, но си представяха военния грохот като едва дочут тътен от далечен облак, който ще поръси и тяхното село с благодатен летен дъжд, а след него яркото слънце на свободата ще огрее всичко живо наоколо.

Тъй си мислеха те, пък не знаеха с какъв жесток камшик ще ги връхлети галопиращият към тях военен делник - очакван, ала зъл ездач, опиянен до козирката!

—

На Великден Дамян и Диляна пак се събраха заедно с другите момци и девойки от долната махала. На този празник дойдоха в къщата на Райна. Разговаряха за щяло и нещяло, но Диляна само с очи доверяваше на своя избраник онуй, което пламтеше в нейното моминско сърце. Вече започна да се плаши, че момъкът не ще да й рече нещо по-мило, по-драго за душата. А как жадуваше тя той час по-скоро да я хване за ръката с някаква момчешка закачка. Петимна беше за сладка ласка от своята първа любов. „Дали пък вече не си е харесал Райна?” - питаше се с тревога и се изчервяваше от притеснение и срам, че някой ще разкрие нейната съкровена тайна.

Синеоката домакиня също очакваше закачлива приказка от Дамян. И двете девойки го следяха с мили очи и всеотдайна надежда. Надпреварваха се коя по-напред да му подложи своето великденче, за да се „сборят”. Всяка искаше да го зарадва, затуй се молеше на съдбата точно неговия борак да строши черупката на нейното червено яйце…

Бащата на Райна, Рашкиния Гочо, го нямаше вкъщи, но нейната майка и баба Рашка току подканяха Дамян да си хапне от всеки сладкиш и кимаха съзаклятнически с очи на Райна да се навърта по-близко до момъка. Пък Дамян се правеше, че не забелязва тяхната прекалена гостоприемност.

Нарочно странеше и от двете девойки. Не го правеше нито от стеснение, нито от горделивост. Той отдалече предугаждаше какво се таи в техните влюбени погледи. А под неговата вироглава грива се боричкаха като дяволче и ангелче едно пресметливо селянче и едно наивно незапопено мъжле. Коя да избере от двете моми? Стройната черноока Диляна сигурно има хубава зестра от несметните богатства на Данко Джелепа. Пък и дългокраката русокоса Райна освен красотата си ще му донесе на дискос изкусителна зестра от имането на Рашкиния Гочо. Дяволчето току му шепне: „Дръж Райна! Баща й ще те позлати! Той те харесва и какъвто си бедняк.” Ангелчето пък го дърпа за ухото: „Не се лъсти! Гледай Диляна! Нищо че нейният баща и през плет не ще да те види. Богатството и огън го гори, и вода го завлича.”

Ако беше наблизо старият отец Иван сигурно щеше да му рече: „Ти сега не слушай всякакви дяволи и ангели! Мътна река си още. Влачиш много мерак и малко акъл. Истината е като слънчево зайче. Вижда се само в бистра вода. Не се хвърляй с главата напред в буйните талази на твоите първи мъжки пориви. В реката на душата ти ще припкат твърде много слънчеви зайчета. Не посягай да сграбчиш всяко от тях, те все ще се изхлузват из пръстите ти като горчиви сълзи. Послушаш ли сърцето си, най-красивото слънчево зайче самичко ще влезе в шепата ти и ще се превърне в златна рибка. Тя ще изпълнява всички твои желания…”

Наблизо го нямаше старият отец и Дамян не можеше да се вслуша в неговия мъдър съвет. Даваше ухо ту на дяволчето, ту на ангелчето. Очите му харесваха и двете девойки. Ръцете му тръпнеха от мерак за прегръщане до премала. И се чудеше как да се усамоти с някоя от тях на по-скришно място.

—

Тук винаги е имало такива златни нощи. И по време на мир, и по време на бран.

Отвсякъде над селото се надвесваше звездният купол на небесния храм. Сред него луната блестеше като златен светлик! Такова небе отдавна не беше се сипвало. Искреше като слънчев облак, от който вали звезден дъжд!

Високо в небесата проблясваха звезди. Припламваха и угасваха. Стрелваха се. Никой не можеше да ги преброи. Никой не можеше да ги спре. Никой не можеше да ги хване в шепи. А на всекиго му се искаше да ги подари на някого с любов.

Звезден дъжд валеше! Право в очите на будните хора. Право в сърцата на всички, които не бързаха да спят. Звезден дъжд къпеше душата на цялата околност. Позлатяваше я като божествено сияние.

Дамян будуваше в горната махала, пък мечтите му припкаха все на север, към долната махала, при Диляна. Налитаха на топли вихрушки, завихрени от поривите на младежката страст. Напираха като неудържим пролетен южняк. Отдалече се силеха да я погалят и разбудят за среднощни любовни ласки. „Още утре ще й кажа колко много ми харесва!”

Навън беше полуздрачно. Мекото осветление отмерваше бавно поредния нощен час. Лунен и безсънен сред нестихващата песен на славеите. Те бяха в стихията си.

Не бяха славеи, а чародеи! Оглеждаха душата си в току-що падналата роса, и в първата мелодия, която им хрумнеше в сърцето.

Радваха всичкия буден свят, притихнал в долината на реката. Приютен отвсякъде от зелени гори. Осветен от най-звездните небеса. Стоплен от златоносния пясък на близката река.

И Диляна не можеше да заспи в тази дълга нощ. Нейните момински мисли все летяха към горната махала и като лястовици виеха гнездо под стряхата на Дамяновата къща. „А той дали знае колко много го харесвам?”

И Райна будуваше в това бяло среднощие. Мечтаеше. Мислеше за Дамян Попчето и се чудеше как да го накара да се усмихва само на нея. Петимна беше за негови ласки. Да имаше как, още сега щеше да хукне право към неговия дом. Само да зърне очите му! Пък после - да става, каквото ще!

От мерак и жар устните й съхнеха - ален мак, жаден за утринна роса…

През прозорците на тримата луди-млади подранилата Зорница надничаше като клюкарка и им намигваше с едно око. Дали не им правеше магии за любовни съмнения?

ГЛАВА ВТОРА

Беше горещото начало на август, вече трети месец, откакто в нощта на 14 срещу 15 юни /ст.ст./ руските войски се прехвърлиха през река Дунав от румънския на българския бряг при град Свищов. Жегата на военните сражения по целия Дунавски фронт между армиите на двете големи империи - Руската и Османската - набираше ожесточение. Събитията всеки ден променяха не само хода на голямата война за освобождението на България от петвековното османско владичество, а и съдбините на всякакви хора, които участваха пряко или косвено в тях - от руския генерал до войника и опълченеца, от българския селянин до доброволеца, от заможния до бедняка.

Тази съдбовна промяна на вълненията на всички българи не подмина нито Дамян Попчето, нито Диляна Данкова и Райна Гочева. Ала те все още бяха твърде неопитни и зелени. Доста дни и нощи узряваха под палещите лъчи на житейските драми, за да свикнат с вкуса на тези горчиви плодове - всеотдайността и доверието.

Стремлението на техните чувства напредваше по явни и тайни пътеки към сърцето на другия, ала никой от тях все още не успяваше да проникне в съкровените планове и намерения на обичания човек. В кръвопролитните бойни сражения между големите армии на империите всяка от воюващите войски се стремеше да срази смъртоносно другата и да я прокуди вдън земя надалече, а в тази малка и тиха „война” на вълнения и недоразумения, слава Богу, нямаше кървави разпри и престрелки с огнестрелни оръжия. Тук тихомълком се бореха за доверие думи срещу думи, съмнения срещу съмнения, подозрения срещу подозрения…

Ах, каква радост беше през оня вторник на 28 юни! Празникът засенчи и утрешния Петровден! Още от сутринта първенците на село Златарица заедно със свещениците и цялото българско население се втурнаха с хоругви под звъна на черковните камбани да посрещнат настъпващите руски войници. Те не бяха много - осем ескадрона и шест оръдия, неголяма част от войсковите части под командването на княз Е. М. Лихтембергски, ала внушаваха такава велика сила, каквато българите очакваха от незапомнени времена.

Османските управници на голямото село с българско население, където нямаше турска войска, бяха събрали набързо багажа си още предния ден и бяха избягали на юг към Беброво и Котел. Подир тях хукнаха като подплашени стада всички турски семейства от близките села и махали из балкана източно от Златарица.

В руското настъпление към Елена и Беброво няколко дни по-късно през селото преминаха други войски и тук остана на бивак един ескадрон с две оръдия. А на 5 юли от Джулюница пристигна трети ескадрон от Тринадесети драгунски полк под командването на самия командир на полка полковник Александър Лермонтов и той стана първият руски комендант на освободеното село. Малцина селяни узнаха, че този офицер е синът на великия руски поет Михаил Юриевич Лермонтов.

Войната бързешката се надвеси над хората отвсякъде - като тъмен облак, слязъл ниско над земята, из който ту проблясват остри светкавици, съпроводени с оглушителни гръмотевици, ту се плисва гороломен дъжд като из ведро, ту просветват лъчите на ярко радостно слънце. Все за военни неща приказваше мало и голямо. По улици и дюкяни, по кръчми и кафенета, по пазара и нивята - неудържимо, като бърза вест за споделяне. Дори и в черквата нито старият отец Иван, нито младият поп Иван не пропускаха да благословят руското оръжие.

Край селото всеки ден се появяваха ту на едно място, ту на друго башибозушки турски банди, които нападаха руските конни разезди по шосетата през гористите проломи на юг към Беброво и Елена.

Най-често се приказваше за башибозушката шайка на Ибрям Чакъра, който беше роден в Дурнадере, най-близкото селце, край река Каменица. Неговата банда извършваше набези срещу руските войници, а името му се превърна в страшилище и за беззащитните българи по полето и горите.

***

Навсякъде по земята любовните терзания си приличат. Никъде по света го няма очарованието на този Балкански кът край старата българска столица.

Нито Дамян, нито Диляна, нито пък Райна се запитваха до кога ще пламтят в своето любовно пълнолуние. Един Господ ги знаеше къде витаят техните влюбени души…

И тримата - всеки сам - слушаха песента на славеите. Дивяха се на едни и същи звезди. Гледаха една и съща месечина. Виждаха мечтите си с по четири очи. Ала и те не съзнаваха, че в тази безсънна нощ изживяваха само илюзиите си, а не съдбата на своята любов. Въртопът на любовното желание продължаваше да върти в своята вихрушка две Еви и един Адам…

ГЛАВА ТРЕТА

Най-оживени бяха разговорите в Джелеповото кафене в долната махала. То не беше най-голямо в селото, но никога не оставаше празно. Сутрин идваха по-малко хора, но вечер, по ракиено време, се навъртаха доста мъже и раздумките продължаваха до късно. Те станаха още по-разпалени от оня ден, когато в селото се научи новината, че на единадесети април в град Кишинев руският император Александър Втори е прочел манифест, с който Русия обявява война на Османската империя.

Постоянните посетители един през друг си разказваха като новини от първа ръка как Руската армия превзела важни стратегически позиции в българските земи. Как след като освободил на 25 юни старопрестолния град Търново, Предният отряд под ръководството на  49-годишния генерал Гурко преминал бързешката Балкана през прохода Хаинбоаз към Тракия. И как той е един от най-способните кавалерийски генерали. И как под негово командване било и Българското опълчение, състоящо се от цели шест дружини! И как на 30 юни в Търново установил своя главен щаб самият главнокомандващ Дунавската армия княз Николай Николаевич. И как Западният отряд с командир генерал Криденер  обсадил със здрави клещи в Плевен армията на генерал Осман паша, състояща се от 35 000 турски войници и офицери. И как руският престолонаследник  Александър Александрович, начело на Източния отряд, препречва пътя на противника от укрепения четириъгълник: Русе, Силистра, Варна, Шумен. И как остриетата на руския фронт не позволяват на турските войски да се съединят и да се притекат на помощ на обсадения генерал Осман паша. Сега натам се бил насочил с голяма армия и турският пълководец генерал Сюлейман паша, който напирал от Казанлък за Габрово през Шипченския проход. Турски войски владеели и прохода Твърдица - Елена. Всички усилия на тяхното военно командване били насочени към Търново и оттам към Плевен. Ала руснаците бранели подстъпите към важните проходи Твърдица - Елена, Сливен - Османпазар  и Сливен - Шумен.

Понякога разговорите в кафенето стигаха до ожесточени препирни. Всеки от мъжете искаше да се покаже по-знаещ от другите, по-вещ по всички военни работи, сякаш приказката се отнасяше за мъжки майсторлък по „тънката част”.

Тук можеше да се чуе какво ли не за военните стълкновения. Дори и онова, което никога не са и помирисвали нито в щабовете на двете воюващи войски, нито в бивака на руските войници в низината на левия бряг на река Бързица срещу долната махала. Разказваха се легендарни истории. Все едно дали някой ги е видял с очите си и дали те са се случили някъде по целия фронт на войната. Накрая всичко се приемаше за истина, макар и след някои разгорещени спорове между говорещите за това кой повече е запознат с тези неща.

***

И сега, към края на първата седмица на август, очите на всички хора в наскоро освободеното село бяха насочени все на юг, към Балкана, и зад него, в Тракия! Там се водеха големите сражения между двете армии. Селяните тръпнеха при вестта, че военният корпус на генерал Сюлейман паша е принудил Предния отряд на прославения генерал Гурко да отстъпи някои от превзетите територии в Тракия и да се оттегли на връх Шипка. Там руснаците бранели позицията си на живот и смърт заедно с Българското опълчение.

Всеки ден в близките околности на Златарица проечаваха отделни престрелки. Те бяха най-вече на изток от селото, в гористите височини зад малката планинска река Каменица, която тече в северна посока през Бебровския пролом към Джулюница. По тези места минава част от линията на обширния югоизточен участък от фронта между двете воюващи армии, който от север започва при село Чаиркьой, минава пред Златарица, Беброво и Елена и стига на юг чак до село Дрента край Хаинбоазкия проход. Много по-неспокойно беше ежедневието в по-далечните села в югоизточна посока. Там ставаха по-големи стълкновения между руски конни разезди и въоръжени башибозушки банди от турските села под командването на редовни кадрови офицери със сини униформи. Най-често те бяха в землищата източно край град Елена.

И през този ден не мина без гореща новина в кафенето.

Пак стана приказка за бандата на Ибрям Чакъра, която нападнала казаци край село Дурнадере…

ГЛАВА ОСМА

В средата на август в Джелеповото кафене все по-усилено се приказваше как по другите села из близкия балкан се сформират чети от млади българи не само за да помагат на руската войска, а и да бранят селата си.

И тази вечер разговорът беше потръгнал натам, когато Дамян Попчето и неговият братовчед Косьо Комина влязоха с разгърдени ризи. Види се, нарочно бяха бързали да дойдат, сякаш някой ги чакаше за нещо много важно. Скоро пристигнаха още няколко момци, все около двайсет-трийсет годишни. Отделиха се по-настрани, в по-смраченото кьоше на кафенето. До там светлината на лампата не стигаше, както край тезгяха на Кафеджията Калчо, който държеше под око цялото помещение, и въпреки внушителната си снага, бързаше да обслужи всекиго според неговия табиет.

Дамян гореше от нетърпение да се съберат всички млади мъже, на които се беше доверил, за да им поясни кое как ще стане, за да се обединят в малка доброволческа чета. А когато дойдоха още няколко от поканените, той им рече:

- Момчета, време е вече и в нашето село да си сформираме една българска чета. Научих от сигурни хора, че такива чети вече шетат в землищата на Еленските села Черешов дял, Марян, Мийковци и още на много други места.

- Няма за кога да чакаме! - прекъсна го братовчед му Косьо Комина. - Ти приказвай с нашите руснаци да ни дадат пушките и патроните, пък ние сме лесни!

- Баш туй искам да ви кажа, я! - похвали се Дамян. - Нашия генерал вече е заповядал всичкото пленено оръжие от Никополска крепост и други места да се предаде на българските доброволци.

Всички знаеха, че става дума за заповед не на кой да е, а на самия генерал Радецки.

- Тогаз какво чакаме? - рече настървено рошавият мургав Тарльо, който иначе се казваше Трифон. - Виждате какво прави башибозукът. Нали знаете как бандата на Ибрям Чакъра опозори наши момичета.

Дамян се сепна. Стана му криво, че Тарльо отново им припомни не само за мъката на другите девойки, а и за Диляна Данкова. Ядоса се на приятеля си, пък рече:

- Всички ние му имаме зъб на Ибрям Чакъра!

- Ти само ни раздай пушките, пък ние ще му видим сметката! - закани се не на шега Тарльо и направи бърз жест с дясната си ръка сякаш забива нож в гърдите на някой разбойник.

Дамян побърза да охлади приказката на приятеля си:

- Чакай, чакай! Тя, таз работа, не става баш тъй: бучни пръчка и пий вино! Военната чета не е детска игра. Вие сега само ми кажете съгласни ли сте, аз да ви бъда водач? Пък по-после, аз…

- Съгласни сме! Иска ли питане! - прекъснаха го из един глас всички младежи, размахвайки ръце едва ли не като за хоро.

- Няма кой друг! Ти ще ни бъдеш войвода! - Косьо Комина се ухили угоднически срещу Дамян. Той беше по-голям от него, но във всичко му даваше първенство.

- Недейте тъй! Войводи са Панайот Хитов и Дядо Жельо войвода. - Дамян беше не само поласкан от приказката на тези млади мъже, а и възгордян, че му имат такова високо доверие. - Аз ще ви бъда само водач. Ама първо трябва да питаме какво ще каже комендантът на селото. В руснака са пушките и патроните, негова ще бъде волята…

По-възрастните мъже от близките маси в кафенето дочуваха разпалената разговорка на младите и макар че ги хвалеха за куража, не бързаха да им се намесват в техните бунтарски работи. Нека се палят момчетата! Те нямат, както нас, семейства, деца и стока - казваше си тихомълком всеки от тях…

Още следващата заран Дамян се яви пред руския комендант и му представи списък на младите мъже от селото, които искаха да се включат в една доброволческа чета, за да дадат отпор срещу набезите на башибозуци и черкези.

Щом офицерът го запита за името му, той отговори по войнишки:

- Дамян Калинов, Ваше благородие, викат ми Попчето.

- Запиши на оклад: Калинич Демян! - нареди на артелчика си офицерът.

А кой знае защо, само след малко той нарече младия българин с името Калин, вместо Калинич. И оттук насетне някои руски войници го наричаха Калин, а други Дамян. Той отговаряше и на двете си имена. Прие второто си название като почетна награда от руския комендант.

Подир два дена Дамян заведе двайсетина момци в черквата „Свети Николай Чудотворец” и старият отец Иван ги благослови с водосвет за добри дела в помощ на населението и в угода на руската войска.

Малко по-късно, както си приказваха разпалено за своите бъдещи действия, Дамян вторачи очи към приятелите си:

- Тарльо, Косьо, вече никой да не е посмял вечер да чука на джама на Дима Касърката! После ходете, при която си щете! Ама първом, да свършим войната.

Касърката беше височка, добре сложена жена, мургава, поналята, към трийсетгодишна. Преди време беше омъжена, но пет години не можа да се сдобие с бебе. Мъжът й я обвини, че е ялова, и я изгони. После замина по градинарски гурбет към Унгария и повече не се завръща. Оттогава тя тръгна из селото с отвързани очи и разкопчана пазва. Пък то, нейното, пазва ли е като пазва! Едни викаха: въртоп за очите мъжки. Други думаха: хан без пердета. Трети отсъждаха: „Господ да пази от таквиз пазви!” Ала никой мъж не й продумваше да се закопчее като завеса към олтар на девичи манастир. Тя си избираше мъжете, а не те нея. Палавите й очички отдалече ги вкарваха в греховни помисли. Случеше ли мъж на дамар, Касърката с две ръце даваше, с три гърла лапаше. Мнозина се облажаваха от нейните прегръдки, пък тя изкусно доеше кесиите им като напращели вимета на овчици.

Тарльо се ухили съзаклятнически:

- Попче, още малко и ще речеш да ни подвият яйцата като на мъжки агънца. - Каза го с нескрита гордост, сякаш забележката беше някаква похвала за негови мъжки геройства.

- Сакън! - рече Дамян вече по-сериозно. - Таквоз нещо заслужава само Ибрям Чакъра.

- Ох, нека да ми падне той! - разпали се Косьо Комина. Пък Тарльо продължи, стискайки своите юмруци, едри като агнешки главички:

- Ама първом ще го опаткам едно хубаво, че да ме помни цял живот.

- Аз сега не ви приказвам за разбойника, а за Касърката! Не ща никакви разгащени работи! - поскастри ги Дамян.

Той вече наистина се смяташе за техен главатар и настояваше да се чува само неговата дума.

- Няма, няма да я бараме Касърката. - Тарльо продължаваше да се подхилква. - Тя сега гуляе с казаците. Остави на сухо Джелепа и някои други богати селски кочове.

- Пази Боже, сама жена зъб да я боли и пъп да я сърби! Хич не я свърта на едно място - подхвърли Косьо Комина. - Ние сега да си гледаме мъжките работи. Като свършим войната, ще мислим и за жени.

Дамян погледна братовчеда си с благодарност за подкрепата. Сякаш той му предложи, както в детството им, голяма порязаница топъл хляб, намазана с мед и масло от биволско мляко. Започна да обяснява на момчетата как да се подготвят за предстоящите дела на тяхната чета. Те замлъкнаха. Слушаха го с въодушевление.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Диляна се усъмни в приказките на баща си. Още следващата заран отиде при стария отец Иван за мъдър съвет. Довери му всичките си момински притеснения и тревоги. Пък добродушният свещеник я слушаше умилно, сякаш беше негово родно дете. Току рече:

- Какво да те посъветвам, чадо. Сегичка ти си на кръстомпътица. Човешката душа е като вода в бурна река - влачи и тиня, и чакъл, и злато. Трябва да изринеш от дъното на душата си много лопати тиня и чакъл, докато изровиш шепа злато. Само тогаз съвестта ти е бистра. Ама си струва труда. Туй ти казвам аз на тебе, чадо. Щеш го помни, щеш недей. Акъл с фуния не се налива. Най-сладичката праскова сама узрява под слънцето.

Отец Иван позамълча, въздъхна уморено. Продължи тихо, сякаш приказваше само на себе си. Неговите благи очи търсеха да осветят притеснения поглед на девойчето, както всяка заран утринните лъчи на изгрева разбуждат природата за нов живот:

- Край селото, колкото щеш, чакъл и тиня. Ама и злато има по дъното на Бързица. Из реката на живота проблясват златни песъчинки. Потърси ги, както е от Бога речено: с ум и сърце.

Пак замълча. Сякаш изкачваше най-стръмната пътека към хълма Чуката. Пресегна и погали по пухкавата коса главата на Диляна:

- Бъди благословена, чадо. Дано скоро получиш просветление. И още нещо помни от мене. Всеки има своя час, когато ще покаже всичкото злато в душата си. Някои хора цял живот не могат да го сторят, защото в душата им има само тиня и чакъл…

Подир тези приказки на мъдрия отец Диляна повече не се озърта за помощ от някой друг близък човек. Още същия ден каза на баща си, че е решила да стане санитарка във войнишкия лазарет. Нито сърдитото хокане на Данко Джелепа, нито сълзите на майка й успяха да я придумат да се откаже от своето твърдо намерение.

* * *

И Дамян се пресрами да иде при отец Иван за съвет. Нямаше на кого друг да изплаче болката си. Рече му смирено:

- Отче, на голям зор съм. Само ти можеш да ме упътиш що да сторя, без да съгреша.

- Кажи, чадо? - Старият свещеник се догаждаше какво остро трънче боде душицата на момчето, но не бързаше да му го изкаже.

- Много съм затруднен, отче. - Дамян се чудеше как да започне изповедта си. Току се пресрами. - Отче, поучи ме какво да правя. Аз харесвам Диляна, щерката на Данко Джелепа, ама той хич и не ще да ме види за зет. Иде ми на акъл да я открадна, ама и мама ме кандърдисва да я оставя нея. За друга мома ме тъкми… И току виж съм склонил.

Дамян беше толкова притеснен, че му се щеше да хукне през глава, накъдето му видят очите. Пък чакаше съвет от стария свещеник. Него считаше за най-мъдрия човек в селото.

А отец Иван продума милостиво:

- Добре те разбирам аз тебе, чадо. Ама ти чуй какво ще ти река аз сега на тебе. То туй хубаво, че я харесваш момата, ама има и друго нещо. Добре гледай на младини, за да виждаш цял живот. Остаряват само очите на човека. Гледането не остарява и на другия свят… Не се радвай много на никое добро - и радостните сълзи крият сол…

Отец Иван позамълча, сякаш се задъха от дълго взиране към онзи далечен хълм, към който се бяха запътили и Данко Джелепа, и неговата щерка Диляна, и това бедно момче, пък никой от тях не виждаше най-пряката пътека по стръмнината. Свещеникът гледаше право в лицето притеснения Дамян и го окайваше заради неговата искреност. Знаеше какъв ръбест човек е Джелепа. Срещу остра скала току-тъй не се излиза с едната гола любов. Хем не можеш да прекрачиш такъв зъбер, хем не знаеш как да го заобиколиш. Каза:

- Душата вижда много по-далече от очите. Попитай душата си, чадо. Тя каквото ти рече, туй направи. Плюй на хорските приказки! Ама първом виж момичето дали има кураж да ти пристане срещу волята на тейко си. Знаеш го Данко Джелепа какъв е.

- И Диляна сигурно ме иска! - рече уверено Дамян. - Ама къде да се денем? Мама се плаши да ме благослови заради нейния баща…

- Те, майките и бащите, са за туй, да се страхуват за децата си. Ти попитай пак душата си. Само нея послушай! Душата не признава ни майка, ни баща…

Дамян се раздели чинно с мъдрия отец, решен на какво ли не.

***

Още като се разчу в селото, че Диляна Данковата е заминала да помага като доброволна санитарка в руския военен лазарет, баба Рашка се възрадва: „Сега е времето!” Задели настрани внучката си Райна и започна да я „подковава”:

- Хич не се помайвай, чедо! Недей дряма! Баш сега ти е на чалъм да го прикоткаш Дамян, Пенкиното ергенче.

- Ами Диляна? - рече сепнато Райна. - Тя ако научи, какво ще рече?

Баба Рашка се подсмихна под мустак:

- Остави я ти сега нея! Очи, дето не се виждат, бързо се забравят.

Райна пламна цялата. Бузките й се зачервиха, сякаш някой я наплеска хубавичко. Приказките на старицата хем я радваха, хем я плашеха. Най-сетне Дамян е свободен!

А баба Рашка не мирясваше с мустакатата си уста:

- Бог дава, дава, ама в кошара не вкарва. Поразтърчи се!

- Их ма, бабо. Срам ме е. Сама ли да се обеся на врата му?!

- Ти мене слушай, чедо. Аз първом ще ида при една врачка да му направи магия за любов. После ще поприказвам и с майка му на Дамян. Хубавичко ще е омеся и нея - като тесто за Богородичен хляб…

ГЛАВА ДЕСЕТА

Беше към икиндия. Във военния бивак, разположен на север от селото, в низината покрай левия бряг на река Бързица, цареше обичайната врява за това следобедно време на войнишкото ежедневие. От пътищата се завръщаха уморени конни разезди на драгуни и хусари и те бързешком грижовно настаняваха запотените си коне за почивка. После важно-важно разказваха на другите войници къде и как са били нападнати от турски разбойници и как те не само са отвърнали на стрелбата им, ами и ги прогонили далече из планината източно от река Каменица, за да освободят главния път от Златарица към Беброво и Котел.

Сред суматохата край няколко войнишки палатки Дамян Попчето едва не се сблъска с Диляна. Той току-що се беше завърнал от далечно разузнаване с няколко руски драгуни из балкана в тила на турския аскер и се готвеше да се прибере бързешката вкъщи, за да помогне на майка си в зеленчуковата градина. Диляна пък беше дошла в бивака, за да превърже двама тежко ранени войници и да ги придружи с една кола до военния лазарет.

Откакто тя стана санитарка в руския лазарет, те отдавна жадуваха да се видят, а ето че сега, когато случаят ги срещна в бивака на войниците, и двамата се стъписаха. Всеки погледна другия гузно, сякаш тъкмо той му е сторил непростима беля, и побързаха като подгонени да се шмугнат настрани по неотложна работа, за да се скрият от мястото на тази случайна среща.

Диляна, щом го зърна, забрави всичко друго.

„Иде ми вдън земя да потъна от срам!”

Хем не й се щеше да избяга, хем не смееше да го изпусне из очи, да не би той да замине бързешката нанякъде.

„Що да сторя?”

Да припне да се скрие или да излезе право насреща му?

„Ама той дали ме видя?”

Пък Дамян: „Диляна! Тя е!”

Да има как да се втурне към девойката. Да я грабне на ръце. Да я прегърне и целуне пред очите на всичките войници наоколо. Тъй му се щеше на него. Пък се стесняваше да се изправи пред нейните вакли закачливи очи.

„Как тъй да я примоля да го зареже тя онзи нейния дърт годеник? Не е за булка на Дуньо Льохмана тя, хич не е…”

Бие акъла си що да стори. Нозете му не го слушат, аха сами да се втурнат към Диляна.

„Какво ще ми рече тя? Къде ми се слагаш ти на мене? Голтак си и голтак ще си останеш цял живот…”

Те не бяха се виждали повече от месец. Той уж не я гледаше, пък тайно погледът му я полазваше бързешком от горе до долу. Тъй слънчев лъч, пробил иззад пролетен облак, се плъзва по разцъфнала фиданка и тутакси се скрива. „Поналяла се е! - възхищаваше й се той. - Красива като младо булче. Бузките й зачервени, сякаш току-що ги е щипнал някой ерген на хорото по време на селския сбор. Пък очите й - посърнали. Хич не е радостна - нещо потайно гризе душичката ? като среднощно мишле в долап със сирене.”

Дамян не беше се бръснал десетина дена. Рядката му руса брадица правеше лицето му изпито като на светец от иконите в манастира. „Прилича ми на младо попче” - рече си Диляна и се поусмихна на хрумването си. Той забеляза тази бегла нейна усмивка, но не й се зарадва. Помисли, че тя му се присмива за нещо и все още го взема за онова пъзливо момченце, което не посмя да й хване ръката, когато останаха насаме. Перчи се, че руснаците са го взели да ги развежда по горите, за да им показва преките пътеки и бродове.

Той не се стърпя. Попристегна дрехата си, приглади с ръка един непокорен перчем изрусяла от слънцето коса и се приближи към Диляна с разтуптяно до премала сърце.

Из устата му се изниза един колеблив, дрезгав, не негов глас, от който му стана още по-неудобно заради връхлетялото го момчешко смущение:

- Как е? Справяш ли се? - Изрече го тъй несигурно, сякаш се опитваше да заприказва съвсем непозната девойка на селския сбор, която много му харесва, а не знае как да я заговори, защото се опасява, че тя ще го посрещне с присмех.

- Ами, да! - отсече бързешком със звънкия си глас Диляна, като че дълго си е повтаряла точно тези думи още от мига, когато го съзря, и се врътна настрани, сякаш не го е видяла. Едвам съумяваше да прикрие своето вълнение.

- Трудно се свиква да гледаш кървави рани…

Дамян каза това само за да не мълчи, и неусетно изрече онова, което се въртеше в акъла му от доста време насам. То мира не му даваше, когато останеше насаме, особено нощем:

- Вярно ли е, че насила са те сгодили за Дуньо Льохмана? Цяло село само това приказва. Един дума едно, друг - друго… Казват още, че си избягала в руския лазарет, заради…

- Хорските уста не могат да се заключат с катинар.

Диляна пресече неговата приказка остро, сякаш му се скара. Много криво й стана, че и той е научил как чорбаджи Рачо е поискал ръката й от нейния баща за неговия престарял син. Тя знаеше, че тогава Данко Джелепа първом го наругал: „Ама ти чуваш ли се какви ги приказваш? Аз мома като за твоя син нямам!” Пък по-сетне омекнал и току му рекъл: „Мъничко ми е още момето, виж там, почукай на друга порта. Потрайте още малко, може да ви се отели волът.” Не скрил, че стоката и парите на богатия наследник му харесват.

Тя не искаше да обиди Дамян, никак не й се щеше да го отпъди от себе си. Напоследък те тъй и не успяваха да си поприказват насаме като хората. Все нещо им попречваше да изяснят докрай своята скрита любов.

Въпреки всичките превратности, които се случиха между тях, тя го обичаше, а се срамуваше да му го признае. Пък тя чувстваше с цялото си сърце, че и Дамян я харесва. По жадния поглед на неговите дълбоки очи, сини като разцъфнал горски синчец, се догаждаше колко много му е мъчно да се преструва, че уж му е безразлично кога и с кого ще я задомят.

Диляна трябваше да потегля за лазарета, пък краката й не се отделяха от земята. Добре, че войникът, който караше санитарната кола, се беше заприказвал с някакъв приятел, разпитвайки го за вести от далечния им роден край из Русия.

И двамата с Дамян се мъчеха да прикрият смущението си в настъпилото неловко мълчание. Пристъпваха от крак на крак, опипвайки с ръце това-онова по дрехите си. Той не се стърпя:

- Ще го убия онзи разбойник Ибрям Чакъра, дето ви изплаши в гората! В миша дупка ще го намеря и жив ще го одера!

- Сакън! Недей! Той не е виновен баш толкоз. Друг е за убиване, друг…

Тя не се доизказа. Само сведе поглед, уплашена от себе си като от зло мълчехапо куче, да не би да изкаже най-голямата си тайна точно на обичния мъж. Сега не й е съдено да се събере с него, но един ден, дай Боже, и туй ще бъде. Непременно ще бъде!

Дамян се стъписа от нейните неясни думи. „Тя жали турчина, с когото баща й въртеше търговия! Пък аз я окайвам…” Погледът му се втренчи в гладкото й красиво лице. Не смееше да погледне право в нейните очи - черни като зрели къпини! Опасяваше се да не би тя да прозре туй, което току-що си беше помислил. Толкова много се изненада, че му идеше да стори чудо.

Обърна се сърдито и тръгна с бързи широки крачки. По-скоро да избяга от това проклето място! Повече да не я гледа пред очите си, че може да й рече някоя лоша приказка, за която ще съжалява цял живот. А той само допреди малко се канеше да й покаже, че носи в пазвата си за талисман нейното герданче със златната паричка.

Диляна го проследи мълчешком. Бавно отиде до колата с ранените войници. Коларят подкара конете, а тя все гледаше назад, все в посоката, накъдето се втурна сърдитият Дамян. Мъката стисна сърцето й в юмрук. Очите й натежаха от тъга. Едвам съумя да възпре напиращите в тях сълзи.

Ранените войници в колата се разохкаха и тя започна да ги успокоява ту на български, ту на руски език. А нямаше наблизо никой близък човек, който можеше да утеши нейната болка с блага дума. Дамян, единственият мъж, когото обича с цялата си душа, я смята за пропаднала. Взема я за турска подлога. Сигурно я осъжда и за работата й в руския лазарет сред толкоз много млади мъже, загорели за женска ласка.

По пътя към военния лазарет Диляна се опитваше да успокоява болките на ранените войници с някакви руско-български шегички, пък акълът й хич не беше при пострадалите мъже, хич. Тя всеки ден превързваше ранени войници, а наблизо нямаше кой да превърже нейните рани. Никой лекар не знаеше цяр за нейната несподелена с никого болка.

Тъй си е: тя все на една кука плетеше всичките свои мъки и момински терзания. Само най-близките й хора знаеха това. Пък Дамян все още не я познаваше добре…

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

По върхарите на Еленския балкан вече беше валял първият есенен сняг по Архангеловден и се беше стопил набързо, но белите му калпаци още се мержелееха далече на юг по билото на Могилата и по-нататък.

Беше сряда, 23 ноември, ден преди православния празник Света Екатерина. Златарица отново осъмна сред проливен студен дъжд, който не спираше вече цяла седмица, та всичко наоколо прогизна в локви и кал. За селото тази заран беше още по-тревожна от предишните дни. През портите на всички къщи беше връхлетяла като неканен гост най-страшната вест: след ожесточен бой вчера руските подразделения отстъпили град Елена и той е превзет от многобройна редовна турска войска и башибозук. Яростното османско настъпление под командването на генерал Сюлейман паша продължавало и насам по долината на река Бързица. Към селото от изток напирала и друга войска заедно с настървени башибозушки орди откъм Беброво. Идвали по стария римски път из пролома на река Каменица.

Още от сутринта из всички махали, по всички дюкяни, кафенета и ханове, навсякъде кипяха паническите въпроси: „Какво да правим?” и „Как да се спасим?” Страхът от скорошно турско нападение сковаваше селото като ледена слана. „Гори ли на комшията къщата, търчи да гасиш твоята!” - думаха си тревожно хората и се ослушваха на юг за пушечна стрелба откъм превзетия от турската войска град Елена.

Смъртната опасност надвисваше над селото като градоносен облак. Всички се плашеха от неизвестното, ала всеки си правеше лична сметчица. Бедняците се страхуваха най-вече за себе си и за милата си челяд. А по-богатите трепереха не само за кожата си, а и за своята многобройна стока.

Куражлиите хем се надяваха на закрилата на тукашните руски войници от 42-ри пехотен Якутски полк с командир полковник Красовски, хем се щураха из своите къщи и дворове. Не знаеха каква работа да подхванат, сякаш бяха с вързани ръце. А по-уплашените бързешката събираха багаж и покъщнина, каквато сварят, товареха своите коли и погваха впрегнатия си добитък по шосето на запад за село Мерданя и оттам нататък към Търново. Бързаха да подирят сигурна закрила от по-многочислената руска войска.

Старият отец Иван се уповаваше само на Бог и затуй подири убежище в черквата „Свети Николай Чудотворец” сред икони на светци и пророци. Надяваше се вероломството на нашествениците да не посегне на святостта на християнския храм. Тук беше и 90-годишната баба Анастасия с монахинското име София. Тя цял живот месеше просфори за нафора и вършеше всякакви други домакински дейности из черквата все на „ползу роду”.

По-прозорливите селяни току си биеха главите в догадки какви са тия постоянни придвижвания на военни части от тукашния полк по шосетата ту на юг към Елена, ту на запад към Мерданя.

Те нямаше как да знаят, че тази сутрин полковник Красовски беше получил спешна заповед Якутският полк да напусне Златарица и да се изтегли в западна посока към Капиновския манастир „Свети Николай Чудотворец”, защото се очаква, че главният удар на противника в настъплението му към Търново ще бъде по това направление. За да изпълни тази заповед на военното командване, което още не знаело за надвисналата опасност от нападение на Златарица, полковник Красовски тръгна на запад с два батальона пехота, кавалерия и артилерия. За защита на селото остана само един батальон от шест роти пехота и две оръдия, под командването на подполковник Мацкевич.

Турските части, които настъпваха откъм Беброво, достигнаха съвсем близо до селото от юг. Оръдията на една батарея набързо заеха огнева позиция на височините край десния бряг на река Бързица, за да държат под далечен обстрел пътя през Равни дол между хълмовете Могилата и Чуката. По-надолу, в низината пред оръдията се построиха в боен ред осем дружини от по няколко роти добре въоръжена пехота.

Многобройна турска войска, съпроводена от башибозушки сборища, сред които беше и бандата на Ибрям Чакъра, атакува селото не само откъм Беброво, а и от изток, откъм Ново село и Дурнадере. Без да се бавят, пехотинците овладяха първите къщи и скоро се озоваха чак на селския мегдан. Османски части бързешката заеха позиция на западните склонове на Чуката и в местността Газире, готови да атакуват руснаците през река Веселина.

Подполковник Мацкевич още като разбра, че настъпващата противникова войска е многократно по-голяма от неговата и може да го обкръжи, изтегли своя батальон към местността Стражки брод по най-стария път към село Мерданя. Войниците преминаха река Веселина и щом достигнаха хребета Попово бърдо, веднага заеха огнева позиция. От тук трябваше да се пресрещат вражеските щурмове и да не им се позволява да напредват към Мерданя.

Така двете воюващи войскови части застанаха една срещу друга, готови за кръвопролитен бой. Между тях беше само студената река Веселина. Турците - настръхнали на склона откъм десния бряг, руснаците - на левия склон.

И едните, и другите воюваха за Търново! Ключът за пътя към вече изнемогващия генерал Осман паша под продължителната руска обсада на град Плевен!

Все по това време четата на дядо Жельо войвода се изтегли на север и зае позиция в местността Крушката, за да защитава бягащите селяни към Мерданя и Драгижево. До вечерта към тази голяма чета се присъедини и българският отряд от жандарми под командването на руския старши унтер офицер Андрей Петречук от Якутския полк. Пристигнаха и бойците от Дамяновата чета. А на север се събраха и други по-малки български чети.

Към четири часа след пладне майор Мацкевич получи заповед от военния щаб батальонът му незабавно да се изтегли към Капиновския манастир. Офицерът знаеше, че ако напусне позицията на Попово бърдо, врагът ще се приближи още по-близо до Търново, но трябваше да изпълни заповедта на висшестоящия генерал. Затова постъпи соломоновски. Надвечер раздели батальона на две равни части. Три роти изпрати за манастира. Другите три останаха на заетата позиция, готови да я бранят на живот и смърт…

Още преди пладне, през всичкото време докато военните се прегрупираха с различни маневри за решителен бой, който ще прегради голямото турско настъпление към Търново, в отстъпеното село Златарица се развихряше същински ад. Черкези и башибозуци вилнееха навред. Палеха плевници и къщи, грабеха храна и дребно имущество. Гавреха се с беззащитни жени и старци. Стреляха по домашни животни. Гърмяха към всеки, който им се изпречи насреща.

Не пожалиха и божия храм „Свети Николай Чудотворец”. Разбиха дверите му. Нахълтаха вътре. Разграбиха златна, сребърна и друга черковна утвар. След като плячкосаха всичко ценно, що хвана окото им, разбойниците се наканиха да си тръгват. Ала един кривоглед черкезин съгледа стария отец Иван, сгушен в едно кьоше, и свирепо му заповяда да изкаже къде е скрил алтъните на храма. Отецът заяви с крехкия си гласец: „Нищо не мога да ви дам. Аз отговарям с главата си пред Бога”. „Беж при него! Поднеси му главата си!” - кресна черкезинът и промуши с нож стареца. Друг един аскер връхлетя на баба Анастасия. Пребърка я за златни пендари от главата до петите. Нищо не намери. Замъкна я чак нагоре към камбанарията, за да му покаже къде е скрила алтъните на черквата и като не намери нищо, блъсна старицата от високото. Уби я с мъченическа смърт.

Пак по същото време, някъде към пладне, момчетата от Дамяновата чета откриха стрелба срещу върлуващите башибозуци в махалата под Чуката, но силите им се оказаха съвсем недостатъчни. Първи погина, покосен от вражески куршум, 22-годишният веселяк Станьо, по-малкият брат на младия поп Иван. След него получи рана в ръката Косьо Комина. Пострада и черният Тарльо. Дамян виждаше, че битката с нашествениците е неравна. Сърцето му се късаше от мъка, че четата не може да се противопостави на разярените черкези и башибозуци. Те вече бяха убили десетина селяни. Не му оставаше нищо друго, освен да поведе храбрите момчета на запад, за да защитават селяните, които панически бягаха към Мерданя.

***

В този злокобен ден заранта препускаше като подплашено жребче, а денят се тътреше безбожно бавно. Още по-мудно настъпваше вечерта. Тя креташе тромаво като претоварена кола, теглена от крантави черни биволи. Каква ли щеше да е следващата сутрин в разграбеното село, приклещено отвсякъде от османски аскер и башибозушки разбойници?

А на хребета Попово бърдо войниците се готвеха за нощувка. С настъпването на вечерния мрак те запалиха огньове, за да се сгреят. Тогава на подполковник Мацкевич му хрумна да заблуди противника за наличния състав на руснаците на тази позиция. Той нареди на войниците да запалят толкова много огньове, че отдалече да изглежда, че тук е разположен за нощуване твърде голям руски лагер. Край буйните огньове останаха само два взвода, за да ги поддържат през цялата нощ, а другите войници заминаха към Капиновския манастир. Когато пристигнаха там посред нощ, се оказа, че в щаба на военния корпус не знаят за превземането на Златарица от неприятеля.

На огневите позиции от двете страни на река Веселина огньовете пламтяха игриво. И турските, и руските войници и офицери се готвеха за мирна нощувка пред решителния изход от военното противопоставяне.

Сред студения нощен мрак белите пламъци на войнишките огньове светлееха като далечни снежни преспи в нощта, осветени от някакво невидимо слънчево озарение. Те горяха, без да угаснат чак до зори, и топлеха войниците по склоновете откъм двата бряга на реката, която ги разделяше до смърт.

Така е открай време. Само хората воюват и взаимно се сплашват с огън. Огньовете не воюват - те си намигват отдалече със своите палави пламъци като сияния от друг, по-разумен свят - сякаш си споделят дълбоки тайни, които са явни само за демоните на мировите пожари, при което еднакво гинат и виновни, и невинни.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

„Боят при Златарица може да се нарече наистина юнашки. Всички до един се държаха мъжествено”.

Ген.-лейтенант барон Делингсхаузен, командващ ХІ армейски корпус на Дунавската армия през 1877-1878 г.

Утрото на 24 ноември събуди с лъчезарни лъчи войниците от насрещните военни лагери. За разлика от предишните дъждовни дни, денят обещаваше да бъде слънчев. Но сърцата на войници и офицери откъм двата склона срещу река Веселина не се радваха на мекото есенно време. Очакваше ги един кървав ден, който за мнозина от тях можеше да стане ден последен.

Още от заранта руските войници, които преспаха на позицията на хребета Попово бърдо, дочуваха бойната канонада, която се разнасяше откъм село Миндя, което вчера беше превзето от турската войска. С голямо задоволство те научиха, че под общото командване на техния командир полковник Красовски двата батальона пехота и артилерия от Якутския полк са изтласкали противника на юг, преграждайки настъплението му към Мерданя и Златарица. Заедно с тях се сражавали и кавалеристите от четвърти ескадрон на хусарския Нарвски полк с командир полковник Пушкин, синът на великия руски поет Александър Пушкин.

По това време още по на юг, в горите между селата Миндя и Капиново, се намираше българската чета на войводата Панайот Хитов и охраняваше най-десния фланг на руската военна позиция.

Към пладне в село Мерданя пристигна нова руска войска, изпратена от генерал Малахов откъм Драгижево и Шереметя. Тя продължи към Попово бърдо и незабавно се присъдени към бойците на подполковник Мацкевич от Якутския полк по веригата на хребета откъм левия бряг на река Веселина. Още по на север, като продължение на руската позиция, вече беше разположен и големият български отряд под командването на Андрей Петречук. Заедно с него трескаво се готвеше за предстоящия бой и Дамяновата чета. По-наляво беше заела позиция четата на дядо Жельо войвода.

Само руското военно командване беше наясно за истинската действителност преди настоящото изключително важно стълкновение. На насрещния фронт по западния  склон на Чуката и в местността Газире, чак до широката падина между Могилата и Миндевските ливади, беше заела бойна позиция 10-12 000 турска войска, състояща се от пехота, артилерия, кавалерия, черкези и голям брой башибозук. Настъплението на тази огромна военна жива сила трябваше да бъде отразено от двойно по-малка по численост руска войска и български доброволци.

Очертаваха се две много важни направления за отбрана и контранастъпление на руските части. Надясно беше Миндевската позиция, а наляво - цялото пространство между Мерданя и Златарица.

На десния фланг боят започна по-рано. Някъде след пладне турската артилерия засили обстрела си към Миндя. Час по-късно руският команден пункт на хълма пред селото беше атакуван от черкези и низами. Срещу тях се вдигнаха на контраатака трите руски роти от 42-ри Якутски полк. Поведе ги командирът на батальон майор Емалаки. Уви, той беше сразен от вражеския огън.

По-късно Якутският полк отби втора турска атака и противникът беше принуден да отстъпи панически на юг през Миндевските ливади в посока към балканските проломи за Елена и Беброво. Преследвайки врага от Миндя до Равни дол и по-нататък на юг, Якутският полк достигна река Бързица на свечеряване, но получи заповед от командването да не я преминава, а да се окопае на западния бряг…

Едновременно с другите военни стълкновения още по пладне беше очертан левият фланг на руската позиция… Към три часа всичката налична артилерия на руската позиция от Миндя до Попово бърдо започна непрекъснат обстрел върху турските оръдия на Чуката и Газире. Скоро те бяха поразени и артилеристите отстъпиха към Златаришкия пролом на река Бързица, но турската пехота продължаваше боя. Той се разяряваше все повече и повече. Настървените противници напираха от двата склона към река Веселина. Всеки се стремеше към тъй нужната победа.

Към икиндия настана най-свирепият час на военното стълкновение. Барабаните на руските полкове гръмнаха за атака! Първи се втурнаха след своите развети бойни знамена войниците от 101-ви Пермски полк. Редници и офицери - неудържима лавина! Никой не пожали себе си. Всеки скочи до пояс в ледените води на мътната река. Пехота и кавалерия напредваше към противника. Артилерията го засипваше с ураганен огън. Втурна се и подкреплението от 102-ри Вятски полк. Не закъсняха и хусарите от Нарвския полк. Неудържимото руско „Ура” изплаши врага до смърт. Турските военни части се стъписаха. Побързаха да напуснат позициите си. Отстъпиха на изток и на юг. Тичешката спасяваха главите си, а не достойнството на своя главен пълководец генерал Сюлейман паша, установен с щаба си някъде край град Елена.

Настъплението на руската войска продължи устремно на изток. На свечеряване Златарица беше освободена повторно. Последните слънчеви лъчи на кървавия залез позлатяваха кръста на храма „Свети Николай Чудотворец”. Оттам гръмогласно ехтеше звънът на камбаната, както става по време на православния празник Възкресение Христово.

***

Една от многото битки в една от многото войни по света.

Реката, край двата бряга на която се разрази военната схватка, се задави от болка, помъчи се да изкрещи от мъка. Повърна кръв и избълбука: „Хора, спрете да се избивате! Пожалете децата си! Смилете се над потомците си! Те ще се срамуват да си спомнят за вашето безбожно кръвопролитие”.

Никой не я чуваше. Старите поробители бяха глухи оглушели. Новите освободители - още повече! Мъст за мъст! Ярост за ярост! „Зъб за зъб! Око за око!” /И по християнски, и по мюсюлмански./

Погинаха много люде. Все с мисъл, че защитават пътя към най-важната цел…

Само бреговете на разделителната река ще помнят навеки гръмовното ехо на свирепия кървав бой. Водата нищо не помни. Тя отдавна изтече към по-голямата река, после към още по-дълбоката река, още по-после към морето. Накрая един Господ я знае къде се изпари към облаците, за да им вдъхне нов живот.

Водата не мрази никого. Водата е майка на всичко живо. Само бреговете на реката разделят хората, за да сторят път на водата…

Вятърът - скитник и трубадур - се разплака от съжаление за поредното човешко кръвопролитие. Сълзите му се превърнаха в ситен дъжд и той зася обеднялото късче земя, където стана братоубийството, с висока надгробна трева, прошарена с бурен и диви цветя.

***

Неусетно минаха три тревожни дни.

Късно вечерта в Джелеповото кафене се събраха само няколко души. Някои от неговите постоянни посетители се бяха крили по плевници и мазета. Други бяха бягали със семействата си на запад към Мерданя и Драгижево на път за Лясковец и Търново. Трети бяха участвали с оръжие в ръка срещу башибозушки банди. Но те бяха малцина.

Всички приказваха тъй разгорещено, че едва ли някой чуваше другия. Над цялата гюрултия ехтеше пискливият глас на Рашкиния Гочо, който ръкомахаше с дългата си левачка.

- Сигурен съм, че пак генерал Радецки се е намесил в най-важния момент, както на връх Шипка! Лично той е командвал отдалече цялата битка на Попово бърдо! Не може никой друг да е, освен него!

- Приказваш си на ангро! - рече Кафеджията Калчо.

- На Нашия генерал и Цариград няма да му се опре! Хубаво ми помнете думата! - горещеше се Рашкиния Гочо.

Хабер си нямаше от военна тактика и стратегия, но нарочно превъзнасяше качествата на генерал Радецки, за да ядосва Джелепа. Пък той само сумтеше и се ядосваше, и се тюхкаше за ограбената стока от неговия дюкян, който по пладне беше нападнат от башибозуци. А Кафеджията Калчо от време на време усукваше своя бозав мустак, поглеждайки по кучешки гузно към Джелепа, сякаш че беше виновен за голямата му разсипия.

Събраните тук неколцина приказливи мъже са радваха на завръщането на руската войска, защото тя отново щеше да пази къщите и имота им. Те не си даваха ясна сметка, че този ноемврийски бой при хребета Попово бърдо стори нещо много по-значително от защитата на техните домове. Той прегради  твърде важното настъпление на османската войска към Търново и не му позволи да продължи към обсадения град Плевен с многохилядна армия.

***

Дамяновата чета беше заела място на височината Крушката за охрана на най-левия фланг на руската позиция в състава на българския доброволчески отряд под командването на Андрей Петречук. На тази полоса нямаше редовна турска войска. Отсреща бяха разположени за стрелба само башибозушки групи, събрани от Тузлушкия край. По-късно, когато се усили боят на хребета Попово бърдо, и започна решителната руска атака срещу турската позиция на хълма Чуката, българските доброволци атакуваха башибозуците.

В разгара на престрелката Дамян съзря наблизо пред себе си Ибрям Чакъра. Причерня му пред очите. Втурна се право срещу него, вдигнал своята сабя, готов да го разсече като зелка. Не сколаса да стигне читав до разбойника. Някой го простреля в лявото бедро. Той се олюля, но пак продължи да се тътри напред, ожесточен до безумие от злоба и ненавист. Падна на калната поляна, преди да е стигнал до целта си. А Чакъра едвам сега го забеляза. Не посегна да го простреля. Ухили се надменно и го блъсна в рамото с приклада на пушката си. Друг един непознат турчин го халоса по главата. И Дамян се изгуби в несвяст…

Свести го острата миризма на лекарства в руския превързочен пункт. Не знаеше колко време е бил безпаметен. Нито пък кой и как го е занесъл до там. Щом се пробуди от своя дълбок сън, първото нещо, което усети, беше докосването на грижовни женски ръце, които го превързваха с бинтове. „Диляна!” зарадва се той, но не побърза да отвори очи. Дощя му се да се поглези малко като болно дете сред милувките на своята обичлива майка. Детинската му преструвка не успя да трае дълго.

- Ой, голубчик! Ты проснулся! - сепна го весел женски глас и той прогледа. Много се изненада и разочарова. За него не се грижеше Диляна, а някаква непозната жена.

Насреща му се усмихваше с ласкав поглед една руска санитарка. Скоро научи, че се казва госпожа Кенинг. Пък тя повече не се задържа при него, втурна се да оказва първа медицинска помощ на други пострадали от куршуми и шрапнели.

След боя го закараха с една конска каруца заедно с двама ранени казаци в подвижния лазарет на Девета пехотна дивизия. Там той чу някои от руските войници да наричат непозната санитарка Пермската бариня. Научи, че била дъщеря и вдовица на офицери от 101-ви Пермски полк.  Узна още, че по време на стрелбата, тя, без да се бои за собствения си живот, под куршуми и шрапнели от артилерийски снаряди е помогнала на тридесет и четири ранени руски войници и български доброволци.

Още като го настаниха в лазарета, преди да е осъзнал къде се намира, над него се надвеси докторът капитан Егоров и нареди на една санитарка да го подготви за спешна операция. За да притъпи болката, Дамян предпочиташе да лежи със затворени очи, но някаква неземна сила го предизвика да погледне санитарката пред себе си. Изведнъж забрави всичките си болежки. „Диляна! Жива и здрава!” Стои пред него, облечена в сива рокля и лента с червен кръст върху ръката.

- Много ли те боли? - запита тя с такова притеснение, сякаш усещаше с цялата си снага неговата непоносима болка.

- Ще ми мине - рече Дамян с блеснал поглед и пак притвори очи, за да прикрие обзелото го неземно щастие.

Той сякаш се побоя да я гледа повече, да не би да развали магията на това тъй приятно усещане, че са заедно. От толкова време насам си го беше мечтал. А все не му се отдаваше случай. Пък сега му стана неудобно от своя неугледен вид - чувстваше бинтовате по главата си като унизителна бяла турска чалма.

- Не се плаши! Има и други като тебе - рече грижовно Диляна. - Чух, че само вчера от подвижните превързочни пунктове са докарани към осемстотин ранени, най-много пострадали имало откъм Елена.

Тя бързешком прихвана неговата лява ръка в китката, за да провери пулса му. Но дали чуваше нещо друго сред канонадата на сърцето си, обезумяло от щастие и тревога?! Стоеше изправена пред своя обичан Дамян и тайничко му се радваше. „Боже мили, благодаря ти, че не са ми го ударили по главата още по-лошо!”

Изведнъж сърчицето й подскочи! Сякаш затропка сватбена ръченица! Беше съгледала през разкопчаната му пазва, че на врата му виси герданче с мъниста и малка жълтичка. „Моето герданче! Носи го за талисман!” Тя припна към другите ранени, обезумяла от щастие.

След време капитан Егоров се поспря при Дамян, за да провери как е раната след операцията на бедрото му. Услужлива самарянка набързо развърза бинтовете не само от бедрото, а и от главата му.

- Няма страшно! Оправяш се! - рече високо капитанът. - Ти си юнак!

- Спасибо большое, Ваше благородие! - отвърна Дамян, поласкан от вниманието на непознатия руски лекар.

- О, ти говориш руски! - възхити се капитан Егоров.

Заприказваха се. От дума на дума Дамян каза, че е учил в Русия.

- Каня те на гости у дома с оня рошавия Тарльо от вашето село! - рече лекарят и се забърза да иде при други ранени.

След малко той пак намина при Дамян:

- Ти ще си починеш някой ден при мамаша, Демян! - каза весело Егоров и го потупа по рамото, сякаш раненият беше някой негов по-млад роден брат.

По-късно Диляна приближи Дамян, пък той побърза да й се похвали, че капитан Егоров му е станал приятел. И че лекарят го е поканил да му гостува в Русия след войната.

- Остави го този пияница! - рече сепнато Диляна и се врътна към съседното легло, където охкаше и пъшкаше друг бинтован войник.

На Дамян му стана криво от нейните троснати думи. Хич не я разбра защо приказва тъй сърдито за този приветлив доктор. Разсърди й се, че не се задържа още малко повече край него.

А как се заблуждаваше той, как се мамеше! Да имаше колай, Диляна цяла нощ и цял ден щеше да остане да бди над леглото му, ала беше война. Тя трябваше да се грижи за толкова други ранени мъже. Някои от тях умираха в нейните ръце. Гледаха я с такъв очакващ поглед, сякаш виждаха жива самодива или  светица, която ще ги съпроводи право в небесния Рай.

Да имаше как, тя нямаше да поднася на Дамян само горчиви прахове за цяр. Щеше да му надроби една хубава попара с прясно мляко, подсладена не само с пчелен мед, а и с нейната влюбена усмивка…

Наблизо някакъв тежко ранен войник бълнуваше: „Катюшка… милая…родная…”

Когато напускаше болничното легло, Дамян дълго се озърта да зърне Диляна, но не я откри никъде. „Сигурно е заминала някъде извън болницата”.

Беше уверен, че ако тя е наблизо, непременно щеше да го изпрати с усмивка и искрени благопожелания за скорошно оздравяване. И точно тогава той щеше да й каже колко много я харесва, и как му се иска още начаса те, двамата, да се оженят. Да загърбят ината на нейния баща Данко Джелепа. Да забравят проклетия разбойник Ибрям Чакъра. Да затъкнат устата на всички злобарски клюки в селото.

На сватбата щеше да покани за кум руския лекар Егоров. И щеше да помоли мъдрия отец Иван да ги венчае. Дамян все още не знаеше, че от вчера старият свещеник вече беше… царство му небесно. Нито пък, че за нищо на света Диляна нямаше да се съгласи да им кумува руският капитан Егоров…

Напразни мечти!..

На излизане Дамян се огледа любопитно наоколо. Войнишката навалица го изненада.

В лазарета беше оживено. В задния му двор имаше голям навес, над който се развяваше бяло знаме с червен кръст. По земята около навеса бяха наредени носилки с легнали върху тях ранени войници, покрити с техните поизмачкани шинели. Всички бяха в необичаен вид. Едни с превързана ръка, която виси на превръзка, прехвърлена през шията, други - с бинтована глава или крак. По-леко ранените седяха на голата земя или стърчаха лениво, подпрени на стената, подхвърляйки помежду си войнишки шеги.

Край пострадалите щъкаха насам-натам милосърдни сестри със сиви рокли, бял капишон на главата и превръзка с червен кръст върху ръкава. Към навеса непрекъснато пристигаха коли. В тях качваха по двама-трима тежко ранени и набързо излизаха в предния двор.

Наоколо беше пълно с всякакви войници и офицери, но всички приказваха помежду си тихо. От време на време в двора се извисяваше само гласът на дежурния доктор, който извикваше името на поредния ранен за евакуиране към лагера на военния обоз в Търново…

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Златарица повторно беше освободена в четвъртък вечерта, няма и два дена след превземането й от турска войска и башибозушки банди, но изплашеното население, което беше забягнало с коли и пеша към Лясковец, Горна Оряховица и Търново, се завърна по домовете си чак в събота и неделя. Малцина семейства не бяха пострадали от грабежа на нашествениците. Всички окайваха покойния отец Иван, баба Анастасия от черквата и още други убити селяни.

В последвалата седмица ден подир ден животът в селото постепенно се съвземаше от разбойническото вероломство. Тъй тревата на горска поляна се възражда из пепелта след опустошителен пожар. В Джелеповото кафене пак започнаха да се събират неговите постоянни посетители. И Кафеджията Калчо пак бързаше да ги обслужи не по задължение, а като за награда, че са почели и уважили баш неговия чорбаджия Данко Джелепа.

Рашкиния Гочо пак хвалеше руските войници, сякаш сам е бил на хребета Попово бърдо и край река Веселина, когато стана големият бой:

- На позицията пред Миндя убиват коня на майор Вознесенски. Като пада, той си чупи лявата ръка, охлузва си и челото, ама пак размахва гола сабя и продължава да води атаката на пехотата. Спрял да го превържат чак когато прогонват черкезите от заетата им позиция.

Куция Райчо побърза да добави туй, което вече бяха приказвали предната вечер:

- Превързала го госпожа Кенинг, Пермската бариня.

- Ох, как ми се ще и мене да ме изцери една такава засукана самарянка! - майтапчийски го прекъсна седящият до него Цанко Щърка, брадясал като калугер. Той по-рядко се весваше в това кафене. Хем беше беден като манастирски мишок, хем беше стиснат, стиснат, че чак скърцаше от стипцалък.

- Ти пък много се изсилваш, бако! - клъцна го като зелена краставица за мезе на ракията си Рашкиния Гочо. - Не си ли видиш тричавия задник, ами си точиш калъчката за офицерска вдовичка.

- Като си бил толкоз ербап, защо не се записа доброволец в четата на Дамян Попчето? - затисна го и Кафеджията Калчо. - Ама ти нямаш здраво дупе да се изтъпанчиш срещу черкезите и башибозуците.

- Когато бастисаха селото, ти едвам сколаса да се мушнеш в сламата на плевника си като някой дърт плъшок - присмя му се и Джелепа. Тази вечер той беше на кеф, а не както предишната седмица.

В селото се чуваше, че и Джелеповата Диляна се е проявила много смело като санитарка в медицинския пункт по време на боя при Попово бърдо. Рашкиния Гочо го сърбеше езикът да каже добра дума и за нея, но не посмяваше да чопли раната на Джелепа. Затуй пак се помъчи да надвика всички:

- Какво знаете вие!  Един руски барабанчик го раняват първо в крака, после право в дясната китка, ама той не спира да чука полковия барабан. Боли го, ама той стиска зъби да не завие от болка като претрепано куче и пак бие барабана с лявата си ръка. Иначе, като нищо пропада атаката на ротата!

- Той и друг път проявявал такъв героизъм. Затуй го наградили с два ордена! - побърза да добави Кафеджията Калчо, за да покаже, че туй вече са го приказвали няколко вечери.

- От Пермския полк повече от трийсетина ранени пехотинци не напускат бойното поле! И от Якутския полк не са по-малко ранените, дето продължават докрай боя! - приказваше и ръкомахаше с костеливата си левачка Рашкиния Гочо.

- Ама подир боя началствата на полковете се видели в чудо откъде да набавят толкоз много ордени, за да наградят всички герои - подвикна геройски Кафеджията Калчо.

Той, ако не беше скаран с писмото и четмото, можеше да напише цяла кондика за военните боеве край селото. Вече чуваше някои от тези истории за кой ли път. И пак му беше приятно да ги слуша. Мислеше си: „По-добре да приказваме за такива неща, отколкото да предъвкваме старите махленски сплетни и кавги за синори на ниви и бахчи.”

Този път Рашкиния Гочо позамълча само колкото да отпие един юнашки гълток от чашата си. И пак извиси дрезгавия си глас като прегракнал пискун на гайда:

- На един казак му засяда куршум в челото, ама не в сляпото око, защото иначе щял да гиберяса начаса. Той хич не се плаши. Вади го като трънче от петата си. Превързва главата си с носна кърпа като крива чалма. И пак напред! Прегазва като локва реката при Стражки брод и пак в атака на щик! Чак до нашето село стига тъй. Хич не му идва на ум да се гевези и да търси доктори и милосърдни сестри.

После приказката се прехвърли към героизма на българските доброволци в отряда на руснака Андрей Петречук. За четата на Панайот Хитов. За четата на дядо Жельо войвода.

Рашкиния Гочо размаха пак ръка, сякаш държеше невидима сабя, лека като перце от опашка на петел:

- Аз пак ви думам. Всичкият майсторлък на битката идва от генерал Малахов и полковник Красовски, командира на нашия полк, Якутския. Ако не бяха те, черкезинът току виж прецапал Капиновската река и търтил към Търново. И после иди, че го спри! Чак в Плевен можеше да стигне.

- Тъй е, тъй - подкрепиха го многозначително няколко гласа…

Неусетно стана дума и за Дамяновата чета.

- Дамян Попчето го раняват първом в крака, а после и в главата, ама той се държи като истински мъж! - Рашкиния Гочо много харесваше сина на своя починал приятел и затуй не пропускаше сгода да го похвали, когато стане дума за момчето. - В лазарета как ли не го задържали за още някой ден, ама той: не! Вика им на докторите: как мога аз да се излежавам тука като рязан турчин, когато другарите ми се бият с башибозука.

- Вече се бил завърнал в четата си - добави Куция Райчо. - Понакуцвал и той като мене, ама хич не се предавал. Младо, яко момче! Как ще озаптиш такава хала в лечебница?!

Рашкиния Гочо побърза да разкраси приказката. Сякаш я преметна като дългата опашка на лисица, подгонена от ловджийски кучета. Нарочно го правеше, за да ядоса Джелепа:

- Баш тъй, я! Аз нали ви думам: Дамян е огън момче! Вие не знам дали си спомняте как в една дълга битка с башибозука край Рамазан махала в Бебровския пролом барабар с казаците участваха и четирийсет наши доброволци.

- Спомняме си, как да не си го спомняме - измрънка Кафеджията Калчо, сякаш се помъчи да среже опашката на приказката.

- С тях беше и Дамяновата чета - продължи още по-разпалено Рашкиния Гочо. - За проявената храброст командирът на Якутския полк наградил Дамян Попчето и братовчед му Косьо Комина с нови скорострелни пушки и руски казашки саби.

- Заслужават ги момчетата! - рече Цанко Щърка, ухилен до уши, сякаш че самият той е смелчагата, на когото са подарили руско оръжие.

Данко Джелепа се преструваше, че мисли за нещо свое, по-важно от всичко друго, дето се приказва тука. Бърчеше чело, сумтеше и седеше на стола си като на ръбест камък. „Дамян тук, Дамян там. Стига с туй Попче, бе! Няма ли други оперени младоци в туй село?!” Той се косеше от яд, но не зяпваше да продума. Сякаш на езика му беше излязла пришка от подлютен врял курбан. И тази досадна пришка беше той, Дамян, който сигурно си точи зъбите да захапе тлъста хапка от неговите богатства.

Хич не му беше на кеф да слуша как захвалят на голтака Дамян Попчето, дето размъти главата на щерка му. Нали само заради него Диляна избяга от къщи. Никак не й беше прилика на нея да хукне по болници, санитарка да става за ранените руски войници. Не дай Боже, нещо лошо да й се случи! Дано по-скоро да й увре главата, че да си се прибере жива и здрава вкъщи. Пък тогаз може и да склони да се задоми за Дуньо… Сепна се! Знаеше я колко е непреклонна Диляна, щом веднъж си е навила нещо на пръста и е вирнала носле.

Кафеджията Калчо беше сигурен, че похвалната приказка за Дамян Попчето хич не допада на Джелепа. Побърза да я прекъсне, сякаш отхапа връхчето на люта чушка само с предните си зъби:

- Жалко за толкоз много погинали момчета! - рече тъжно той. - Само в тази битка край нашето село били убити сто четирийсет и три войници и шест офицери. А ранените били повече от двеста.

- Най-много ми е мъчно за майор Емалаки от нашия полк - рече високо Рашкиния Гочо.

Разговорката стигна и до някои от зверствата на турската войска и башибозуците. Споменаваха се имената на доста местни башибозушки главатари…

Кафеджията Калчо подкани развеселените мъжаги:

- Хайде, юнаци! Време е да скончваме. И утре е ден. Пак сте ми добре довтасали!.. - рече уморено той, както всяка вечер по това време, и току извиси дебелия си глас, ухилен до уши: - Ей, хора, и мислете за Никулден! Ха да видим таз година кой от вас ще си покаже тука майсторлъка с един хубав рибник! Виното от мене бакшиш!

- Мислим, мислим - отвърнаха нестройно няколко гласа като на шега.

На излизане из вратата на кафенето Цанко Щърка се поспъна в прага и залитна, но не падна, а подвикна кресливо, сякаш край себе си имаше само оглушели хора:

- Ха да видим кой ще се накваси в реката! Сухо дупе риба не яде. И срам булка не краде… Хи-хи-хи…

Май доста се беше понаквасил с препечена грозданка.

Пък Рашкиния Гочо го подкачи:

- Вървиш като сляп кон през гробища.

Той понякога нарочно си правеше кеф да го черпи. После му гледаше сеира чак докато се приберат до къщите си. След туй дълго време го майтапеше. Щърка хич не му се сърдеше. Те бяха не само съседи, а и приятели още от детинство, когато заедно опустошаваха ранните череши из чуждите лозя край селото…

Много трудно е да се разкаже какво юнашко въодушевление беше настанало в Джелеповото кафене няколко вечери по-късно, когато се разчу вестта, че на 28 ноември /10 декември, нов стил/ руската войска вече е превзела отдавна обсадения град Плевен с многохилядната армия на генерал Осман паша…

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Макар че есента беше студена, тази година първият сняг падна доста късно, на 5 декември. По това време при Златарица беше струпана доста руска войска от няколко полка. Биваците им бяха все край селото. Към тази войска се прибавяше и българският жандармски отряд, командван от старши унтер офицера Андрей Петречук. Той наброяваше към 350 души в няколко чети и едната от тях беше предвождана от Дамян Попчето.

Според главното командване всички поверителни сведения за разположението на военните части сигурно трябваше да се пазят в пълна тайна, но за посетителите на Джелеповото кафене те се научаваха по незнайни пътища още на деня и дълго-дълго се разнищваха.

Така стана и тази вечер. Сега приказката беше за 13-ти хусарски Нарвски полк с командир полковник Пушкин. Пръв я подхвана Кафеджията Калчо, поприглаждайки с палец и показалец бозавия си мустак, сякаш току-що беше сръбнал лъжица гореща бобена чорба:

- Вчера сутринта хусарите потеглили от село Джулюница, стигнали Дурнадере и продължили нагоре все по Бебровската река. Имали кратки престрелки с башибозука, ама набързо го прогонили из гората. - Той позамълча, за да се увери, че всички го слушат, и пак приглади мустака си. - А когато пристигнали в Беброво, цялото село било в димящи пепелища и смърдяло на леш.

- Язък за барута! - въздъхна Цанко Щърка и се прозя сънливо. Зяпаше като голям шаран, изхвърлен на сухия пясък край ниския бряг на река Бързица.

- И аз ги видях! - похвали се Рашкиния Гочо, сякаш държеше в ръка нажежен гвоздей и бързаше да го забие. - Един разезд хусари мина покрай моята бахча. Командирът им спря да ме поздрави. Както си е на коня, аз му подавам паница червено вино: „Пий, братушка, да се стоплиш!” Пък офицерът се смее: „Друг път! Бързаме!”  - Той хич не беше сигурен дали конниците, които беше видял през деня, са от споменатия полк, но държеше да се покаже, че нищо в тази война не може да убегне от неговия поглед.

В разговора се намесиха и други мъже. Накрая се стигна до спречкване между Данко Джелепа и Рашкиния Гочо. То не изненада никого. На тях често им се случваше да спорят за какво ли не. Хем не можеха да си търпят приказките един на друг, хем нарочно се търсеха, за да се счепкат и никой да не отстъпи. Сякаш, ако не се дърлеха тъй в кафенето, когато се завърнеха вкъщи, нямаше да им се услади хапката на софрата…

***

Наоколо всичко беше в бяло. Толкоз бяло, че свят ти се вие! Сякаш неусетно си навлязъл в огромна пещера, издълбана в гигантска снежна пряспа, затрупала всичко наоколо.

Пухкавият сняг покриваше като с леко сребристо платно цялата околност край планинската река. Студът белееше на вълма по клонките на всички умърлушени дървета. - Сякаш зимният вятър беше полепил по тях късчета добре разчепкан памук, издухан из строшените прозорци на изоставени селски къщи. Пък звънките парчета от стъклата бяха изхвърчали чак в близката река. Посегнеш ли да ги прегазиш, ще те изпокълцат като остри ножове, старателно наточени като за Коледа.

Само тук-там по бялото платно над горските поляни се червенееха алените плодове на високи шипкови храсти. Отдалече те изглеждаха на кървави петна, разпръскани по земята след жестоки схватки на гладни лисици с премръзнали яребици. В онзи час съдбовен жив човек нямало наблизо. Никой не чул жалния крясък на волните птици. Никой не посегнал да ги спаси от хищните зъби и нокти на зверовете. Наблизо нямало хора. Затуй наоколо се разхвърчала толкоз много бяла перушина…

Навсякъде пред погледа грееше само скреж и скреж! Блясък. Очите ти изгаря този пламък! Душата ти ще избоде като сълза от жал за всичко, което си изгубил под снеговете на живота си.

***

В средата на декември времето се беше позатоплило за ден-два. Ала в събота, като заваля един сняг, като духна една виелица - да не си навън, и куче да си! Три дена и три нощи не кандиса да вали! Снегът затрупа всички пътища и пътеки в посока за към Беброво, които войниците бяха разчистили с неимоверни усилия на волята си. Налагаше се дълбокият сняг да се разрине отново.

Лед скова всичко! Дето се вика, студът дърво и камък цепи, ама войник да не си на фронта!

Връщане няма! Командването на руския щаб беше решило заплануваната атака за прочистване на Бебровския пролом да не се отлага при никакви условия.

След като направи преход от няколко часа, отрядът се установи за нощувка на позиция пред Чаталдере. Той атакува башибозуците още в девет часа заранта. Въпреки ранния зимен час, те не бяха изненадани. Види се, имаха твърде добро разузнаване.

Бойците от Дамяновата чета току потропваха в снега с тежките си руски ботуши и подухваха в шепи, за да постоплят премръзналите си ръце. Сипеха пиперлия закани към противниковата позиция.

- Днес е Игнажден. Хубаво ще ги полазим ние башибозуците по нашенския обичай! - пошегува се Дамян Попчето. - Никога повече няма да посмеят да ни се пречкат!

- Най-много имам зъб на Ибрям Чакъра! - закани се Косьо Комина. - Само да ми се мерне пред окото той!

- Той може и да не е тука сега. Него най-често го търси край родното му село. Там върлува той като вълк край бърлогата си. Нека сега да прогоним тукашния башибозук. По-сетне ще му дойде редът и на него. - Тъй рече Дамян, уж спокойно, пък всички знаеха, че баш той най-много му имаше зъб на Чакъра.

Престрелката започна хилаво, като за сутрешно раздухване на задрямала жарава пред ковашки мях край железарска наковалня. Скоро огънят се разгорещи и запламтя. С малки затихвания продължи през целия ден. Българите бяха на левия фланг. Заедно с руските разузнавачи те овладяха горната махала на селото. А трите роти атакуваха долния му край до самата река.

Къде беше слънцето в този сребърен час?! Къде се криеше то като срамежливо момиче зад прозорец? Нима се плашеше да погледне света в очите? Нима се срамуваше то от деянията на зверове и хора?!

Изведнъж, като из самия ад, сред сребърната шир долитаха черни гарвани. Какво ли диреха те из бялналата пустош? Какъв ли дребен дивеч дебнеха сред зимата?

Високо в схлупените небеса - над горите, над дерета и бърда - ненаситни лешояди диреха курбани. Те виеха мъртвешки танц по небесната ледена пързалка, готови да се стрелнат с нокти и клюнове към поредната си жертва - жива и нежива. Пищяха те като свирепи зурни на фанатици, хукнали за кървав празник. Спиралите на техните колелета не бяха като слънчеви нимби на християнски светци, а като кръгли прагове на земни адове. Един Господ ги знаеше какво вещаеха те на всичките хорски езици - мир или ненавист…

Беше нерадостен ден. С нерадостен студ. С нерадостен скреж.

Над цялата околност блестеше красива студена нерадост. И всичко навяваше скръб за погиналото време, отредено за всемирна любов. А не за омраза.

Нима човекът е създаден за насилие над чужди и за вероломство над ближни?! Кога светът ще проумее, че кръвта човешка не е храна за лешояди, нито е зоб за гарги, вместо зрели плодове на горски шипки сред снеговете?!

На свечеряване башибозуците прекратиха стрелбата и отстъпиха. Част от тях се окопаха по близките гористи стръмнини край десния бряг на реката. Явно имаха заповед да продължават да бранят прохода. А когато се стъмни повече, друга група турци подкараха на юг по речния пролом големи стада от волове, овце, кози и друг добитък…

Руснаци и българи останаха да нощуват на заетите позиции пред селото. Студената нощ премина бавно. Огньовете горяха чак до заранта.

Сутринта руската атака отново се поднови. Три роти под командването на майор Вознесенски нападаха противника на десния бряг на реката и го изтикваха в гористите склонове на изток и север. Накрая те достигнаха до село Дурнадере и го превзеха.

В същото време българският отряд атакуваше на юг и успя да завземе Доспатли. Така Дамяновата чета нямаше как да потърси бандата на Ибрям Чакъра около родното му село. Боят приключи малко след пладне. Целият Бебровски пролом покрай река Каменица беше прочистен от башибозушки банди.

Следващата сутрин се получи заповед от руския щаб батальонът да се завърне в Златарица, за да се подготви за решителното настъпление към Беброво и Стара река. На заетата позиция остана само една охранителна руска рота и целият български отряд.

Ох, каква радост беше за младите бойци няколко дена по-късно! За проявен героизъм в наказателната операция по Игнажден щабът на Якутския полк отличи не само свои офицери и войници, а и най-смелите български доброволци.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

На двайсет и девети декември по целия военен фронт от Чаиркьой, Кадъкьой и Кесарево до Беброво на предните руски позиции пристигнаха турски парламентьори с бели знамена с предложение за примирие. Руските командири не бяха получили съответна заповед и следващия ден върнаха без никакво насилие парламентьорите към техните части, откъдето бяха изпратени. Зима, не зима, Главното руско командване нямаше намерение да прекратява военните действия нито в този участък на фронта, нито на други позиции.

Пак същия ден, към полунощ, след дълъг преход Якутският полк се завърна в Златарица, за да смени Селенгинския полк, който следващата заран окончателно напусна селото и се отправи на юг за настъпление към Беброво и Котел.

Вечерта на трийсет и първи декември полковник Красовски събра офицерите от полка на тържество в салона на класното училище в черковния двор, което се ползваше и за читалище. Радостни и въодушевени, офицерите празнуваха по руски. Вдигаха наздравица след наздравица не само за посрещането на Новата 1878 година, а за прослава на руското оръжие и за скорошната победа във войната. Разбира се, най-възторжени бяха пожеланията за здравето на руския император Александър Втори. Сред празнуващите офицери се веселяха и поканените старейшини от общината. Тук бяха и свещениците на селото. В полунощ черковната камбана проехтя тържествено като за голям християнски празник…

***

Беше изминала само една седмица от януари и полковник Красовски получи заповед 42-ри Якутски пехотен полк да напусне селото, за да се включи в състава на голям военен отряд за решително настъпление на юг през Беброво и оттам на изток към Стеврек и Османпазар. Към полка по това време бяха придадени една дружина българско опълчение от втори набор, един ескадрон от 13-ти хусарски Нарвски полк с полкови командир полковник Пушкин, и 5-та батарея  от Единадесета артилерийска бригада.

Вторник, десети януари, беше студен и мрачен ден. В осем часа сутринта целият руски отряд в Златарица, заедно с придадените към него други военни подразделения и български опълченци, беше построен в походен ред от полковник Мацкевич на ливадите в южния край на селото при изхода към град Елена. Тук бяха излезли много мъже, жени, деца, за да изпратят Якутския полк. Той с малки прекъсвания пребиваваше в селото още от месец септември миналата година. Полковата музика свиреше маршове. Свещениците отслужиха молебен за успешен изход на настъплението срещу противника.

През цялото време докато изпращаха военния отряд, Дамян Попчето дълго се взираше към обоза на полка. Там бяха приготвени за поход четири талиги, вместо лазаретни линейки, и една с медикаменти. До тях в друга каруца бяха настанени четири милосърдни сестри, облечени в сиви рокли, с бял капишон на главата и превръзка с червен кръст върху ръката. Много му се щеше сред младите жени да открие лицето на Диляна. „По-добре, че не тръгва с тях! - рече си наум. - Може да е решила вече да се прибере вкъщи. - Той знаеше, че тя не се води на подчинение на Якутския полк, но му се щеше да я зърне наблизо. Много му се щеше!..

Тази заран щабът на полка остана в класното училище, където беше настанен за пребиваване, но след пет дни и той се изнесе и потегли на юг, за да преследва отстъпващия враг.

В освободеното село не остана никаква руска войска. Охраната на реда и спокойствието в околните селища беше поверена на местната жандармерия, в която бяха подбрани все млади мъже. Сред тях се включиха и някои младежи от Дамяновата чета, заедно със своя водач. На изпроводяк старши унтер офицер Андрей Петречук подари на Дамян за спомен един малък компас. Той много му се зарадва. Навсякъде го показваше и непременно подчертаваше с гордост точно от кой руснак има такъв скъп подарък.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Наскоро след като руската войска напусна Златарица, един ден рано сутринта Ибрям Чакъра влезе самичък в магазина на Данко Джелепа. Стори го спокойно и уверено. Така беше правил от години наред преди войната, първом като придружител на баща си, пък по-после и насаме, когато джелепинът почина. Осман Чакъра и Данко Джелепа въртяха добра търговия с добитък за клане и кожи по всички махали на изток от река Каменица, та чак до Стеврек, и още по-нататък из балкана. Младият Чакър знаеше, че новата власт го дири, за да го съди, но се надяваше, че старият дост на баща му ще го защити.

Данко Джелепа стоеше сам в дюкяна си. Беше изпратил навън продавача за някаква стока. Той дори не отвърна на добродушния свойски поздрав на влезлия млад мъжага. Посрещна го враждебно, свъсил своите рунтави черни вежди, готов да го захапе на кръв като зло куче на синджир:

- Що дириш в моя дюкян? Малко ли золуми стори? - сръфа го той с тежкия си прегракнал глас. - Сгащят ли те жандармите, бесилото не ти мърда! По-скоро се махай от тука, да не станеш зян пред очите ми!

Чакъра не се стресна от злъчните думи. Взе ги за човешка загриженост и предупреждение.

- Знам много добре, но съвестта ми е чиста. Тук съм роден и тук ще умра, при гробовете на моя баща и на моя дядо. Аз срещу българин не съм посягал на кръв. Гърмях само срещу казаци…

- Ти срам нямаш ли, бе?! - прекъсна го Джелепа, свил в юмрук  широката си длан. Гледаше го сърдито. Аха, да го срита като досадно паленце, което се умилква и се мъчи да близне ръката на стопанина си, когото не е виждало отдавна.

- Какъв срам бе, чорбаджи Данко?! И ти ли ми дириш карез?! Аз идвам при тебе хем за помощ, хем да продължим стария алъш-вериш, дето ми остана още от баща ми. Нали с него имахте хубав достлук.

Ибрям Чакъра гледаше Джелепа право в лицето със своите открити светли очи. В погледа му се четяха само честни намерения. Не криеше своето слисване, че домакинът го посреща тъй на нож, както никога не е бивало преди войната.

- Хич да не си продумал за нов достлук! - сряза го Джелепа още по-ядосано. - Не ща да те погледна повече! Как не те догреша да налетиш баш на моята щерка Диляна?!

- Сакън! Не думай, чорбаджи Данко! За хаир го сторих. Опазих я от моите хаирсъзи. Баш те щяха да я бастисат още начаса. Каквато е хубавица, всички до един щяха да се изредят да я побарнат. Те хич не си поплюват!

Данко Джелепа гледаше неканения посетител настръхнало, кръвнишки. Едва го търпеше пред себе си. По-скоро да се маха от очите му, че ще вземе да го гръмне, да сложи грях на душата си.

- Ти защо посегна на честта на момичето ми! Орезили го пред цяло село. Вече не смея да погледна в очите никакви богати сватове.

Очите на Джелепа искряха от гняв, не вещаеха нищо добро. В тях нямаше и капчица от някогашното добродушие и бащинско снизхождение към момчето на стария му приятел Осман Чакъра.

- Ама ти за пезевенк ли ме вземаш, чорбаджи Данко?! - Лицето на Ибрям Чакъра посиня от яд и безпомощност. Сините му очи съвсем се облещиха. Той разпери треперещи ръце и току ги притисна към гърдите си: - Повярвай ми! Аз съм честен мъж, нямам адет да посягам на женската челяд на моите приятели.

- Как да ти повярвам аз на тебе?! Ти си друга вяра - кипеше от гняв Джелепа. Не знаеше как по-злобно да се скара на младия турчин. Изведнъж отсече: - Щом си мъж, закълни се пред твоя Аллах, че не си посегнал на честта на щерка ми! Ха да те видя сега, що за мъж си ти или някакъв разгащен хашлак!

- Лоша дума не се забравя и на другия свят. Аз тебе те имах за близък приятел на баща ми. За помощ дойдох при тебе, пък ти… - изрече бавно Ибрям Чакъра с втрещени очи и добави бързешката: - Туй е моят Аллах! - Дръпна из пояса си голям лъскав пищов и мигом го опря в своето дясно слепоочие.

Гръмотевица от ясно небе!

Данко Джелепа онемя от слисване. Стори му се, че някоя капка кръв го опръска по челото. Изтри я с погнуса. И пак не повярва на турчина.

Българска му работа. А нали вече войната беше свършила?!

Джелепа се втурна през вратата навън, за да подири някой чирак да разчисти магазина. Студеното прихлупено небе откъм слънцето излъхваше изпод своя капак червена топлина - нажежена пара из устата на селска пещ с цяло агне за курбан…

- Увий този леш в една черга и го скрий някъде да го не вижда никой! - заповяда сърдито на слисания чирак. - Довечера ще видим къде да го дяваме.

Чиракът се зае да върши нареденото. Още не беше почистил кръвта от дъсчения под и Джелепа му нареди сърдито:

- Калчо да дойде тук! По-скоро! Не се мотай като муха без глава! Тичай да го доведеш!

След малко Кафеджията влезе бързешката и се поклони услужливо:

- Викал си ме…

- Викам те, я! Защо се бавиш? - пресрещна го Джелепа, свъсен и недоволен. - Тука стана една… Турчето Ибрям Чакъра се гръмна пред очите ми. Думай сега, що да сторим!

Калчо Кафеджията се втрещи:

- Де го?

- Скрихме го! Смятам довечера да го закопаем в кьошето на градината.

- Сакън! В градината си човек не бива и куче да закопава, камо ли убит турчин!

Джелепа продължаваше да се почесва по врата, сякаш го беше парнал някой отровен паяк. Пък Кафеджията добави:

- Ще вземе да вампиряса. Сетне няма да можеш да излезеш повънка и в най-голямата месечина. Плати на двама цигани нощеска да го заровят в турските гробища.

- Не! Защо да плащам бадева на цигани? Ти и чиракът ще го махнете от главата ми! Хич не се помайвай! Тичай сега в кафенето! И никому дума! Само да гъкнете на някого, утрепах ви после!

- Гроб съм! - рече угоднически Калчо Кафеджията, превит към шишкавия си корем като че крепи поднос с препълнени горещи чаши.

Втурна се навън. „Утрепал човека, сега аз да му пера кирливите ризи на него. За пари го е сторил. Джелепа за едни златни пендари и брат си не пожали навремето…”

През целия ден Данко Джелепа беше отнесен. Хората му приказваха, пък той ги гледаше кахърно и не отдумваше, сякаш дремеше с отворени очи и сънуваше кошмар. Ушите му клепнали, краката му вдървени - като магаре на мост, което колкото и да го пердашат, не ще да помръдне ни напред, ни назад.

Надвечер не изтрая. Отиде при началника на жандармите. В стаята се случи и Дамян Попчето. Разказа им всичко, както се беше случило. Нищо не скри. Пък те хич и не се преструваха, че не му хващат вяра. Най-много го беше яд на Дамян. „Настръхнал като пуяк! Присмива ми се, голтакът му с голтак. Сигурно точи зъби за богатството ми. Ама няма да го огрее. Кръв ще пропикая, ама щерка си няма да му харижа.”

- Нямай кахър, чорбаджи Данко! - рече с пепеляво лице старшията. - Ние ще го погребем разбойника още сега. Ти изпълни своя патриотичен дълг към България.

- Орден заслужаваш ти, господине, златен орден! - рече Дамян покровителствено, сякаш аха щеше да пресегне да потупа по рамото приведения мъж.

- Вече съвестта ми е чиста - продума сухо Джелепа и се оттегли заднешком към вратата, като че не сварваше да се повие от вцепенение и обида.

Дамян Попчето го следеше със съжаление. „Хем лъже, хем не смее да се обърне като хората. Прилича на вълк единак с дебел врат.”

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Мълвата за убийството на Ибрям Чакъра в дюкяна на Данко Джелепа развълнува цялото село. Къде ли не се приказваше за това?! Ала най-много се разчепкваше тази случка по кафенетата.

И никой не хващаше вяра на оправданията на Джелепа, че Ибрям Чакъра самичък се е гръмнал. Защо ще го прави? И то баш в неговия дюкян. Малко ли му е кърът наоколо?..

Един казваше:

- Знам го аз Данко Джелепа, че за пари всичко ще стори. Ама не да ги открадне, а да ги припечели.

Друг добавяше:

- На чуждо той не посяга, пък и своето бадева не дава.

Трети продумваше:

- Той е много покрит въглен. Ако не го барат, никому зло не прави. Ама само му посегни! Хубавичко ще се опариш. Направо ще се изгориш до кокал!

Така беше и в Джелеповото кафене.

Тъй мълвяха мъжете, докато го нямаше чорбаджията. Влезеше ли той, изчакваха го да седне мълчешката и току започваха да предъвкват пак старите приказки за войната. Какво е било досега. Какво ще бъде от тук насетне.

Излезеше ли Джелепа, за да иде да нагледа дюкяна си, отново се подхващаше старата приказка за убийството на Ибрям Чакъра…

Ей на, и тази вечер пак стана същото. Докато Данко Джелепа беше в кафенето и мълчеше, сякаш го глождеше нова пришка на езика, мъжете приказваха за онова време, когато край пътищата ставаха нападенията на башибозушките банди. Но щом той си тръгна тежко-тежко и бавно притвори външната врата, още зад гърба му Кафеджията Калчо рече:

- Джелепа не може да е гръмнал Чакъра, дори и заради похищението на щерка си. Той за децата си в огъня ще влезе с голи ръце, ама чак пък да посегне да убие някого, хич не ми се вярва. Той не е такъв човек.

- И мене, ако питаш, турчето не го е гръмнал Джелепа. Някой друг е намесен тука, ама работата се потулва нарочно - поясни Рашкиния Гочо. Той винаги теглеше нещата само на своя кантар и на всяка цена се стараеше да убеди другите на своето. Беше устат и за трима. Също като майка си баба Рашка.

- Кой пък си няма друга работа, че ще дойде баш тук, в дюкяна на Джелепа, да убива турчето? Малко ли кър има навънка! - каза високо с пискливия си глас съсухреният брадясал Цанко Щърка, ръкомахайки.

Той беше не само висок и суховат, ами и проклет като лютите чушлета, дето ги отглеждаше всяко лято в своята малка бахча. Само в кафето си не притуряше счукана чушка. И току твърдеше: „Аз на чуждата чушка вяра не хващам. От моето люто няма по-сладко!”

Пък Рашкиния Гочо продължи на своето:

- Аз пък ви думам, че тука се е върнал някой казак и му е видял сметката на Чакъра. Тука го сварил, тука му теглил фишека. Може Нашия генерал да му е наредил да го търси под дърво и камък за золумите, дето вършеше на казаците по онуй време, когато те бяха по нашия край.

- Айде бе! Той, Нашия генерал, си няма друга работа, че ще вземе да се занимава с някакъв си кокошкар като Ибрям Чакъра! - засмя се подигравателно Кафеджията Калчо.

- Ти на мене не ми ги приказвай таквиз! - ядоса се Рашкиния Гочо. - Нашия генерал има хора навсякъде, дето му донасят кое-що. Ти не го знаеш колко е потаен той. Нали видя как се спусна в нашето село като орел от небесата, свърши си важната работа за една вечер, и дим да го няма!

Той нарочно все подхващаше приказка за генерал Радецки, хем, защото го смяташе за най-великия руски генерал, хем, за да ядосва Джелепа. Макар че сега чорбаджията го нямаше в кафенето, беше сигурен, че Кафеджията Калчо ще му разкаже какво са си приказвали постоянните посетители.

Цанко Щърка току рече:

- Аз пък ти думам на тебе, Гочо, че тук има друго нещо. Навремето бащата на турчето, старият Чакър, си имаше алъш-вериш с Джелепа. Сигурно са останали някои сметки за уреждане. Дошло е турчето да си дири парата, пък нашият човек: бум с пищова!

- Ти чуваш ли се какви ги бръщолевиш? - кресна ядосано Кафеджията Калчо. Беше готов да се нахвърли на бой срещу такава лоша приказка за чорбаджията си.

Рашкиния Гочо извиси глас, сякаш не е чул приказката на другите мъже:

- Ти мене слушай, какво ти думам аз! Някой казак има намесен в таз работа и туй то! Руснаците на никого не прощават току тъй…

- Станало е изневиделица! - прекъсна го Цанко Щърка. - Чакъра извадил пищов към Джелепа, ама нашият човек скокнал насреща му, грабнал му пищова и бум в главата! От зор го е сторил, ама си спасил своята кожа! Зорът е голяма беля! Туй ви думам аз.

- Един Господ знае какво е станало. - Кафеджията Калчо беше много затруднен. Чудеше се как да защитава Джелепа от хорските обвинения.

Рашкиния Гочо се почеса зад ухото по дългия вълнясал врат и започна мъдро:

- Навремето, когато беше тука, Нашия генерал е заръчал да му се види сметката на Ибрям Чакъра от някой тукашен човек. Може да е Дамян Попчето, може да е някой друг от неговите хора. Знаеш ли го кой е. И сега ей го, на! Русия забавя, ама никога не забравя.

Цанко Щърка не щеше да се предаде много лесно. Продължи своята си приказка:

- Нали ви казвам аз, защо не ме слушате вие мене! Ибрям Чакъра е рекъл на Джелепа: „Дай сега да си разделим къра! Ти ще търгуваш само тука, край селото си, пък аз нататък из Тузлука. Ама Джелепа кипнал: „Навремето баща ти ми даваше само трохите из Тузлука. Сега вече свърши вашата яма! Аз ще ти давам трохите на тебе и толкоз!”

- Може и тъй да е било - съгласи се Рашкиния Гочо. - Нашия генерал е наредил на Джелепа да му свие сармите на турчето. Пък то се опънало и хоп! Намерило си майстора. Хак му е! Малко ли золуми стори през войната.

- Не сте прави и туй то! - изръмжа недоволно Кафеджията Калчо. - Данко Джелепа на кокошка няма да посегне да я затрие, камо ли на жив човек…

- Айде, айде! Тук параходи плават ли? - посочи с показалец лявото си око Рашкиния Гочо. - Из балкана кой го знае колко бедни българи и турци е изнудил с пищов в ръка да му продават добитъка си, кажи го, без пари. Иначе как се струпва такова голямо богатство?! Жълтиците не капят от дърветата, както шумките наесен.

Цанко Щърка се ухили дяволито с щърбавата си уста. Подсмръкна шумно, изтри носа си с ръкав и рече:

- Чуждата парица е сладка като чуждата женица. Всекиму се щенка да я преграбарчи, ама на всеки не му стиска. Затуй, бако, аз му викам ашколсун на Джелепа! Захапе ли една цицка веднъж, смуче до дупка и се облизва за друга.

Щърка пак подсмъркна с острия си нос и пак се изтри със своя оръфан ръкав. Огледа всички извисоко, източил своя врат като щъркел в плитка локва с облещени жаби:

- Ама Джелепа бара само на тъмно. Никой му не види сметките на него. Самичък си дроби попарката, самичък си я сърба с голямата лъжица. Затуй е артък богат! Всеки мурафет си има чалъм!

Кафеджията Калчо не можа да изтрае такава злостна приказка:

- Вие вече си ги приказвате на ангро! Айде тръгвайте си, че ще затварям кафенето! Стана късно.

По-настрани седяха още няколко мъже, но те си имаха други дертове за нищене и разнищване.

Калчо изчака мълчешката всички да излязат. Затвори вратата и се върна на постоянното си място зад тезгяха. Остана самичък в притихналото кафене, за да почака чорбаджията си. Лицемерно щеше да го успокои, както всяка вечер: „Ти не се коси от хорските приказки. Гледай си рахата! Нали знаеш: всяко чудо за три дена”…

—

Българите от векове жадуваха освобождението на своята стара държава. Посрещнаха избавлението си като отдавна чакан гост - с великденски камбанен звън и черковни хоругви. Пък, щом свободата влезе в домовете и на техните съседи, мнозина нашенци в чудо се видяха как да я присламчат само към себе си. Те не можеха да я прегърнат през заключените порти на душите си.

Държаха се като недорасли момчета: жадни за любов, пък неуки да обладаят жадуваната красавица като истински мъже. Главите им все още не бяха узрели за най-важния закон на обществото. Свободата е коварна като пчелен мед, примесен с ядки от много костеливи орехи. Може да строши зъбите на всеки наивник.

Човешкото недоверие е погубвало безброй хорски глави - все с добри намерения…

В цялото село един-едничък човек вярваше искрено на оправданието на Данко Джелепа. Беше неговата щерка Диляна. Само тя беше сигурна, че Ибрям Чакъра се е застрелял сам. Не го е сторил от страх, че го преследват жандармите, а за да защити своята мъжка чест. Най-сетне е дошъл и неговият час да изрови последната шепа злато из чакъла и тинята в душата си.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Мина доста време след освобождението на България от османска власт.

Ден подир ден селото оздравяваше от повсеместната зараза на въодушевлението и тревогите. Преболедува войната за освобождението си постепенно - като епидемия от инфлуенца, която беше продължила повече от половин година. Ала вече го връхлитаха бацилите на друга голяма зараза: беззаконното забогатяване. В мътна вода риба се лови…

Приказките в Джелеповото кафене продължаваха да бълбукат като ручеи след проливен дъжд и накрая все се вливаха в голямата река на раздумката за войната като за току-що отминала буря с градушка…

—

В една студена заран младият поп Иван, след като отслужи света литургия в черквата, се прибра угрижен вкъщи. Притъкна дъбовите главни в голямата камина и посегна към полицата в кьошето на стаята. От там свали прашасала стара библия с черни корици. Сам не се усети кой го накара, Бог или сатаната, да разтвори книгата на последната страница. Там прочете туй, което беше изписала преди време неговата собствена ръчица: „Въ 1877. г. Ноемврий 23-го денъ като нападнаха турците и опустошиха селото ны Златарица. Убиха свещенникъ Иванъ Дончовъ, който не успелъ да избяга съ съселяните си. Въ това приключение са убиха и другы около 13. человека мъже и жены…”

„В таквоз време и свещеник да не си” - рече си гузно той. Очите му се напълниха със сълзи, като си припомни какво се случи в онази проклета сряда, но продължи да чете по-надолу: „Въ това също нападение от турците са уби и единоутробный мы братъ Станю, който си проля кръвта за свои братя и Отечество съ оружие въ ръка…”

Поп Иван изтри с трепереща длан сълзите си и се огледа дали не го вижда някой. Щеше да се посрами, че един такъв човек, поборник и член на революционния комитет в селото, се е разсополивил и плаче като клисава бабичка на задушница. И пак продължи да разчита написаното: „А тая моя Библия Свещенно-писание на турски язык, която, като избягахме, я бях оставилъ защото, не неможих да я земна съ другите си по добри книги…”

Повече не можа да чете. Затвори оръфаните корици и мина две-три крачки към камината, готов да хвърли библията в буйните пламъци на огъня, но се поспъна и я изтърва из ръката си. „Поличба е!” - прошепна. В празната стая гласът му прокънтя като в черковен олтар. Прекръсти се. „Боже, прости ми. Грях е да изгориш книга. А да изгориш Библия, е троен грях. Какво й пречи, че е написана на турски. Важна е вярата на човека. Всеки хорски език е от Бога даден.”

Наведе се, сякаш стори поклон на вехтата книга, взе я и я постави внимателно на полицата, където си беше престояла от доста време насам.

Прекрачи по-настрани, към източната стена, където беше окачена иконата на Света Богородица с кандилото, и от малка плитка ниша извади друга книга. Беше бая опърпана Библия със старобългарско писмо. Беше му я подарил за спомен един руски офицер. Разтвори я и на последната й страница написа: „Въ 1878. г. Януарий 10-го денъ, четири дена подиръ Богоявленые руските войници напуснаха селото ны Златарица. Тукъ ны браниха от черкези и башибозуци от 1877. г. Юний 28-го денъ насам. Богъ да ги пази!”

Прочете написаното два пъти, сякаш му се радваше като на откъснато първо кокиче, преди да го сложи в някоя чаша с вода, за да повика пролетта в стаята си. И добави към написаното: „Въ Януарий 19-го денъ биде превзетъ Одринъ и настана примирие. Русия и Турция подписаха миръ въ 1878. г. Февруарий 19-го денъ, неделя. Да са помни и знае во веки веков.”

Подир някой ден свещеникът подаде тази Библия на Дамян Попчето. Рече му:

- Пази я, както очите си. Не те дарувам, заклевам те. Спастряй я за деца и внуци!..

***

В оня студен зимен петък Диляна се завърна в бащината си къща, без да трепери със свито сърце как ще я посрещне Данко Джелепа. Тя вече не беше онова уплашено момиче, което преди време едвам измоли от баща си той сам да я заведе при руския комендант на селото, за да му предложи да я изпрати доброволка във военния лазарет. Друга беше вече тя, друга. В болницата, сред ранени и умиращи млади мъже прозря, че животът ни се крепи само на едно нещо, което хич не се вижда с очи - душата човешка!..

През тази година, само за няколко месеца през лятото и есента, Диляна видя изцъклените очи на смъртта и порасна неусетно. Неусетно ли?! Само нейната изтерзана душица си знае как изневиделица се става зряла жена от едно неукрепнало девойче. Преди това тя беше свикнала за всяка трудност да се опира все на коравото рамо на своя всесилен баща, речи го, баш богаташ на селото…

Във всяка голяма любов има изкупителни жертви.

Никой не е пипнал с ръка, никой не е видял с очи аромата на разцъфналия цвят на розите. А всеки го усеща дори и в тъмното, нали! Тъкмо невидимото прави розата на любовта още по-красива и още по-желана, папук на нейните остри бодили…

***

В ранната заран Дамян Попчето, облечен в новата си стегната униформа, беше дошъл в храма „Свети Николай Чудотворец” още с първите посетители. Трепетно се надяваше да намери тук Диляна, но рееше поглед към черковния иконостас. Струваше му се, че очите на всички светци са ослепели. Взря се вдясно от олтара към иконата на благославящия Исус Христос с книга в ръка и сякаш дочу слова библейски: „Дойдох свобода да ви дам…”

И Диляна тръгна със сестра си към черквата не толкова заради празничното богослужение, а с надеждата, че там ще срещне Дамян Попчето. Беше пременена като за най-голям празник. Двете сестри влязоха в храма мълчешком и тръгнаха към иконостаса с по няколко тънички свещи в ръка. Наоколо щъкаха мнозина хора. Диляна се озърташе на всички страни сред притихналата хорска навалица, огласяна само от монотонните черковни слова на младия поп Иван. Сестра й знаеше кого търси тя с вторачен поглед, но си мълчеше с хитровата усмивчица.

И Райна Гочева беше дошла в черквата. Диреше над главите на навалицата русокосия перчем на Дамян. Хич не забелязваше, че съвсем наблизо до нея са двете сестри. Щом зърна момъка, тя се засили натам, но попрегърбени жени и мъже със запалени свещи й пречеха да го доближи.

Диляна също съгледа Дамян сред другите хора. Набързо изостави сестра си, разбута с лакти навалицата и спря мълком пред него. Не му продума нищо. На лицето й грееше нейната най-щастлива усмивка. И двамата неволно погледнаха нагоре. Стори им се, че оттам, от одимения купол на християнския храм ги благославяше озареното лице на самия Господ Бог. И те се хванаха ръка за ръка, очи за очи.

Едвам сега Райна успя да се промуши по-близо до Дамян, но изведнъж се втрещи, щом съзря до него Диляна. Завистта я задави, аха да я удуши! - Смок увит на примка около врата й. Сякаш някой строши пред очите й чудотворна икона. Обърна се, засрамена и вбесена. „Ще види той какво ще сторя заради него!” Дори не запали трите свещи, които бяха омекнали в ръката й. Смачка ги в длан и ги захвърли в пясъка, където се палеха свещи за починалите хора. Сълзите опариха нейните зачервени бузи като  капки от черковен свещник! Душата й изпищя от мъка - сритана котка, баш когато се умилква в краката ти.

Райна побърза да изхлузи към изхода подвитата опашка на своето достойнство. В притвора на храма се размина с годениците Косьо Комина и дундестата Славка. Бяха ухилени като за снимка. Тя не ги забеляза, пък те не й се обадиха като я видяха как хълца и трие сълзите си. Помислиха, че плаче за баба си Рашка, която беше починала преди седмица.

На излизане от черквата я спря рошавият Тарльо:

- Виждала ли си Дамян Попчето наблизо?

- Хич не ми е притрябвал! - изръмжа тя. Заобиколи го набързо  като рунтаво куче, от което се бои да не я ухапе мълчешката.

Щом се измъкна из навалицата, Райна първом се втурна към Големия мост, под който клокочеше най-дълбокият въртоп на реката, решена да стори чудо. Скочиш ли от моста, въртопът зее - гърло на самия ад! Ще те смръкне като хвърлена тояга. По пътя си не виждаше нищо друго, освен щастливите очи на Дамян и Диляна. Току пред моста към Чуката тя се сблъска с Цанко Щърка, брадясал като отлъчен калугер. Той се ухили насреща й, без да поздрави, и шибна своята куца кобилка по дръгливите ребра. Пръчицата му беше жилава като косъм от опашката на хубав жребец.

Освирепялата Райна изведнъж се уплаши от своето намерение. Реши друго. Вместо да поеме надясно по моста към скока на спасението от своята несподелена любов, сви наляво - към въртопа на примирението. Тръгна към голямата къща на чорбаджи Рачо, за да пристане на Дуньо Льохмана. Изтри с ръка поражението от очите си. „Какво пък, парата при пара отива.” Почука плахо на чорбаджийските порти. „Любовта е кьорава кобила. Хич не знаеш къде ще те закара” - оправдаваше се мислено тя. Хем тръпнеше по-скоро да зейне малката портичка, за да хлътне в чуждия двор като в таен тунел към спасителен манастир, хем се молеше никой да не отвори. Поражението продължаваше да гложди очите ? като пушек от неразпалена мокра слама.

—

В същото време Дамян и Диляна излизаха от храма. На самия праг на черковните двери ги причакваше миналото - разкаял се непознат злосторник…

Отвън ги заслепи блясъкът на хладния ден. Топлият звън на черковната камбана кипеше високо над хората, над къщите, над дърветата, над всичкия тукашен свят.

Те бяха млади и хубави. Красивото мирише на грях.

Отстрани няколко стари жени започнаха хлевоусто да одумват двамата луди-млади. Хорската мълва има кучешка уста - само с камък се затваря.

Кой ти ги вижда клюкарите! „Любовта е светица! Прави чудесии и денем, и нощем” - радваха се младите души. Вече никой не можеше да раздели Дамян от Диляна и Диляна от Дамян. Те платиха скъп данък на войната. Сам сами се освободиха от своето най-тежко робство - раздвоението на несподеления взаимен трепет.

Така тръгнаха те през селото - ръка за ръка, сърце за сърце! Пресякоха мегдана. Волни като пролетни гълъби. Щастливи. Непорочни…

Слънцето ги осветяваше с благи лъчи от самия връх на небесата. Хълмът Чуката стърчеше високо, високо над близката река. Напомняше им, че любовта е като изкачването на стръмен хълм. Старият отец Иван, ако не беше погинал от башибозушка ръка, сигурно щеше да ги дари с благослов: „Човек всеки ден изкачва пътеката към една своя Чука. Всяка височина се покорява крачка по крачка. Само мечтите хорски бързат търчешката през поляните на живота. А там е бъкано с отровни змии и всякакви гадини.”

Как хубаво е човек да си има един мъдър отец Иван, на когото да се доверява и в мъка, и в радост! И да му вярва, че гълъбите сутрин кълват роса, за да не забравят своите слънчеви сънища и цял ден да е светло в душите им…

***

Дамян и Диляна така дойдоха до Джелеповото кафене - все тъй хванати за ръце, сякаш се канеха да прегазят заедно от камък на камък най-хлъзгавия брод на мътна река.

Данко Джелепа, щом ги съзря на прага, зяпна да кресне срещу момъка: „Ти срам нямаш ли!” Из устата му изпълзя само едно змийско съскане и той се стисна за гърдите. Стори му се, че сърцето му се разпука като кората на капнал орех.

Сякаш някой пиян душманин дръпна постелката изпод нозете му. Той се олюля и бързешката седна на близкия стол. Хич не искаше да се посрами, че го е победил някакъв си голтак. Отново зяпна да прокуди нежелания зет, но тутакси прехапа устни под черния си мустак. Незнайно откъде изтънялото гласче на стария отец Иван му прошепна: „Всички сме рожби на първородния грях. За какво живеем на този свят, ако не можем да простим на една истинска любов?!”

Джелепа преглътна бързешком горчивата обида - залък от най-горещата хапка в живота му. Изправи се с уморен поглед към Диляна, сякаш не виждаше момъка до нея. Едва-едва протегна десница с прегърбена длан като за целувка при благословия:

- Влез, влез! Защо стърчите на вратата като срамежливи сурвакари?! - изрече дрезгаво, но височко, сякаш се боеше, че чуждите хора в кафенето няма да го чуят. Позамълча и добави по-тихо и по-дрезгаво като пред неканени пришълци: - Аз не ям хора…

Отново седна. Гърлото му се стягаше, сякаш там беше залепнала храчка. През прага на душата си той пусна да прекрачи само Диляна, неговата свидна рожба. Остави чуждия момък да стърчи отвън като презрян другоселец, който се е засилил да го ограби посред пладне, без да му мигне окото.

Рашкиния Гочо се преви на две, още като влязоха двамата млади. Сякаш го прониза на свредел болен зъб. „Горкото ми Райне! Има да плаче цял живот.” След малко си рече: „Хак му е на Джелепа! Натриха му черния нос, стига го е вирил като някой турски паша.”

Кафеджията Калчо, Куция Райчо и други неколцина постоянни посетители на кафенето млъкнаха и зяпнаха любопитно какво ще стане. Така притихват домашни пилета край своята квачка в кьошето на подреден селски двор, когато на просъхналия връх на най-старата овошка изневиделица кацне сокол.

- Бай Данко - каза Дамян, изправен по войнишки, - не ти ща никаква друга зестра. Стига ми тази радост - той потупа Диляна по рамото. - Тази е най-голямата жълтица, с която ме даряваш за цял живот.

- Тате, ще ни благословиш ли? - побърза да добави Диляна с посърнала усмивка.

Не толкоз думите, а нейната хладна усмивка вбеси баща й още повече.

Данко Джелепа гледаше опулено, окумен като кълван петел с клюмнал гребен. Изведнъж се състари. Продължи да чувства сърцето си все тъй чуждо, като ръбест костелив орех, отбрулен с дълъг прът. Диляна започна да му приказва мили думи, смутена от необичайната бащина мекушавост, пък той хич не я чуваше. Все се беше надявал, че този ден никога няма да го сполети. Трепереше от яд и си мислеше: „Отсега насетне и голтаци ще ни управляват. Затуй няма да прокопса нито селото ни, нито държавата ни…”

- Сбогом! Щом мълчиш - рече решително Дамян и стисна по-здраво ръката на Диляна. И двамата се обърнаха към вратата като един буен впряг, засилен към някоя стръмнина.

Джелепа се понадигна от стола си с прегърбен кръст - сякаш някой го беше захлупил с голям похлупак и той се чувстваше приклещен в черупка като тромава костенурка.

Изпрати ги само с очи изпод своята тежка коруба.

За пръв път някой мъж се осмеляваше да грабне негова скъпа стока и той, тежкият търговец, нямаше нито думи, нито пари, нито оръжие, с които да го възпре. Под мътилката на злобата, на дъното на неговия бащин поглед, се утаяваше светла надеждица, че ще стане чудо и щерка му Диляна ще склони глава пред неговата дума. Тя проблясваше там като златна песъчинка, изровена из пясъка на неговата господарска душа.

Още малко и корубата на Данко Джелепа щеше да се разцепи на няколко парчета - не като черупка на перлена мида, строшена с камък, а като убежище на костенурка, запокитена от як орел чак от небесните висини към някой остър зъбер.

Наблизо дълбоката река - самият символ на живота - продължаваше да клокочи, както от памтивека, и нейните талази продължаваха да влачат надалече поредния ден на вечността. От двете й страни хълмовете продължаваха да се надвесват над селището като стари клюкарки и нашепваха вехти легенди и нови предания.

Дамян и Диляна се отпримчиха от костенурския поглед на Данко Джелепа и припнаха навън през ниския бащин праг. Приличаха на волни гълъби, излетели из кафез. Отвсякъде ги пронизваха  махленските очи на бъдещето, настървени да ги прострелят заради техния полет над купищата от чакъл и тиня.

По синята небесна морава иззад гъсталака на тополовите клони край реката пъплеше наеженото слънце - златен таралеж! Дебнеше ги хем любопитно, хем бодливо.

Баш по български…

ЕПИЛОГ

„И малкото камъче преобръща колата” - казва българската народна мъдрост. В Руско-турската война през 1877-1878 г. есенният бой край Миндя, Мерданя и Златарица, недалече източно от Търново, не беше продължителен, но прекатури военната колесница на генерал Сюлейман паша.

И тук, както при прохода Шипка, беше преградено османското настъпление към обсадения от руска войска град Плевен. Само четири дни след този бой приклещената многохилядна турска армия в Плевен се предаде! А за армейските мащаби на големите сражения боят бил определян като малък. - Тъй дребното зъбче на таралеж прегризва гръбнака на голяма отровна змия…

На младини кой ли не е страдал от своите сърдечни трепети, надежди и разочарования, както влюбените Дамян и Диляна?! Скритият въглен пари най-жестоко. Но любовта по време на война - сватбата с китки от черни божури!  - ранява с още по-дълбоки рани, от които остават белези за цял живот.

До края на дните си Дамян Попчето продължи да се хвали, че е учил в Одеската семинария със стипендия от Руското правителство. И непременно добавяше, че в освобождението на Златарица и Елена са участвали като командири на полкове полковниците Александър Михайлович Лермонтов и Александър Александрович Пушкин, синовете на двамата велики руски поети Лермонтов и Пушкин…