ПИСМО ЗА МОРЯКА

Надя Хаджийовкова

Не зная къде ще те намери това писмо. И то като моя копнеж по теб ще се лута из далечни морета, ще види жаркото слънце на топли страни ще почувствува ласката на непознати ветрове, силни като дъха на смъртта, може би още помощни, прилични на моята страст към теб, ще се напои с аромата на прекрасни, непознати цветя, блестящи и сочни. Но това парче хартия, малък скитник, ще те следва с упорство, с вярност и ще те намери.
Къде?…
Бих ли могла аз, малка пленница на това бедно кътче земя, което е моята родина, моят свят, да проникна с мисълта си до теб?
Не… Боже мой!
Моето въображение е толкова бедно… То никога не е имало друга храна, освен малкия пейзаж на затворения от планината хоризонт, синия вир, край който ме видя за пръв път, белия междуселски път, който се губи още при първия завой, и шарените коли на скитници-чергари, които минават по него, следвайки своя вечен път.
Какво зная аз за света? Какво съм видяла?
И как мога да те догонвам в пъстрото и вечно разнообразие на твоя живот?…
Когато дойде при мен, ти ме нарече „малка самодива”. Твоите очи, приучени да гледат красота, бяха пълни с възторг. Всичко тук бе ново в твоя живот, приличен на пъстър албум на целия свят. Ти огледа дивия, мълчалив кът,
който включваше като малка клетка моя живот и моята душа, и ми каза с ласка, която събуди сърцето ми:
- Малко горско цвете… Толкова красиво, а скрито всред тая пустиня!… Аз ще те взема със себе си, ще те отнеса в моя кораб и ще ти покажа колко голям и красив е светьт.
Тогава разбрах, че ти си моряк. Но как не почувствувах това по смуглия цвят на лицето, по здравото тяло, толкова гъвкаво и толкова силно едновременно? Как не прочетох това в блясъка на тъмните ти очи?
О, твоите очи, които отразяваха волната радост и предизвикателната, горда смелост, които са основният вътък на всяка моряшка душа!
Твоите очи, видели толкова красота, толкова светове, толкова радости, които със същото весело пламъче гледат и в лицето на смъртта, което често се мярка пред тях, как не можах да отгадая, че тия очи морето ти ги е дало? Никой друг не може да ги има… То е отразило в тях цялата си душа; вечно движение, вечно безспокойство, копнеж към безкрая и заедно с това несравнимата ласка на своя лазур….
Ти ми говори за твоите скитания, за морето, за неговите бури, за непознати приказни страни…
Аз те слушах прехласната, малка, изгубена.
След един месец ще бъда тоя жена.
Планината е винаги мълчалива, потайна. Аз не познавам волния смях на откритите простори, не познавам бесния рев на морето. Аз се плаша от твоя громък глас, от смеха ти, от думите, които излитат като волни птици от твоите уста.
Аз нося душата на моето родно място, душа скрита, мълчалива, свенлива… Но все пак аз ще ти кажа открито, че те обичам повече от всичко в света!…
Викам високо към Бога тия благословени думи, но планината ми ги връща със своето ехо, учудена и може би малко сърдита, че нарушавам вечната й тишина.
След един месец ще бъда твоя жена. Ще дойда на твоя кораб и очите ми ще поглъщат с жадност твоя свят.
Но нека ти призная… Аз се страхувам от морето.
То е вечната, нестихваща, голяма любов на моряка. То е непобедима съперница на всяка друга любов.
Какво може да предложи една жена в сравнение с мощния чар на тая многолика съперница?… Коя човешка душа може да носи такова богатство от разнообразие, от непознати чувства, от вечни трепети?… Кое женско лице може да се усмихва с толкова усмивки?… Кой друг би могъл с такава жестокост да те хвърли в устата на смъртта и след няколко часа само да те приласкае с най-голяма нежност?…
Жената има само своето препълнено с любов сърце, вярно и трептящо пред вечната угроза на смъртта. Но това е толкова малко, толкова земно, толкова скучно за един моряк… За вас морето е въплътен идеал на душата, към която се стремите. Винаги нова, винаги непозната. . .
Няма ли и аз, както всички други жени, да ти се видя незавършена, бледа скица на твоя голям идеал?… Бих ли могла да издържа сравнението?…
Страх свива сърцето ми, защото зная, че дори и в първия момент да победя, след известно време, когато ти неминуемо ще ме опознаеш, морето-загадка ще те грабне от мен.
Затова и ние, жените, не обичаме морето… Между нас и него винаги стои любовта.
И все пак аз те обичам толкова много, че ще повторя безплодния опит на толкова други преди мен, да противопоставя на тая стихия скромното пламъче на моята любов, за да те извоювам и запазя за себе си.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 15, бр. 10, 1938 г.