БЕЛИТЕ ОБЛАЦИ
Когато бях малък, аз обичах често да гледам небето. То се разстилаше пред мен необятно и дълбоко до безкрайност… А понякога, колко чудно биваше, когато слънцето залязваше!
Полека-лека то губеше своя гълъбов цвят и прощалните лъчи се преливаха от кърваво червени в ясно жълти и бавно, бавно изчезваха в тъмни петна…
А на юг бели облачета плуваха и се мъчеха да достигнат големите грамадни облаци, които плуваха като огромни бели кули. Или като вълшебни мраморни палати се очертаваха далеч на хоризонта.
С втренчен поглед аз мислено летях към тях и си думах: там е щастието, там е светлата радост! И се питах: не са ли това вълшебните дворци на небесните феи, които носят щастие?…
Тихо се молех тогаз за крила, за орлови крила и исках да полетя нагоре, там горе при хубавите бели палати.
Колкото по се здрачаваше, белите облаци повече се очертаваха като същински палати и вълшебно се издигаха в далечината…
Загледан в тях, аз облажавах хората, които живееха там… Аз вярвах, вярвах тогава, че там живеят хора и мислех, че там има вечно блаженство, вечна радост…
И сега, загледан понякога в безкрайното синьо-гълъбово небе, загледан в белите облаци, аз си спомням за моите детски години…
——————————
сп. „Светулка”, кн. 1, 1925 г.
