Владимир Янев

Владимир Янев за книгата си „Любов от миналия век. Ретролирика” (2009)

Съвсем млад прочетох Марина Цветаева, която пише за стиховете: „…и тям редът – като на старо вино – ще дойде някой ден”. Съгласен – обстоятелствата, които са породили написаното, трябва да отминат. Тогава?! Тогава ще бъдат възродени с истинската им сила. Поезията не е моментен спринт пред беснееща публика, а бавен марш към себе си, към същността на нещата. Същностите се завръщат в живота. Стават живот след като дълго са били безмълвни.
Не, не трябва да се бърза с младото вино… И ето – денят на тези стихове идва в залеза на живота ми. Тук са подбрани 30 стихотворения, писани от ученическите ми години до края на ХХ век. Обединява ги темата за любовта.

В. Я.

ЦИГАНСКО ЛЯТО

Октомври бе и се разсъмваше, когато
откъснах се от сладките й устни
с усилията мрачни на пчелата,
която кошера завинаги напуска.
(Все още помня светлото й тяло,
все още помня тръпното кръжене
и блъскането на крилата сляпо
по въздуха непоносимо нежен…)
Но бе октомври – месецът последен,
когато потъмняват цветовете,
когато отзвънтява всяка песен
и всичко заглушават ветровете.
И ето – тези стихове горчат
и не достигат медоносните ми думи
да прекосят пространствата от смърт,
които сам издигнах помежду ни.
А сам не вярвам на прощалната си есен,
наричам я прощална, но крилата
чертаят бавни кръгове от песен:
…Октомври бе и се разсъмваше, когато…

1968

СТАР РОМАН

          „Уже написан Вертер!”
                    Б. Л. Пастернак

Ние вечно прелистваме чужди романи,
но за пръв ти си стара, за последен съм млад.
Аз разказал се цял, днес чета по дланта ти
всички прости сюжети на сложния град.

Ето тук се разсмя. А пък тук се намръщи.
Тук поръча си чай. Аз ударих едно.
Тук не искаше дълго да дойдеш във къщи.
Но дойде. И остана. Нататък е нощ!

Нататък е слънце… Възторжен жумях –
лъчите валяха над моите мигли.
И стоногият дъжд с четрикракия грях
изпреварваха всички дресирани мисли.

Изпреварихме себе си… Вече стоим:
изчакваме свойте души – да ни стигнат.
Виж – снегът се топи. Виж как черният грим
от сълзи и от кал във канала се стича.

Идва мойта душа. Връщам твоята длан
и не махам за сбогом, а вече записвам
изживяното в този конкретен роман.
Пренаписахме „Вертер”.
Бездарно!
Но живи сме…

1970

ПОСЛЕДНИ ДУМИ

          Покажи главата ми на народа.
          Тя заслужава това.
                    Дантон към палача

Защото неразумно призовах
потиснатите чувства да въстанат –
тълпата им свободна ме скова,
оплю ме с песнички безсрамни.

Крещеше тя, че съм предал,
че съм измамил красотата –
изправи ме пред своя трибунал,
за да призная сам вината си.

С наивен патос аз твърдях,
което знаеха го всички –
не мислех, че съм сторил грях,
защото много те обичах.

А в залата кънтеше смях.
И ръкопляскаха – но иронично.
Присъдата си аз узнах
от устните ти гордо стиснати.

Добре – къде е ешафода?!
Целувам твоите ръце…
И не показвай на народа
измъченото ми сърце!

1976

ТИШИНА

          От дълбокия космос,
          дето вей хладина,
          като шепот ще те докосне
          голямата тишина.
                    Александър Геров

Тишината идва от космоса,
от Александър Геров,
тишината струи от душата ти…
Пуша… И се усмихвам нервно,
когато ти докосна ръката.

Тя е проядена от сапун,
а довчера познаваше
само на книгите ласката.
Къде изчезна момичешкият й пулс?
Халката й брачна сега ме драска.

Ти и аз не сме виновни за това.
Сега две деца
могъщо ни свързват с непозната болка.
А утре на времето жестоката тетива
ще ги изстреля в неизвестна посока.

Може би тогава
ще настъпи истинската тишина,
може би тогава
смъртта за нас ще настъпи.

Скъпа,
подай ми своята вечно моминска ръка,
като вино
горещо подай ми дъха си.

Спаси ме от всички предчувствия
за нелюбовта, за пустотата…

Знаеш ли –
аз вече не обичам изкуството,
което ме отделя от тишината.

1984

ПОЕТ И ЖЕНА

Обичам те, когато размишляваш:
       вече сме на възраст и децата ни пораснаха
       дрехи трябват им храна питателна
       трябва да си купим нова печка
       а пък нямаме пари дори за наема
       и изобщо
       трябва да живеем в къща
       като всички хора
Обичам те, когато наставляваш:
       напразно се смрази със любен
       не че е кой знай какво и той
       ала все пак е опитен
       вярно с вестници и книги днес е трудно
       кой чете и кой купува днес
       ето образували са дружество книжовно
       там те знаят и говорят че си талантлив
       макар и малко по особен
       можеш да му станеш член
       да се занимаваш със наука
       ала най добре е да престанеш със нападките
       срещу братя георгиеви
       те ще ти простят ще ти намерят работа
       може като тях да станеш някой ден
       лошо ли е като тях да бъдеш
Обичам те, когато си мечтаеш:
       и букурещ е хубав град
       малкия париж му казват
       ала големия е по красив навярно
       как искам да го видя
       ако печелеше редовно
       щяхме да си купим два билета
       за кораба радецки
       и да идем до виена
       ще се повозим на виенско колело
       ще потанцуваме виенски валсове
Дори когато плачеш, те обичам:
       стига вече с тези твои хъшове
       ти не си пияница
       ала когато си със тях се горещиш излишно
       и вечните ви разговори
       за туй което няма да го бъде
       не е бил и няма никога да бъде
       комунизма
       по точно ще го има но за някои
       и стефан в политиката се вре
       ала разумно
       ако утре стане нещо
       министър може да го сторят
       а пък ти
       пак с хъшовете си ще философстваш
Обичам те, обичам те, обичам те!
       питат ме къде се губиш хората
       защо изглеждам им посърнала
       говорят че си нехранимайко
       общественото мнение си е обществено
       обективно е общественото мнение
       стиховете ти харесвам
       ала знаеш
       че народа който толкова жалееш
       казал е за цигуларя и за къщата
       обещай ми че ще станеш друг
       че ще бъдеш като другите
       ако ме обичаш обещай ми
       ти нали твърдиш че ме обичаш

Обичам те!
       По-много
       от всички и от всичко на света.
       Но после свободата, мила ми Лиляно,
       после свободата…

1993

ЖЕНА

Ти си бялото щастие
в тоя черен живот.
Обгърни ме с крилата си –
да съм твой, само твой.

Аз във ада пропадах –
ти оттам ме спаси.
С красотата си млада
моя дух извиси.

Всичко зная за бездните –
нека днес го забравя.
Но спаси ме от бремето
на житейската плява.

Покажи ми небето
на чистите страсти.
Подари ми летене,
без да искаш душата ми.

Да погледна с очите ти
на света необичан.
Да простя на сърдитите
наши момичета.

Да простя враговете си.
Да не търся приятели.
О, вземи ме в крилете си!
Да политнем в безкрайното…

Разведи ме в сияйната
своя звездна невинност,
упоявай ме с тайните
на любовното вино.

И край облак приседнали
да разчупим луната.
Тя е хлябът на бедните.

А ти – светлината им.

1994

МУЗИКА

Все този крясък на бита,
все тези
оттласквания на душите.

Аз няма никога да влеза
в дома си като победител –
не съм достатъчно суров,
не съм достатъчно прекрасен.

          Обичаш ли ме?

Нека просто
приседнем край самотната ни маса,
да помълчим,
защото чувствата
са форми на неясното – не формули.

Какво ще ми говорят за изкуството
кресливо папагалстващите хора,
когато ти въздъхваш неримувано
(въздишките ти – моят въздух!),
когато със очите си рисуваш
картината на светлото ни бъдеще,
когато пръстите ти приказливи
по старото лице се стичат
и музиката им изтрива
чернилката, полепнала в душите ни.

1995

24 МАЙ

Пак думите ни са излишни,
но не като преди, когато
душите ни щастливи пишеха
с глаголицата на телата.

Сега изхвърлени са букви
и правописът опростен е,
но в беловите не избухва
среднощното ни нетърпение.

И раснат черни сред голямата
сияещо нелепо нощ
безсрамието, че сме двамата,
срамът, че сме самотни.

1999