СПОМЕН
Пак нощите похладяха -
и в сърцето ми е хлад;
кръшни смехове замряха
над самотни водопад.
„Струя хладна ни залива -
дъха, сякаш, гороцвет.
Ти бе ангел, ти бе жива
и целувах те безчет”.
Бях аз влюбен, ти любима,
ах, кат нимфа със цветя -
ти бе с мене неделима
във тъгите, в радостта.
Се засмееш: лик чаровен
грейне, ясен, кат зора:
и във погледа любовен
сякаш, аз ще изгоря.
Иде зима старомодна,
като вехта дреха тя,
затъжава душа хладна
без сонати, без цветя.
Само гарваните грачат
над самотната стреха
и деца сиротни плачат
пред тъгите и страха.
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 7, 1917