НОЩНА СОФИЯ

Даниел Тунев

НОЩНА СОФИЯ

Лица със бръчки от несбъднати мечти
и пътни знаци - всички само стопове.
На стара обич ехото ехти
и прави в мислите ти олимпийски скокове.

Тук има локви на невидими места.
Тук има спомени с гравитационни сили.
И птици с човките си в нечии меса,
и хора с лактите си в нечие безсилие.

Тук има символи - изписани стени
от някой със загниващ светоглед.
И тук компасът има четири страни,
но само тук те правят кривоглед.

Тук сам разказваш своята история
със крачки по паветата, под светлините.
Тук сам си отвоюваш територия
и сам си ставаш поробител.


***
Разпуква пролетта и аз потеглям:
следите ми в снега са вече локви,
студът - мой враг - сега оттегля
към миналото своите пехоти.

Разтварят ми чадъри господата
в единственото висше общество
и с най-висока титла всепризната -
не княз, не прокуратор, а дърво.

И всичко - за да бъда публика
на техните крилати продължения.
(А нежното и тъжното се влюбиха
без някой да им дава разрешение.)

Милиони анонимни екзекуции
безшумно изпълняват се в сърцата.
Короните са кошери на звуците -
безименният вик на свободата.

Безвкусният нектар на дъждовете.
Безсмисленият дар на изобилието.
Тук днеска всяко оживяло цвете,
е стъпканият спомен на безсилието.


ВИК ОТ ДАЛЕЧНОТО МИНАЛО

Аз кръвта неведнъж си пролях
и свивах се в ъгъла,
дойде ли мракът.
В необятните древни поля
аз някога тичах на четири крака.

Аз някога нямах език,
светлина,
и рядко намирах другари в неволите.
И все пак аз бях до болка познат
на бога,
комуто днеска се молите.

Аз поглъщах плътта на другите твари
сурова.
И пиех вода от реките.
На своите плещи аз нямах товара,
че тровя небето
и тровя земите.

Тогава е нямало кой да ми каже,
че бил съм аз звяр или скот.
Не знаех дори, че съм толкова важен -
по-важен
от всеки
останал
живот.

Но аз го реших - и в няколко века,
хиляда,
две,
пет по хиляда години
извайвах полека
от звяра -
човека
без в туй време да жаля гадините.

Аз някога бих се нарекъл животно
и днес - сам се глозгам до костите.
Защото съм сам.
(На върха е самотно.)
Също както е в мен
и във космоса.


***

Как искам твоят лик от мене да си тръгне
и всеки спомен, свързан с теб - подире му.
Аз - две ръце протегнати във тъмното -
върха на нежността си репетирам.

Аз нямам сили да съм дом наполовина,
не искам да съм лятна резиденция.
Със новите, дошли на власт, да бъда сринат,
без помен в твойта нежна резистентност.

Не искам да усещаш моя устрем
към далечното от теб. Към незавръщане.
За тоя, чийто дар ще бъдеш утре,
аз знам, че няма вече да си същата.


***

Как нощуват? Денят как минава,
в огледалния свят на душите ни?
Те си правят премени с тинтява
и се реят далеч запокитени.

Аз калявам стъклото на волята си
със кънтежи от удар и мрамор.
И ще помня разгрома на полета си,
след скока от твоето рамо.

Ти се падна свидетел - за първи път
да се пръсне на толкова части
сам човек. А пък днес сме загърбили
и любови, и спомен, и страсти…


СНЕЖНИТЕ ПОКРИВИ

Наблюдавам снежните покриви
и мъглата от дъх на снежинки.
Днес се боря с връхлитащи пориви
и безброй неразбрани причини.

Две неща се докосват пред мене,
прегърнете се - дни със нощи.
Аз бленувам едно продължение
от страсти, любов и от прошки.

Няма идване, няма завръщане,
един-друг не се притежаваме.
Вече няма любов и прегръщане.
Вече няма любов и прощаване.

Ти си вятър, и дух, и стихия.
Аз съм беден, далечен и слаб.
Щом погледнеш към мен, и се крия,
както охлюв се крие от страх.

Защо са ми всичките спомени,
да ги пазя за тебе в ковчеже ли?
Каквото е сторено - сторено,
бяхме всичко - сега сме изчезнали.


СРЕЩА СЪС СТАТУЯ

аз те съзерцавам
обръщам ти гръб
моля те
не оживявай
но
какво пък
не съм те обидил
възхитих се само
на живото
в камъка ти


УМОРАТА НА ПЛАНИНАРЯ

Градът е вече само спомен,
а къщите са само точици.

Тук моят дух е непреломен,
непробиваем,
несломим
и прочие…

Във камъка опрял глава,
земя заспала - целуни ме.

Тук сплели сме коса с трева,
досущ като любов със име.


***
Ще си отидеш като лятна буря
и ще оставиш хиляди отломки.
От мене ще поникват бурени
и ще живея, само да те помня.

Като у чужда къща ще сметеш
и ще си тръгнеш. Като птичка
към хоризонта ни ще понесеш
не само себе си, а всичко.

А на прозореца - поседнал аз
ще гледам дълго към моравата.
Към миналото - и към нас.
Към бъдещето - и забравата.