ИМАМ РАМО И ДУМА ЗА ВСЕКИ…

Хинко Георгиев

Из книгата „Да оцелееш” (1990)

***
Имам рамо и дума за всеки…
И човекът до мен не мълчи.
И разсъмва се в мойте очи,
и усещам как става ми леко.

И съседът забързан ще вземе
тази думичка проста дори,
но която ни прави добри,
щом е казана точно навреме.

Имам рамо и дума за всеки,
всяка болка ще преболи.
Ти със мене я сподели
и в душата ми става по-леко.

И присяда спокойно човекът,
И пътува отляво до мен.
- Добро утро, и хора, и ден!
Имам рамо и дума за всеки…


***
А съботните автобуси
тежат от седмична умора.
Градът следобед като пуст е
без нашия привичен говор.

Селата ни очакват вечер
с неразгаданите въпроси.
За всичко отговори вече
ще трябва в себе си да носим.

Прозорците до късно светят
през погледа на телевизор.
Пламти тревожната планета
и в Близки, и в Далечен изток.

И нови имена откриват
на градове и на държави
душите ни, довчера свити
от грижата една - по хляба.

И бавно ставаш съучастен
на тоя век в деня тревожен.
И с новините късно гаснат
прозорците на твойте нощи.


***
Така е трудно всичко да забравиш.
Да тръгнеш и по тоя път
следа върху земята да оставиш,
където други преди теб вървят.

Така е трудно да повярваш лесно
във думи на разплакани очи.
Подлецът да откриеш между честни
и честен от подлец да различиш!


ДОБРИЯТ ЧОВЕК

В памет на Богомил Митранов

Ти няма никога да разбереш,
че си добър човек, и най-добрият.
Сърцето ти едва когато спре
внезапно, твоите близки ще открият

една безкрайна празнина и в миг
ще я изпълнят с болка непозната.
И сред стотици хора - те сами
завинаги остават на земята.

Защото най-добрият между тях
със себе си отнесе добротата.
Да си добър човек - нима е грях,
но грешни ще те съдят по-нататък.

Ти няма никога да разбереш,
че си добър човек, и най-добрият.
А може би така е по-добре -
веднъж на тоя свят човек умира.

Добрият се познава и в смъртта -
отеква болката във всички живи.
Осиротява винаги света,
добър човек когато си отива.


ПОЕЗИЯ

На поета-партизанин
Цветан Спасов

Спасяваш ме от всяка самота,
от болката на дългото страдание.
Как бяла е от сняг сега нощта,
а черни мисли ме спохождат рано.

Живей с деня ми, в нощите крепи ме,
откривай ме във всеки час и миг.
Ти носиш нежността неповторима
и мъката, в която сме сами.

Бъди сурова, но не ме забравяй
в щастливи и нещастни часове.
Глупакът иска с теб да търси слава,
прощавай му за всички грехове,

подлецът може с теб да се кълне
в кръвта ни и във нащо знаме,
с протрити от пълзене колене
не трябва да стои пред твоя пламък.

Без клетви аз на вярност се обрекох,
за тая вярност честно ще се мре.
Затуй живее за честта поета,
която го изпраща на разстрел!


СПИРКА

Забързаният ден на моя делник
отнася ме на своите крила.
Посреща ме и спирката последна,
каквато и до вчера е била.

С познатите ми пътища, които
години виждам вече в ранен час.
За толкова сезони пред очите ми
те остаряха, остарях и аз.

Сезоните, жестоките сезони…
И в ранните, и в късни часове
живеем мъдро или неспокойно,
безгрешни или с грехове.

С тревогите по близки и познати,
с умората от грижата по тях.
Стоим сега на спирката, която
ще ни посрещне утре сутринта.


ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ

На Мария Василева

Всеки кадър - да се изстрада,
всеки миг да се ражда в теб…
В партизански землянки, в засади
влизаш с любопитството на дете.

Как издържаш? Докрай - трябват сили…
А си крехка клонка от цвят.
И умират героите ти на бесило,
а са с десет години по-млади от теб.

Колко сили ти трябват, за да изстрадаш
в своята болка - чужда съдба.
Пулсът ти бие със всеки нов кадър
в тая невидима, трудна борба

за мига, в който истина свята
блясва в дума, която на място тежи.
Днес на героя животът кратък
с трийсет минути ти продължи…


ГРОЗДОБЕР

Ние се връщахме от гроздобер,
когато мама си отиваше.
И сока, който наливахме в бъчвата,
знаехме, ще бъде кисел.
Без мама ще го пием.
И кехлибара, който забождахме
под гредореда,
ще изсъхне като босилек
и ще горчи
по гробища и панихиди.
Баща не изкорени лозето.
Старото лозе, което бяха посадили с мама
на младини.
И късно през есента
със земята осланена
той завиваше до главини
и последните думи на мама,
при последната копан издумани.
През пролетта и лятото
баща ми всеки ден е на лозето,
старото лозе,
което пасадили с мама на младини.
Той разговаря с нея.
Думите като сълзи
се отронват от дланите на листата.
Навярно мислите и са гроздовете,
натежали върху лозите.
Ще се върна по гроздобер.
Мама
може нещо да е забравила
да ми каже.


КАЛЕТО

На Йордан Милев

Отдалечава се от мен,
в легендата остава.
И нишките последни
на моята представа
годините прекъсват.
Далече като спомен
във водите на сърцето ми
отплува връх на север,
било или хълм,
наречени Калето…
За вас е само име.
Археолози лете
челото му надраскват
и късат тия нишки,
които като в люлка
люлеят тънък спомен
от краткото ми детство.
Върнете ми Калето
и сенките, които
отнасят Скът на север
По тихите води.
И песента, която
в легендите остава
и в моето сърце…


МОМИЧЕ

Вървиш през ден и нощ такава
предизвикателна, защо?
И в погледа ти пак изгрява
неповторимо тържество.

Победите ти мигновени
вълнуват младите сърца.
Върху лица непроменени
изгряват есенни слънца.

И като празник преминаваш
под сянката на моя ден.
А дълго някъде оставаш,
а може би за дълго в мен.

Живей у нас, не си отивай,
но нека миг да помълчим.
Че ставаш сякаш по-красива
от влюбените ни очи…


ПЛЕН

Да бягаме от себе си. Да бягаме,
но пак във плен оставаме на някой.
И той живее някъде далече.
и той живее някъде встрани,
а може би единствено във нас.
Където и да бягаме, оставаме
да ни повлича сянката му властна.
Да бягаме. Къде ли ще избягаме
от тоя лъскав пръстен от наивности
и от комплекси. Болни от амбиции,
отравяме и въздуха на другите,
които искат да живеят хубаво…